Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (25)

24.

Пътуването до затвора бе дълго, забавено още повече от задръстванията в пиковия час. Полицаят пускаше от време на време сирената, но все пак отне около час.

Вейл беше извърнала глава от прозореца. Надяваше да не я види някой познат. Със заключени зад гърба ръце, й се налагаше да седи приведена. След първите петнайсет минути ръцете й изтръпнаха, а гърбът я заболя. Но самочувствието и емоциите й бяха в още по-лошо състояние. Думата „унижение“ бе прекалено слаба да опише онова, което изпитваше — гняв и срам.

За момент се зачуди как арестът ще се отрази на положението й в Бюрото. Беше чувала за агенти със сериозни семейни проблеми, но не ги познаваше лично и не знаеше какво точно се е случило с тях.

Запита се как ли ще се отнасят с нея колегите й от отдела. Винаги се бе чувствала леко неловко сред тях, дори след шест години стаж. А сега, обвинена в нападение над бившия й съпруг, щеше да влезе в стереотипа на жените агенти: яка, мъжествена и агресивна, готова на всичко, за да успее. Искаше й се да мисли, че това не е вярно, но трябваше да признае, че в известна степен е истина.

Представи си как притиска пистолет в главата на Дийкън. Очите й се напълниха със сълзи.

Патрулната кола спря пред затвора. Застроен с многоетажни сгради, разположен на няколко пресечки, комплексът подслоняваше мъжкия и женския затвор, шерифския отдел, съдебните офиси и съда. Вейл го бе посещавала безброй пъти, за да разпитва затворници и да се консултира с новата база данни за отпечатъци. Но там работеха хиляди хора, а тя познаваше малцина. Съмняваше се, че ще види някой от тях сега, тъй като дневната смяна отдавна беше приключила. А и надали можеха да й помогнат.

Патрулната кола зачака пазача, който ги наблюдаваше на монитора в сградата, да отвори огромната стоманена порта, задвижвана с електричество. Вейл никога не бе влизала тук по този начин и когато вратата се затвори зад тях и гаражът потъна в мрак, реши, че веднъж й е повече от достатъчно.

След като паркира патрулната кола зад цивилен червен форд „Мустанг“, полицаят прибра пистолета си и нейния глок в шкаф за оръжия и я поведе към мястото, където регистрираха новопостъпилите затворници. При последното си идване тук й бяха показали новата зала, която беше отворена едва преди няколко дни. Тогава огромното помещение беше безлюдно — с бели керамични плочки прясно боядисани стени и пълно с компютри, покрити с найлон. Миришеше силно на лак и боя. Тя си помисли, че мястото е прекалено лъскаво за затвор.

Но сега не се чувстваше така. Полицаи стояха зад масивното бюро за регистрация, където бяха подредени безброй купчини с документи и папки. По стените бяха залепени бележки и списъци. Звъняха телефони, тракаха ключове, принтери бръмчаха неуморно.

Поведоха я към монтираната на бюрото камера, настаниха я пред стената за мерене и й връчиха метална идентификационна табелка, която трябваше да държи пред гърдите си. Светкавицата проблесна и лицето й се зачерви от срам. После офицер Гринуич я заведе до един циментиран за пода стол и нареди:

— Изчакайте тук.

Той подаде купчина документи на ченгето, което работеше с апарата за взимане на отпечатъци.

— Няма да стане бързо. Преди нея има доста хора — каза ченгето.

Гринуич се наведе към него и прошепна нещо в ухото му. Ченгето погледна Вейл и отвърна нещо на Гринуич, който кимна и се върна при нея.

— Ще задвижи случая ви по-бързо — съобщи й той. — Професионална любезност.

След четирийсет и пет минути Вейл стоеше пред апарата за взимане на отпечатъци, който познаваше отлично. Но мисълта, че сега не го използва, а дава своите отпечатъци, я потисна неимоверно. После чака цял час, преди да я отведат към редицата кабинки от бродирани стъкла, които имаха вградени микрофони и процеп за подаване на документи. Тук щеше да се види със съдия и най-после да успее да каже нещо в своя защита.

Гринуич плъзна подписания протокол през тесния процеп. Съдията, Никълъс Харисън, както сочеше табелката на бюрото му, беше едър мъж с кръгло лице и очила с черни рамки. Той бутна някаква папка настрани и взе формуляра от полицая. Погледна Вейл, после кимна на Гринуич, който стоеше зад нея.

— Добър вечер, Ваша Чест — каза Гринуич. — Нарушение на 18257, домашно насилие. Пострадалият е Дийкън Тъкър. Заподозряната е Карън Вейл, специален агент от ФБР. Господин Тъкър твърди, че госпожица Вейл е посетила дома му, а когато я помолил да си тръгне, тя го ритнала в лицето…

Вейл пристъпи напред.

— Въобще не стана така…

— Секунда, агент Вейл — прекъсна я Харисън.

Гласът му се чуваше слабо през стъклото, но смръщеното му чело и вдигнатият показалец бяха повече от красноречиви.

— Ще имате възможност да разкажете своята версия след минута — каза той и се завъртя обратно към Гринуич. — Продължавайте.

— След като бил сритан в лицето, господин Тъкър паднал. Той твърди, че тогава агент Вейл го сритала два пъти в тялото. Напуснала къщата, а пострадалият бил откаран с линейка в болницата. Има няколко счупени ребра. Лекували го и го изписали четири часа по-късно.

Съдията се облегна във високия си стол.

— Нещо друго?

— Компютърът откри ПД 42 в досие отпреди осемнайсет месеца.

— Същото оплакване?

— Да, господине.

— Какво е ПД 42? — попита Вейл.

Харисън свали очилата си и се наведе напред.

— Това се нарича „подозрителен случай“. Ако има насилие между съпрузи, но липсват достатъчно доказателства, за да бъде извършен арест, случаят се вписва в досие — обясни той, после сложи очилата на носа си и запрелиства някакви документи.

Извади един от тях и го разгледа внимателно.

Вейл раздвижи схванатите си крака. Преди осемнайсет месеца. Тогава Дийкън я удари с юмрук, а тя го фрасна с железен тиган и разцепи леко челото му. Той се обади в полицията и се опита да ги накара да я арестуват, но тъй като и по нея имаше следи от насилие — окървавена и подута устна, — а нямаше свидетели, полицаите не успяха да идентифицират първоначалния нападател и не предприеха нищо.

— Е — заговори съдията, без да вдига очи от документа, — изглежда, сте склонна към насилие, агент Вейл. Искате ли да кажете нещо?

— Да, Ваша Чест. Инцидентът преди осемнадесет месеца бе по вина на бившия ми съпруг. Той ме удари силно, а аз отвърнах на удара му с тиган. Взех сина си и напуснахме къщата същата нощ. Подадох молба за развод на следващата сутрин. Днешният инцидент беше продължение на нещо, което се случи преди няколко дни. Дийкън Тъкър ме нападна…

Съдията повдигна вежди.

— Аха. Подадохте ли оплакване в полицията?

— Не, господине. Трябваше да го направя, но той ме удари толкова силно, че изпаднах в безсъзнание, а после не разсъждавах трезво. Но споделих случилото се с детектив Пол Бледсо и той ще потвърди историята ми.

Харисън отмести поглед настрани, което Вейл разтълкува като лош знак.

— Пол Бледсо е чудесен детектив, но не е бил пряк свидетел. Сигурен съм, че разбирате това, агент Вейл.

„Разбирам, но това няма да сложи край на кошмара ми.“

— Що се отнася до инцидента тази сутрин, Дийкън ме извика в дома си, за да взема един учебник на сина ми. Дийкън отказа да го занесе в училището…

— Да говорим по същество, моля.

Съдията започваше да губи търпение. Това също беше лош знак.

— Скарахме се, Ваша Чест. Той злорадстваше…

— Според доклада на офицер Гринуич — прекъсна я отново съдията, — сте казали, че сте го ударили при самозащита. Той замахна ли към вас?

— Когато видях, че няма да ми даде учебника, се обърнах да си тръгна. Не исках нов скандал. Той ме сграбчи за ръката и ме дръпна. И аз го ударих.

Харисън въздъхна.

— Не ръководя съдебно дело в момента, агент Вейл. Целта ми е да установя причина за ареста и вярвам, че разполагам с повече от достатъчно. В тежко положение сте. Надявам се случаят да бъде разрешен във ваша полза.

Вейл настръхна, докато гледаше как съдията подписа някакъв документ и го пъхна през процепа.

— Офицер, ето ви съдебното разпореждане.

Гринуич взе документа, подписа го и го подаде на Вейл.

— Ваша Чест, длъжен съм да изискам спешно защитно разпореждане в полза на пострадалия.

— Спешно защитно разпореждане? Срещу мен? — извика Вейл.

Харисън я изгледа строго.

— Агент Вейл, когато ви пуснат под гаранция, искам да съм сигурен, че няма да отидете в дома на бившия си съпруг и да му пръснете черепа.

Да, искаше й се да стори точно това.

— Няма да направя нищо подобно — възрази тя. — Ще стоя далеч от него.

Харисън обаче забеляза колебанието й и поклати глава.

— Изчакахте прекалено дълго, преди да ми отговорите, агент Вейл. Почти сигурен съм, че няма да извършите нищо глупаво, но притежавате оръжие и имате опит в използването му. Отношенията ви с бившия ви съпруг са повече от обтегнати, а и вече показахте, че сте способна на насилие, ако изпаднете в трудно положение. Просто ви помагам, агент Вейл, макар да се съмнявам, че ще оцените това.

Харисън извади формуляр от чекмеджето си, подписа го и го подаде през процепа на Гринуич.

— Попълнете го, офицер. Срещу агент Вейл е издадено спешно защитно разпореждане за седемдесет и два часа — каза той и се обърна към нея. — Период, през който да охладите страстите си и да помислите за действията си. Независимо дали сте виновна или не, стойте далеч от Дийкън Тъкър.

Вейл въздъхна и поклати глава. Възможно ли беше да стане по-лошо?

— Още нещо, агент Вейл. Считайте го за поредната услуга. Наемете си най-добрия адвокат, когото можете да си позволите. Домашното насилие не е шега работа. Според новите закони то е сериозно престъпление. Ще изгубите разрешителното си за носене на оръжие. Това е федерален закон, а не щатски. Ще загубите и работата си.

Вейл затвори очи. Ето че стана по-лошо.

— Що се отнася до гаранцията — продължи Харисън, — вече знам какво работите, следователно и какви са доходите ви. А тези неща, съчетани с липсата на криминално досие и минималния риск от бягство, ме карат да вярвам, че няма да направите опит да избягате от закона. Не и ако се надявате да запазите службата си.

Той написа нещо, подписа го и вдигна очилата от носа си. Затвори папката и добави:

— Пускам ви под гаранция от петстотин долара. Благодаря ви, офицер.

Гринуич се обърна към Вейл, която гледаше смаяно съдията.

— Оставих си чантата в колата — каза тя. — Не нося пари със себе си.

— В такъв случай телефонното обаждане, което ви обещах, ще свърши работа — каза ченгето, усмихна се насила и я изведе от будката.