Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (7)

6.

Карън Вейл стоеше в дъното на класната стая в Академията и чакаше реда си да заговори. Преподаваше поведенчески анализ във всеки курс за начинаещи, за да не станат бъдещите агенти като онези ченгета, които смятаха, че тя може да вземе дрехата на жертвата и да опише лицето на убиеца.

— Сега бих искал да поканя специален агент Карън Вейл да се качи на подиума.

Всички глави се завъртяха към нея, но никой не заръкопляска. Обикновено инструкторът я представяше толкова тържествено, че новите агенти се считаха задължени да станат на крака, сякаш тя беше полубог. Или поне я приветстваха с аплодисменти. Но този инструктор беше нов и очевидно не познаваше добре биографията й. Или поне тя смяташе така.

Качи се на подиума, отвори лаптопа си и погледна любопитните лица, вторачени в нея. Спомняше си този поглед и вълнуващото чувство при започването на нещо ново. Все още обичаше работата си — което бе малко странно, като се имаше предвид с какво се занимаваше — и още се наслаждаваше на предизвикателствата. Но усещането не беше ново и вълшебството бе избледняло с времето. Предизвикателството вече не идваше само от работата, а се бе превърнало в борба за поддържане на интереса.

— Аз съм Карън Вейл — започна тя. — Знам, че вероятно сте очаквали мъж. Виждам го по лицата ви.

Обичаше да започва с лека нападка срещу новобранците. Това си бе част от протокола за посвещаването на новите агенти. Или пък бе провела прекалено много разпити и държеше да има надмощие във всички разговори.

— Профилирането не е точна наука, независимо какво ви казват хората. Мога да ви накарам да прочетете една от книгите на Дъглас и след ден–два да се върна да ви задавам въпроси, но моят стил е различен. Тук съм, за да ви помогна да проникнете в болните мозъци, които издирваме. Е, това не е съвсем точно. Насилието, което извършват върху жертвите си, е извратено, разбира се, но те не са психично болни — много добре знаят какво правят. Ще поговорим повече за това по-късно.

След като няколко минути описва организационната структура на отдела си, Вейл усети, че е време да засили интереса. Няколко от агентите на последния ред бяха облегнали глави на ръцете си и несъмнено мечтаеха за обяда в трапезарията.

— Да разгледаме няколко истински примера, които ще ви дадат представа как действаме — каза тя и натисна един от бутоните на таблото за видео.

Лампите в залата угаснаха, а прожекционният екран зад нея светна. На черен фон с бели и жълти букви бе изписано: „Група за реагиране при критични инциденти, поведенчески анализ“. Натисна бутона и мина към следващия слайд. Припомни си как навремето в училище използваха истински диапозитиви. Те се заклещваха в апарата, избеляваха, ако ги оставиш прекалено дълго на светло, и не позволяваха никакво творчество, за разлика от компютърните слайдове.

— Това е случаят, по който работя в момента — каза Вейл. — Убиец Мъртви очи.

Няколко от учениците й се засмяха.

— Не е смешно — излая тя.

Залата притихна.

— Това, което ще видите, е отвратително, произведение на чудовище. Надявам се, че на никой от вас няма да се наложи да оглежда подобно местопрестъпление. Но целта ми е, ако ви се наложи, поне да знаете какво виждате и как да действате, за да помогнете за залавянето на убиеца.

Тя натисна бутона на дистанционното и на екрана се появи спалня. Обезобразеният труп на жената лежеше на леглото пред огледалото. Ножове за пържоли стърчаха от очите й.

— Това е първата жертва, Марси Евърс. Двайсет и осем годишна, брюнетка. Работила като секретарка в адвокатска кантора във Виена.

Натисна друг бутон и втори образ се появи до първия.

— Тук виждате данните за жертвата. Ще ви посоча нещо, за да поясня идеята си. Колко от вас знаят какво означава МД?

Въпросът беше елементарен и тя знаеше, че всички ще вдигнат ръце, но възнамеряваше да го поусложни.

Над четирийсет агенти бяха готови да отговорят. Вейл кимна на една жена.

— Метод на действие — каза жената.

— Точно така. А сега по-сложен въпрос. Методът на действие променя ли се?

Този път никой не вдигна ръка. Мислеха, а това беше хубаво. Вейл изчака минута, после им даде отговора:

— Проучванията сочат, че методът на действие на сексуалните престъпници се променя на всеки три-четири месеца. Защо?

Отново никой не вдигна ръка.

— Добре, да помислим защо се променя.

Тя насочи лазерната показалка към екрана.

— Виждате ли кръвта по черепа на Марси Евърс?

Мястото беше обръснато и на темето се виждаше малка рана.

— Защо на главата й има подобна рана? — попита Вейл.

— Ударил я е, за да я зашемети — отговори един от новобранците.

Вейл кимна.

— Добър отговор. Може и да си прав.

Тя се обърна към екрана.

— А сега да погледнем втората жертва на Мъртви очи. — Натисна бутона на дистанционното и на екрана се появи поредната серия снимки. — Норийн Галван О’Ригън. Двайсет и шест годишна, брюнетка, медицинска сестра. Работила във Фредериксбърг, живяла в Майерс Хайтс.

Вейл посочи черепа й и попита:

— Какво виждаме тук?

Лазерната показалка сочеше обръснатото място на главата на Норийн.

— Поредният удар по главата — отбеляза една жена от последния ред.

— Да. Но тази рана е по-голяма, нали? Това е методът на действие на Мъртви очи, дами и господа. Удар по главата. Но още не сме сигурни защо го прави и не можем да обясним защо раната на Норийн е по-голяма от тази на Марси. Да видим по-нататък. Някой може ли да каже какво е това?

Беше близък план на дясната ръка на Марси, два нокътя бяха счупени, имаше порязвания и синини по дланта и предмишницата.

— Рани при самозащита? — обади се някой от първия ред.

— Точно така. Рани при самозащита. Да се върнем назад и да огледаме ръцете на Норийн — каза Вейл и посочи снимката. — Няма счупени нокти. Голям белег на дясната ръка. Защо по Норийн има толкова малко отбранителни рани?

Кликна с мишката няколко пъти и отвори файл със снимки. По лицата на някои от агентите забеляза, че схващат за какво става дума.

— Това е Мелани Хофман, последната жертва. Тази сутрин бях на местопрестъплението в дома й. Какво виждате?

— Тилът й е направо смазан — отговори един агент. — И няма рани, получени при самозащита.

— Добре, сега можем ли да направим извод защо престъпникът е нанесъл ударите по главите на жертвите си?

— За да ги обездвижи.

Гласът долетя от единия ъгъл на залата. Там седеше Томас Гифърд, началникът на Вейл. Не го беше видяла да влиза, но той редовно се появяваше така. Невидим.

— Правилно — потвърди тя.

Нямаше представа защо Гифърд присъства на лекцията й. Кабинетът му се намираше в същата сграда като нейния, на петнайсет минути от тук.

— Престъпникът ударя жертвите си, за да ги обездвижи. Раните стават все по-големи при всяка поредна жертва, защото се е поучил от сблъсъка си с Марси Евърс. Тя се е защитавала. Видяхме раните. Следващия път убиецът е бил подготвен. Извадил е Норийн от строя с по-силен удар по главата. И е успял. Няма счупени нокти, само синина на ръката й. Не се е борила много. А сега, когато стига до следващата си жертва, Мелани Хофман, не виждаме никакви рани при самозащита. Убиецът се е поучил от предишните два случая и е подобрил метода си.

— Значи методът на действие може да се променя — обади се Гифърд.

Опитваше се да й помогне, но Вейл не се нуждаеше, нито искаше помощта му.

— Точно така. Дайте златна звездичка на агент Гифърд.

Усмивката на шефа й се стопи.

— Методът на действие може да се променя, затова обикновено не разчитаме на него да ни осигури връзка. След като не можем да използваме метода на действие, трябва да открием друга връзка, наречена „ритуал“. Някой може ли да предположи какво е ритуал? Имам предвид някой, освен шефа ми — добави тя и се насили да се усмихне.

Нямаше желаещи.

— Ритуалът е поведение, основано на психосексуална нужда — обясни тя. — Поведение, което не е необходимо за успешното извършване на престъплението. Може да е отрязване на косата на жертвата или изваждане на вътрешните й органи — неща, които нямат нищо общо с убийството, нито могат да ни попречат да заловим убиеца. Това поведение говори за силна нужда, с която самият извършител не е наясно.

Вейл замълча за момент, погледна Гифърд, после отмести очи.

— Е, знаем, че методът на действие се променя. Какво ще кажете за ритуала?

Нямаше вдигнати ръце.

— Ритуалът не се променя. Най-вече защото, за разлика от метода на действие, убиецът дори не знае защо го прави. А сега — тя вдигна ръка, за да подчертае думите си, — да обсъдим термина „подпис“. Той е уникална комбинация от ритуалното поведение, видяно на две или повече местопрестъпления. Важен е, защото можем да видим подпис в метода на действие и в ритуала, което е вълнуваща нова парадигма…

— Агент Вейл — прекъсна я Гифърд.

Лицето му, осветено, от прожектираните снимки, изглеждаше сковано. Ядосано.

— Да, агент Гифърд.

Вейл се опитваше да се отнася с него като с един от учениците си, но знаеше, че това няма да продължи дълго.

— Подписът си е подпис. Методът на действие е метод на действие. Двете нямат нищо общо.

Гифърд бе работил няколко години в Отдела по профилиране, но благодарение на вътрешни политически маневри и няколко неочаквани оставки се бе изкачил бързо в йерархията. Кратката му служба като профайлър го правеше досаден. Знаеше достатъчно, за да направи живота на опитните профайлъри труден, но не достатъчно, за да знае какво върши. Повечето началници в историята на отдела бяха просто администратори и никой нямаше опит в изготвянето на профили. Според Вейл в това определено имаше логика.

Тя не обичаше да я поправят пред класа й. Преглътна с мъка и си наложи да се усмихне.

— Е, разбирам защо мислите, че греша. Но след като престъпникът усъвършенства метода си на действие, започваме да виждаме определено поведение, което не се променя, защото просто няма нужда да бъде променяно. И това поведение се превръща в подпис в метода на действие.

— Агент Вейл — каза Гифърд, стана от стола и тръгна към нея. — Мисля, че приключихте тук за днес. Защо не ме изчакате в библиотеката?

Тя се вторачи в него, изумена, че я третира по този начин в класната стая. Сигурно бе останала на мястото си прекалено дълго, защото Гифърд се наведе към нея.

— Библиотеката, агент Вейл.

— Да, господине.

Тя остави дистанционното на катедрата, сведе глава и излезе навън, като избягваше погледите на притеснените агенти. Знаеше, че всъщност са шокирани, а засрамената бе тя. Застрашена и разгневена.

 

 

Вейл чака Гифърд двайсет минути. Библиотеката беше подредена, тиха и величествена, със стени от кафяви тухли и дървена ламперия, плотове от черен гранит и централен атриум, висок три етажа. До една от стените стоеше старинен часовник, който изоставаше с петнайсет минути.

Гифърд влезе с мрачна физиономия и седна вдясно от нея. Извади джобния си компютър и започна да си води бележки, пренебрегвайки я напълно. Но Вейл беше опитен психолог и знаеше какво става. Шефът й се опитваше да й покаже у кого е властта. Казваше й, че ще говори с нея, когато е готов за това, както и че тя трябва да се обърне към него.

Вейл реши също да си поиграе на контрол. Отвори книгата, която си бе донесла. Беше библията на следователите по целия свят — справки за жестоки престъпления, изготвени от водещи профайлъри от ФБР. Знаеше я почти наизуст и сега не четеше, а просто показваше на Гифърд, че не е стресната от поведението му, и така неутрализираше властта му над нея.

Тя прелисти страниците, а Гифърд продължи да пише в компютъра си. Вейл се зачуди колко дълго смята да продължи играта. Усети, че е готов да заговори, когато се обърна към нея.

— Шейсет и втора страница — каза той.

Вейл вдигна очи.

— Моля?

— Отвори на шейсет и втора страница. Мисля, че трябва да прочетеш последния пасаж.

Гифърд говореше за пасажа за метода на действие и подписа. Вейл затвори книгата и се обърна към него.

— Господине, това е написано преди повече от двайсет и пет години. Доста неща вече са остарели. И информацията не е пълна.

— Карън Вейл, профайлър от шест години, твърди, че превъзходните проучвания по въпроса са остарели. Позволи ми да ти кажа нещо, агент Вейл. Човешкото поведение не се променя…

— Но начинът, по който го разглеждаме и класифицираме, се променя.

— Нека изясним нещо. Ако искаш да напишеш труд с личните си теории, давай. Публикувай го, ако можеш. По дяволите, когато се пенсионираш, можеш да тръгнеш по пътя на Джон Дъглас и Томас Ъндъруд и да напишеш няколко проклети книги по въпроса. Но докато теорията ти не се превърне в общоприета процедура, ще се придържаш към това, с което разполагаме. Искам да набиеш тези принципи в главите на учениците си. Нищо, че според теб са остарели.

— Господине…

— Мисля, че бях повече от ясен. Независимо дали преподаваш на бъдещите агенти, или изнасяш лекции на полицаите, посланието трябва да бъде едно и също. А това означава да цитираш от ръководството, което държиш в ръцете си.

— Господине, в началото всичко това е било само теория. Принципите, за които говорите, са произлезли от идеите за криминология на група агенти, както и от личните им схващания.

— Грешиш. Тези принципи са резултат на хиляди часове разпити на затворници и години старателни проучвания на умовете на тези убийци. Благодарение на тези принципи са заловени стотици жестоки престъпници.

— Наясно съм с това. И уважавам безкрайно работата на…

— Но вярваш, че ти ще откриеш нещо, за което те не са се сетили.

— Да, господине, вярвам.

— Чудесно. Пази тази вяра за себе си. Когато проведеш старателни проучвания и докажеш теориите си, ще съм готов да те изслушам. Дотогава не искам да говориш по темата.

Гифърд се надигна от стола и излезе от библиотеката. Вейл остана на мястото си и нервно прехапа долната си устна.