Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (9)

8.

След като остави Джонатан пред къщата на Дийкън, Вейл отново звънна на адвоката си и прекара една нервна вечер в изготвяне на стратегията си. Правеше списъци и организираше мислите си, за да помогне на адвоката да изгради солиден аргумент за преразглеждане на споразумението по родителските права.

Но с настъпването на утрото трябваше да се отърси от проблемите си и да насочи вниманието си обратно към работата. Роби я чакаше да го вземе, за да отидат да поговорят с родителите на Мелани Хофман. Семейството на убитата живееше в стара дървена къща в горист район в Бетезда. Построена преди около осемдесет или деветдесет години, къщата бе добре поддържана, поне по преценката на Вейл. Предната веранда бе украсена със саксии и венци.

С Роби застанаха пред вратата и зачакаха семейство Хофман да им отвори. Един от детективите вече бе съобщил на горките хора за случилото се с дъщеря им, така че поне не се налагаше да им казват, че момиченцето им не само е мъртво, но и смъртта му е била ужасяваща.

Зад вратата отекнаха стъпки. Дървено дюшеме, тежки стъпки. Несъмнено това бе господин Хофман.

— Май ще се видим първо с бащата — промърмори Роби.

Вратата се отвори и видяха мъж на петдесетина години с около петнайсет излишни килограма, струпани в средната част на тялото. Яркосини очи, замъглени от мъка, оредяваща тъмнокестенява коса. Деликатни черти. Със сигурност беше баща на Мелани Хофман.

— Роберто Хернандес от полицията във Виена. Говорихме по телефона.

Роби изчака малко и мъжът примигна леко в потвърждение.

— Това е партньорката ми, Карън Вейл от ФБР.

Мъжът кимна.

— Хауърд Хофман. Съпругата ми е във всекидневната.

Направи им път да влязат в скромния му дом. Дървено дюшеме, както Вейл бе отгатнала. Не бе очаквала обаче многобройните картини, които висяха по всички стени. Картини, в стила на онези, които бяха видели в къщата на Мелани Хофман.

— Мелани е била много талантлива — отбеляза Вейл, когато последваха Хофман във всекидневната.

— Съпругата ми — каза той и посочи жена си. — Синтия.

— Госпожо — кимна й Роби.

Зачакаха с неудобство реакцията на жената, но тя продължи да гледа през прозореца в далечния край на стаята.

— Да ви предложа ли нещо? — попита Хауърд.

— Само няколко отговора — отвърна Вейл, като се опита да се усмихне.

Хауърд седна на канапето до жена си и им махна към отсрещното.

— Съжаляваме за загубата ви — каза Роби. — Не мога да си представя…

— Тя беше много специално момиче.

Гласът долетя откъм Синтия, но бе толкова тих и мек, че Вейл се зачуди дали наистина е чула нещо. Очевидно обаче Роби също го бе чул, тъй като замлъкна по средата на изречението. И двамата се вторачиха в жената. Беше на възрастта на Хауърд, но мъката и стойката й я правеха да изглежда по-стара. Раменете й бяха отпуснати напред, ръцете стискаха кърпичката в скута й, очите й бяха зачервени от плач, а вълнистата кестенява коса висеше безжизнено около измъченото й лице.

Вейл изчака по-подробно обяснение, но Синтия не продължи.

— Господин Хофман — меко каза Роби, — знаем, че Мелани наскоро е започнала работа за „Макгинти и Полък“. Къде работеше преди това?

— В голяма фирма във Вашингтон. Не помня името. Започваше с „П“.

— „Прайс Финертън“ — обади се Синтия.

Вейл си записа името в бележника.

— Имаше ли някакви проблеми там? Някой създаваше ли й затруднения? Имаше ли разправии с шефа си?

— Не.

— Знаете ли защо е напуснала? Нещастна ли беше там?

— Не, обичаше да работи там — отговори Хауърд. — Казах й, че заслужава повече, отколкото й плащаха. Непрестанно й натяквах това и за да ми затвори устата, тя се обади на някаква компания. Мисля, че ги наричат „Ловци на таланти“. Три седмици по-късно получи предложение за работа от „Макгинти и Полък“. Плащаха й с двадесет хиляди повече от „Прайс Финертън“.

Той замълча за момент и сведе глава.

— Може би ако беше останала на старата си работа, това нямаше да се случи…

Вейл се наведе към него.

— Господин Хофман, в момента търсим причини за случилото се, но мога да ви уверя, че те нямат нищо общо с това, което сте посъветвали Мелани. Човекът, извършил престъплението, е убил и други жени и ще убие отново. И няма нищо общо с вас или съветите ви.

Не беше сто процента сигурна, че думите й са верни, но не можеше да гледа как семейството на жертвата се тормози от чувство за вина.

Хауърд кимна, но не вдигна глава. Роби му предложи салфетка и той я взе и избърса очите си.

— Господин Хофман, има ли някой, включително и член на семейството, който да не се е разбирал с Мелани?

— Не.

— Ами приятели? Имаше ли много?

Хауърд вдигна глава и ги погледна в очите.

— Няколко близки приятели. Всички са добри хора. Повечето неженени и една разведена, като Мелани.

Роби се смръщи.

— Мелани е разведена?

— Анулиран брак — отговори Синтия и се обърна към него. — Бракът й беше анулиран. Има разлика.

Гласът й прозвуча по-силно, но очите й отново се приковаха в скута й.

— Името му? — попита Вейл.

— Не мислите, че той…

Роби вдигна ръка.

— Ровим се в безброй дупки по време на следствието. Просто за да видим какво ще изпълзи от тях.

— Нийл Крос. Имаме номера му някъде. Синтия, скъпа, можеш ли да го намериш?

Без да каже и дума, Синтия стана и излезе от стаята.

— Ще имаме нужда и от списък на приятелите й — каза Вейл, откъсна страница от бележника си и я подаде на Хауърд заедно с химикалката си.

Докато той пишеше имената, тя продължи:

— Знаете ли дали е посещавала редовно някой бар или нощен клуб?

— Не, Мелани не беше такава. Не пиеше и не обичаше нощния живот. А и не употребяваше наркотици, ако това е следващият ви въпрос.

Вейл долови известен гняв в гласа му, сякаш го беше обидила с въпроса си. Стенописите проблеснаха в ума й заедно с коментара на Хенкок.

— Ами изкуството й? Имаше ли такова образование?

— Взе няколко курса в колежа, после учи частно при семейна приятелка в Александрия.

— Името на приятелката?

Хауърд присви очи.

— Тя е на седемдесет и девет години, агент Вейл. Не вярвам да е убила дъщеря ми.

Вейл се канеше да му обясни, че често невинен човек може да даде важна информация, която да доведе до убиеца, но Роби го направи вместо нея.

— Син, скъпа — извика Хауърд към кухнята, — ще имаме нужда и от номера на Марта.

Продължиха да разпитват Хауърд за навиците на дъщеря му, за познанствата й и винаги деликатните въпроси за сексуалния й живот. Лицето на бащата посивя.

— Не беше развратна — отговори той сериозно. — Освен това нямаше много време за срещи.

Синтия се върна в стаята, подаде на Роби лист хартия и се настани на канапето.

Вейл усети, че посещението им е приключило. Ако се нуждаеха от допълнителна информация, можеха да се отбият отново или просто да се обадят, което щеше да е по-леко за семейство Хофман.

Роби, очевидно прочел мислите й, стана и протегна ръка. Хауърд я пое, но не го погледна в очите.

— Благодаря ви за помощта — каза Вейл. — Няма нужда да ни изпращате.

Тръгнаха по коридора. Внезапно гласът на Хауърд ги спря.

— Когато заловите това чудовище, искам да го видя. И искам да остана насаме с него за малко.

Вейл и Роби можаха само да кимнат. Отвориха вратата и излязоха навън.