Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (53)

53.

Вейл и Роби оставиха колата на главния паркинг на Академията и влязоха вътре. Подписаха се при охраната и тръгнаха из лабиринта от стъклени коридори. Вейл влезе, в ролята на екскурзовод и започна да показва на Роби по-известните зали. Минаха през оръжейната и стрелбището, качиха се в асансьора и слязоха в подземните помещения на Отдела по поведенчески анализ.

Отделът бе привлякъл внимание благодарение на шепата агенти, чиито профили през седемдесетте и осемдесетте години се бяха оказали безценни в разкриването на няколко прочути серийни убийци. После „Мълчанието на агнетата“ и няколко други романа го направиха прочут.

Вейл поведе Роби по кремавия коридор към кабинета на Уейн Рудник — малка стаичка с четири лампи. Опитът за осветяване на мрачното потискащо помещение не бе напълно успешен, но все пак бе подобрение.

— Доста зловещо е тук — отбеляза Роби.

— Постепенно свикваш. Интересно е заради историята и легендарните личности, които са работили тук.

Рудник, шейсетгодишен ветеран, бе прекарал цялата си кариера в прочутото подземие. На вратата му имаше табела, на която пишеше:

Добре дошли в Отдела по поведенчески анализ, двайсет метра под земята, десет пъти по-надълбоко от мъртвите.

Вейл почука на открехнатата врата и зачака, но не получи отговор. Бутна я леко и тя се отвори със скърцане.

Рудник седеше зад бюрото си и мяташе малка топчица за облекчаване на стреса във въздуха. Правеше го от години и твърдеше, че му помага да проясни ума си. Веднъж дори бе организирал състезание в отдела, за да види кой ще метне топчицата най-близо до тавана, без да го удари. Рудник спечели, но някой си беше поиграл със стола му и за радост на всички, които участваха в шегата, той се оплака, че силата и дъгата на хвърлянето му били повлияни от „усещането“ на стола му. Беше ядосан в продължение на няколко дни, когато откри, че конспирацията е организирана от шефа му.

— А, Червенокосия експрес — извика той, като скочи от стола и разпери ръце за прегръдка.

Вейл го прегърна и представи Роби.

Рудник приглади назад рошавата си като на Айнщайн коса и се здрависа с Роби.

— Тук сте заради някакъв случай, нали? — попита той и започна да рови из документите по бюрото си, сякаш търсеше нещо.

— Мъртви очи — отговори Роби. — Карън ви изпрати случая, за да го прегледате и да ни кажете мнението си.

Той погледна към нея, сякаш очакваше потвърждение.

— Преди колко време го получихте?

— Мъртви очи. Мъртви очи. Звучи ми познато — промърмори Рудник, като продължи да рови по бюрото си.

Вейл скръсти ръце пред гърдите си и поклати глава с усмивка.

— Проблем ли има? — попита Роби.

— Играе си с теб — отговори тя. — Много добре знае къде е папката.

Внезапно Рудник издърпа папка от купчината.

— А, ето я.

— Видя ли? — засмя се Вейл. — Винаги го прави. Мисли, че е смешно.

— Обичам да си играя с новите агенти — оправда се ветеранът.

Роби пристъпи към бюрото и погледна дребния Рудник.

— Аз не съм нов агент.

Рудник вдигна очи към него.

— Но си човек с авторитет. Личи си.

— Аз съм следовател от полицията във Виена.

— Виена! Малкото градче на северозапад.

— Да, малко е. Също като теб.

— А, добре. Мисля, че си поиграхме достатъчно. Време е да се заловим за работа — каза Рудник, седна и отвори папката.

— Как е зъбът ти? — попита Вейл.

— Май ще се наложи да го извадят. Мисля, че трябва да започнем да включваме зъболекарите в кръга на заподозрените си. Всичките са садисти, кълна се.

— Мъртви очи — напомни му Роби.

— Да, добре. Мъртви очи… серийният убиец, който се включва в информационната магистрала.

— Информационна магистрала? — повтори Вейл. — Кой използва този термин в наши дни?

Рудник я изгледа над очилата си.

— Очевидно аз — ухили се той, отвори папката и погледна страницата от лявата страна. — Та, както казах, този тип е технически схватлив или поне знае как да се сдобие с информацията, нужна му да си придаде вид на такъв.

Рудник погледна Вейл и Роби и явно усети нетърпението им.

— Позволете да обясня. Според нашите компютърни специалисти той…

— Получи ли резултат от лабораторията?

Рудник повдигна вежди.

— Вие не го ли получихте?

Вейл се намръщи.

— Продължавай.

— Да, та както казах, според нашите компютърджии, той използва техника, която позволява посланието му да бъде разложено на основните си съставки — единици и нули, за да ни попречи да проследим имейла до него. Тук има няколко интересни неща. Първо, те ми обясниха, че информацията как да постигнеш това е на разположение в интернет, така че не е ясно дали той притежава нужните познания, или просто е изпълнил инструкциите. Но като се имат предвид останалите данни, бих казал, че е второто. Той е нещо като фанатик, който приготвя бомба по рецепта, отпечатана на сайта на военна групировка.

— Съгласна съм — каза Вейл. — Нашият престъпник не е компютърен гений. Но е умен и определено може да разбере как да си свърши работата.

— Второ, и вероятно по-важното, изчезването на посланието му означава, че той иска едностранно общуване. Монолог. Или не се интересува от мнението ти, или за него е по-важно какво ще направиш по въпроса.

Вейл кимна бавно.

— А съдържанието? — попита Роби.

— Да, да, съдържанието. Индексът на Флеш–Кинкейд^[1] го определя на ниво шестокласник, макар да се съмнявам, че това може да ни помогне с нещо, тъй като героят му в посланието е дете. По-важно е следното: според мен писанията му се раждат в различна част на мозъка му от кървавите стенописи. Ще се върна на това след минута. За разлика от стенописите, които вероятно произхождат от подсъзнанието му, писанията му са съзнателно създадени. Положил е доста усилия да ти ги изпрати така, че да не бъде проследен. Не иска да бъде заловен, но изпитва желание да сподели преживяванията си с вас. Употребата на първо лице е важна — избрал я е, защото разказите отразяват истински събития в живота му.

— Как можем да изключим възможността разказите да са просто литературна измислица?

— Това определено е възможно, като се има предвид склонността му към артистичност. Но вярвам, че си имаме работа с нещо повече от неуспял писател. Мисля, че тези неща са дълбоко лични. Затова ви ги показва. Те са отдушник за случилото се в детството му. Смятам, че са свързани с онова, което прави с жертвите си. Тормози ги така, както е бил тормозен като малък. Разказва ви какво е било детството му и какво го е превърнало в днешния изверг. Може би така ви обяснява действията си.

Роби присви очи.

— Мислиш, че убиецът се интересува какво е мнението ни за него?

— Вярвам, че го интересува как го приемат. Но не така, както ние държим на чуждото мнение.

Рудник поклати глава, отвори уста да каже нещо, но замълча.

— Какво? — подтикна го Вейл.

— Има и още нещо — промърмори той, сложи очилата си за четене и се вторачи в папката. — Просто не успявам да го определя.

Вейл го загледа как чете и клати безпомощно глава, но накрая не издържа и попита:

— Какво ще кажеш за кървавите стенописи?

Лицето на Рудник засия.

— А, добре, това е по-лесно за обяснение. Ставаше дума за импресионизма — каза той, погледна Вейл, която му кимна, после продължи: — Импресионизмът е художествено течение, родено във Франция и е било модерно от шейсетте до деветдесетте години на деветнайсети век. Група художници със сходни техники и виждания…

— Завърших история на изкуството, Уейн. Знам всичко за импресионизма.

— Добре, значи говоря за колегата ти, тъй като не вярвам и той да е завършил история на изкуството.

— Прав си — обади се Роби.

Рудник намигна на Вейл, погледна бележките си и продължи:

— Импресионизмът бил считан за забележително отдалечаване от предишното основно художествено течение на реализма. Художниците му отхвърлили идеята за перспектива, идеализирани фигури и светлосенки…

Вейл вдигна ръка.

— Чудя се дали Мъртви очи използва импресионизма като символ, съзнателно или подсъзнателно, на своето отхвърляне на обществото.

Рудник кимна.

— Определено е възможно. Сетих се за това, но нямах време да поразсъждавам задълбочено. Импресионистите се фокусирали върху отразяване ефекта на светлината върху цветовете на пейзажа. Отблизо картините им приличат на цветни петна. Ако искаш да разбереш творбите им, трябва да ги разгледаш отдалеч. Имаш ли да добавиш нещо? — обърна се той към Вейл.

— Не, но мисля, че ти и експертът ти пропускате най-важното. Казах, че кървавите стенописи ми напомнят на импресионистична картина най-вече заради щрихите, с които е нанесена кръвта. Тя не беше просто размазана по стените, както би постъпил неорганизиран престъпник. Щрихите са направени по определен начин. Като картина. Сякаш убиецът счита тези стенописи за художествени творби.

Рудник закима енергично.

— Да, да, точно това е и моето мнение. Но ти отново ме изпревари. Да не си прекалила с кофеина днес?

— Понякога са ти нужни часове, за да стигнеш до важното, Уейн.

— Добре. Ето ти важното: говорих с експерт по творби на престъпници и затворници. Тя анализира драсканици, както и по-сериозни скици, включително картини, нарисувани преди ареста и по време на излежаване на присъдата. Беше й нужно известно време, за да стигне до извод. Занесла снимките на специалист по история на изкуството, който видял същото като теб — възможно влияние на импресионистите. Но тъй като стенописите са направени с пръсти, а не с четка, не могъл да анализира щрихите, които очевидно са ключов показател, когато се опитваш да оцениш творба. Според него имало следи от влиянието на импресионистите, но не бил склонен да твърди нищо повече. Убиецът не следвал напълно идеите на импресионизма, най-вече техниката за светлина и цвят. Няма източник на светлина и цвят, тъй като няма пигменти, а само кръв. Специалистът казал, че било все едно да се опитваш да нарисуваш дъгата само със синьо или червено. И така се връщаме към нашата експертка, чието най-добро предположение бе, че в щрихите има метод. Определено повторение. Но не беше сигурна дали то означава нещо. Не видя скрито значение в стенописите, но беше сигурна, че са творби на един и същ „художник“.

Рудник прелисти страницата и завърши:

— Тя смята, че идеята за влияние на импресионизма не е случайност или съвпадение.

— И какво означава това?

— Означава, че вероятно престъпникът е учил изкуство или се занимава с някакъв вид изкуство.

Роби погледна Вейл.

— Ти вече се сети за това.

— О, не й го казвай — усмихна се Рудник. — Ще се възгордее.

Вейл се надигна от стола.

— Винаги е хубаво да чуеш потвърждение. А както вървят нещата, добре е да имам човек като Уейн зад гърба си.

— Бих предпочел да съм пред теб — намигна й той. — Извинете ме. Не трябва да правя подобни намеци. Служебен етикет. Закони срещу сексуалния тормоз и разни такива.

— Твоята експертка спомена ли какво казват стенописите за убиеца?

— Рисуването с кръв е извратена история.

— Да, Уейн. Адски полезно.

Усмивката на Рудник се стопи, сякаш внезапно бе осъзнал сериозността на въпроса й.

— И двамата смятаме, че кръвта го възбужда. Свързана е със странното му отношение към труповете. Той прекарва невероятно дълго време с жертвите си. Първо ги изкормва, после ги обезобразява така, че да отговарят на изкривената му представа за жените. Прави ги грозни, направо противни. После рисува по стените с кръвта им. Определено има артистичен талант, но абстрактен. Никой от хората, на които показах снимките, не успя да види нищо полезно във формите и щрихите. И въпреки повторението като цяло са различни на различните местопрестъпления. Така че, каквото и да рисува, не е постоянен образ, а това ме кара да мисля, че не е роден от фантазиите му.

Рудник грабна топката против стрес и започна да я подхвърля.

— Накратко казано, вашият човек отговаря на това, което очакваме да видим у този тип престъпник: идеи за доминация, отмъщение, насилие, могъщество, контрол, обезобразяване… всички са си на мястото.

Вейл се замисли и кимна.

— Благодаря за помощта, Уейн. Пожелавам ти да си останеш нормален.

Той се ухили.

— Тук не е лесно да постигнеш подобно нещо. Понякога си мисля, че ни заровиха в подземието като в тайна лудница. Сякаш сме откачени, но като ни казват, че работим за ФБР, укротяват убийствените ни инстинкти.

— Така си е. Благодаря ти отново, Уейн.

Вейл излезе от стаичката и Роби бързо я последва. Веднага щом вратата се затвори, той попита:

— Да си остане нормален? Че той да не би да е нормален?

Вейл се усмихна.

— Прав си. Тук долу подобно предположение е пресилено.

 

 

Когато вратата на асансьора се отвори на първия етаж, Вейл подаде на Роби ключовете си и го помоли да я почака в колата. Каза, че е забравила да попита Рудник за един предишен случай и иска да се върне долу. Стигна до кабинета му след около минута. Рошавият анализатор седеше на стола си и мяташе топчицата към тавана.

Вейл се прокашля и топчицата се изплъзна от пръстите му.

— Дали имам дежа вю, или си пак тук? — ухили се той.

— Пак съм тук — отговори тя.

— Харесва ли ти френският ми? Французите са малко надути, но езикът им е много мелодичен.

Вейл затвори вратата зад себе си.

Рудник седна по-изправен.

— О, значи е сериозно. Или ще ме измъчваш, или искаш разговор насаме.

— Имам нужда от съвет — отговори Вейл.

— Добре. Не съм се занимавал с психиатрия от години, но…

— Говоря сериозно, Уейн.

— Добре. От какво се нуждаеш?

Тя започна да разглежда стените, като внимаваше да не го погледне в очите.

Накрая той каза:

— Очевидно ти е неудобно да ми зададеш въпроса.

Вейл кимна и най-после срещна погледа му.

— Сънувам странни сънища — сподели тя и му разказа кошмарите си. — Та значи, убиецът сяда върху трупа на жената, забожда ножа в очите й и после поглежда в огледалото.

Рудник кимна замислено, очевидно заинтересуван от думите й.

— И виждаш себе си.

Вейл се олюля леко.

— Да. Откъде знаеш?

— Защото, скъпа, по цял ден гледаш обезобразени трупове. Живееш сред убийства. Това те засяга дълбоко, дори когато мозъкът ти спи.

— Но никога преди не съм сънувала подобни неща.

— Е, добре, не ми досаждай с подробности.

Тя въздъхна.

— Мислех, че ще успееш да ми помогнеш.

— Слушай, Карън, да не се тревожиш, че може ти да си убиецът?

Тя се насили да се засмее.

— Разбира се, че не. Искам да кажа, че не знам. Не може да съм аз, нали?

— Не, не може. По цял ден си с хора, които анализират поведение. Не мислиш ли, че някой от тях щеше да забележи, ако това въобще бе възможно?

— Бивш агент от оперативната група мисли, че аз съм Мъртви очи.

— Бивш агент? Сигурно има причина да е бивш агент, Карън. Важното е, че ти си съсредоточена върху изключително предизвикателен случай, вероятно най-предизвикателния, който си имала някога, и мислите ти са заети с него. Онзи тип от отдела ти, Марк Сафарик… какво казваше той?

— Затънал до колене в кръв и черва.

— Точно така. А ти си затънала до хълбоците. Не можеш да пропъдиш мислите за случая. Под огромно напрежение си да го разрешиш. И когато не успяваш, започваш да се тормозиш в сънищата си. „Не го ли виждате? Разгледайте изкуството! Схванете го!“ Казваш си, че трябва да намериш отговорите. Помисли обективно за миг. Знам, че е трудно, защото си прекалено тясно свързана със случая. Но опитай да помислиш.

Вейл седна и в ума й запрепускаха лудешки мисли. Внезапно се сети нещо и извика:

— Не мога да видя убиеца, защото съм сляпа като жертвите.

— Браво — усмихна се Рудник. — Много добре.

Той присви очи и поклати глава.

— Научена си как да съчувстваш на жертвите и да мислиш като убийците, Карън. А това не е лесно. Нищо чудно, че си объркана. Подсъзнанието ти е претъпкано.

Вейл прехапа устна.

Рудник стана, заобиколи бюрото и сложи ръка на рамото й.

— Всичко това е абсолютно нормално, Карън. Обзалагам се, че ако попиташ някои от колегите си, ще откриеш, че много от тях сънуват подобни кошмари.

Вейл се почувства малко по-добре.

— Благодаря, Уейн. Звучи логично.

Рудник се усмихна.

— Разбира се.

Той се наведе, взе топката от пода, върна се на стола си и се прицели в тавана.

— А сега изчезвай, за да се върна към работата си.