Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (51)

51.

Вейл провери гласовата си поща на път за болницата. Бяха оставени трийсет съобщения, преди телефонният й секретар да се задръсти и да откаже да приема повече. Започна да ги прослушва, но бързо осъзна, че са само настойчиви молби от медиите. Зачуди се дали да ги изтрие, но реши да ги изслуша, в случай че някои се отнасяха до Ема или Джонатан, или пък са от Вътрешни разследвания, Гифърд и Джаксън Паркър.

Нагласи безжичната слушалка и се заслуша, докато шофираше. Изслуша ги и ги изтри. Нямаше нищо важно.

Пристигна в болницата и се отправи към стаята на Джонатан. В коридора я пресрещна трийсетгодишен мъж с бежов панталон и риза с дълги ръкави. В едната си ръка държеше касетофон, а с другата набута микрофон в лицето й.

— Агент Вейл, какво ще кажете за обвиненията, че вие сте Мъртви очи?

Тя бутна микрофона настрани и продължи напред, без да отговори.

— Аз лично не вярвам, че вие сте убиецът — настоя репортерът, — но как се почувствахте, когато видяхте снимката си на първа страница?

Вейл спря и се обърна към него. Сега й се стори доста по-млад.

— Откога се занимаваш с това, хлапе? Ти си единственият репортер, достатъчно умен да се добере до този етаж, а ми задаваш тъпи въпроси? Дори да имах желание да говоря, пак нямаше да получиш отговор.

Репортерът замълча и свали микрофона. Вейл се обърна и продължи напред.

— Какво ще кажеш да ми дадеш още един шанс? — извика той. — Можем да обядваме заедно… аз черпя.

Вейл забеляза, че мъж на около двайсет и пет години, облечен с униформа на санитар, се мотае пред стаята на Джонатан. Инстинктът й каза, че това е ченгето на Бледсо и когато срещна погледа му, той й кимна леко. Очевидно бе добре подготвен и я познаваше на външен вид… или бе чул достатъчно от разговора й с репортера, за да направи връзката.

Тя спря пред гишето на дежурната сестра и я помоли да повика доктор Олтман. Жената я изгледа предпазливо, после се отдръпна леко назад и се протегна към телефона. Не свали очи от Вейл, докато набираше.

— Невероятно — промърмори Вейл, после се отдалечи и влезе в стаята на Джонатан.

Застана до сина си и зачака доктор Олтман. Имаше чувството, че невролозите мразят случаите, в които не могат да направят друго, освен да наглеждат пациентите си, да проверяват жизнените им показатели и да говорят със загрижените родители… без да могат да им кажат нещо съществено. Разбира се, съществуваха и прекрасни моменти, когато детето се връщаше в съзнание. Може би точно те даваха сили на лекарите да се справят с онези, които не се събуждат. Няколко успеха и щастлив край правеха ужасните провали по-поносими. Понякога. Поне на теория.

Вейл притисна устни към челото на Джонатан и хвана ръката му. По лицето й се търколи сълза, която капна на бузата му. Тя я избърса нежно и го загледа как диша. Поговори с него и му каза, че е до леглото му. После я обзе безсилие. Доктор Олтман надникна в стаята и се усмихна. Влезе, ръкува се с нея и взе картона на сина й, за да прегледа бележките на сестрата.

— Предполагам, че искате да узнаете как е Джонатан — каза той разсеяно.

— Да. Не съм тук, за да продавам бисквити.

Олтман я погледна стреснато и осъзна, че е задал тъп въпрос.

— Не, разбира се — каза той и остави картона до леглото.

— Съжалявам — извини се тя.

Той сви рамене.

— Няма нужда да се извинявате. Четох вестниците. Знам на какъв стрес сте подложена. Но имам добри новини. Вижте.

Той се наведе към Джонатан и плесна с ръце пред очите му. Джонатан примигна. Олтман погледна Вейл доволно, сякаш й бе показал някакво чудо.

— Какво да видя? — учуди се тя. — Джонатан примигна.

— Точно така. Преди не го правеше. Мозъчните му функции се завръщат. Може да се каже, че се връща в съзнание.

Вейл повдигна вежди и въздъхна тежко.

— Май наистина става дума за малки стъпки — отбеляза тя.

— Да, това е природата на състоянието му. Малката стъпка всъщност е огромен напредък. Аз съм силно окуражен от прогреса му.

— За това живеете, нали? Прилича на разследване, в което си по дирите на убиец. Малките улики на всяко местопрестъпление се натрупват и след време ни помагат да сглобим мозайката. Малките стъпки имат значение.

Олтман се усмихна.

— Така е. Ежедневното подобрение може да е кошмарно бавно за някои хора, но аз гледам на него като на сглобяване на мозайка.

Вейл кимна, въодушевена от новините.

Аналогията с полицейската работа й беше повече от ясна. Стига уликите да се трупат и да откриваш логика в тях, постепенно ще разрешиш случая. Ако същите принципи важаха при Джонатан, щеше да може да живее с бавното му, но стабилно подобрение.

Тя благодари на лекаря, който кимна и напусна стаята.

Малко по малко, помисли си тя. Целуна сина си и прошепна в ухото му:

— Хайде, Джонатан. Също както се учеше да ходиш като малък. Единият крак пред другия, стъпка по стъпка. Ще преживееш това. Ще оздравееш. Чуваш ли ме, скъпи?

Тя зачака примигване или леко изкривяване на устата, но не получи нищо.

Избърса сълзите си, излезе от стаята и напусна болницата, като мина спокойно покрай няколкото репортери, които стояха до входа.