Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (21)

20.

Поредната жертва лежи здраво овързана в съседната стая. Чака ме да се върна. И ти не можеш да направиш нищо — както парализиран гледа какво се случва, но не може да участва. Виждаш смъртта, убийството, края на живота им и си безсилна да ме спреш.

Виж. Погледни жертвата. Отвори си очите. Виждаш ли я? Казах ти да погледнеш! Вързана е в леглото. Погледни лицето и очите й. Гледай как я яхвам и пробождам лявото й око. Замахвам с ножа и го забивам. Острието потъва в окото. Кръв и течност впръскват гърдите и брадичката ми. Дърпам ножа агонизиращо бавно, като в сексуален акт, после се накланям назад и замахвам, за да пробода дясното око.

Още ли не разбираш? Пробождам очите, защото ти не можеш да видиш каквото трябва. Не виждаш мен. Погледни в огледалото над леглото. Точно така. Вдигни глава!

Тя вдига глава и вижда отражението в огледалото. От там я гледа червенокоса жена.

Вече виждаш, нали? Виждаш!

Тя поглежда лицето на убиеца, но не вижда нищо. Няма очи, нито уста. Само неясен и мътен образ. Но тъкмо когато се кани да извърне глава, образът, идва на фокус. И в нея се взира познато лице.

Собственото й лице…

 

 

Вейл се събуди с вик. Беше видяла лицето на Мъртви очи. Нейното лице. Прокара потна ръка по очите си, сякаш така можеше да прогони образа. Какво ли означаваше това? Нямаше време да размишлява дълго. Дори и да имаше, какъв беше смисълът? Просто сън, предизвикан от неспособността й да се справи със случая. Но все пак той остана да виси над нея като буреносен облак и я следва цял ден.

Тя стана, изкъпа се и потегли към службата. Обаждането на секретарката на отдела дойде в осем и три минути — две минути след като Вейл седна зад бюрото си.

— Господин Гифърд иска да те види в кабинета си. Веднага.

Вейл метна кожената си чанта на стола и тръгна към кабинета на Гифърд.

Разговорът им беше кратък и делови. Отделът по професионална отговорност бе разгледал доклада й за инцидента в банката и бе заключил, че тя трябва да мине опреснителен курс в тренировъчната база на Бюрото, наречена „Града на Хоган“. Малкото градче бе създадено с цел да се усъвършенстват уменията на агентите. Когато човек се намираше там, в банката, аптеката или в киното, в мотела или фотото, можеше да се случи всичко. Агентът никога не знаеше кой или кое е част от упражнението. Трябваше да действа както намери за добре. Гифърд й обясни, че след инцидента в банката бюрократите са сметнали, че тя трябва да поработи върху тактическите си умения.

— Цената не е висока — утеши я Гифърд. — И присъдата е лека.

Яркият образ от кошмара й внезапно се появи в мислите й. Тя го прогони и се помъчи да се съсредоточи. Гифърд очевидно чакаше отговора й.

— По средата на случая с Мъртви очи? — попита тя. — Не може ли да почака?

— Ти си само един от членовете на оперативната група, агент Вейл. Дори не си следовател, а просто помощник.

— Благодаря.

— Трябва незабавно да се явиш в Академията. Връзката ти е агент Пол Ортега.

След час Вейл вече стоеше пред банка „Хоган“ и държеше пистолет, зареден с халосни патрони. Шибани бюрократи! Защо трябваше да я насадят в банка?

— Вътре има трима въоръжени бели мъже — прозвуча глас по радиостанцията.

„Не, ние си имаме работа със сериен убиец, който се разхожда из задните ни дворове. А аз си играя тъпи игрички.“

Тя надникна иззад тухлената стена към витрина на банката, вдигна радиостанцията и натисна бутона.

— Виждам заподозрените.

— Два екипа са на път. Остани на позиция. Ще пристигнат след минута и тогава влизаме.

Сърцето й биеше лудо. Адреналинът течеше във вените й, ускоряваше пулса й и разширяваше зениците й. Беше нащрек, готова.

Стисна здраво пистолета и си припомни как Алвин, сграбчил грубо заложничката си, пристъпваше нервно напред–назад…

Телефонът й иззвъня. По дяволите!

Всичко можеше да се случи в градчето на Хоган. Но телефонно обаждане по време на банков обир? Възможно беше. Случваше се. Дали да отговори? И това ли беше част от тренировката?

В далечината се чу приглушен рев на двигател. Щеше да й се наложи да нахлуе в банката след секунди, а телефонът й звънеше.

Мамка му! Извади телефона и погледна екрана. Неизвестен номер. Разбира се. Нямаше да я улеснят. Натисна бутона и погледна надолу по улицата, за да види приближаващата кола.

— Вейл.

— Карън, довлечи си шибания задник тук. Джонатан си забрави учебника и иска да го вземеш…

— Дийкън?

— Джонатан казва, че учителят искал учебника днес. Ела да го вземеш.

Тя огледа улицата. Това не трябваше да се случва. Тренировъчно упражнение или не, не биваше да се проваля, особено след като докладът щеше да отиде право в Отдела по професионална отговорност.

— Защо не го занесеш ти? — каза тя.

— Защото не мога. Зает съм.

Мамка му!

— Добре, ще дойда веднага щом мога.

— Ще съм тук още само час и…

Тя затвори телефона, когато първата кола отби до бордюра. Двама агенти изскочиха от нея. Втората цивилна кола спря и по радиото се чу глас:

— До всички групи. Давайте!

Вейл излезе от колата и се втурна към банката.

 

 

Дийкън държеше ключовете от колата си и гледаше Вейл през мрежата на вратата.

— Не мислех, че ще успееш. Тъкмо излизах.

— Просто ми дай шибания учебник.

Беше се справила чудесно с положението в банката, но във вените й още течеше адреналин. Не беше в настроение за дивотиите на Дийкън.

Той изръмжа и тръгна към всекидневната. Тя остана в коридора, нервно потропвайки с крак. Изпитваше силно желание да извади пистолета си и да халоса Дийкън по мутрата. Просто заради миналото. И заради това, което причиняваше на Джонатан. А най-вече заради случилото се вчера.

— Е — извика Дийкън откъм кухнята, — хареса ли ти последната ни среща, Карън?

Тя притисна ръка към кобура. Дийкън се появи с учебника на Джонатан в ръка.

Хилеше се широко и танцуваше из всекидневната. Завъртя се пред нея и спря.

— Ето, скъпа — каза той и протегна учебника.

Вейл посегна към него, но Дийкън го дръпна и го скри зад гърба си.

Ярост. Искаше да го удари зверски между очите.

— Дийкън, не съм в настроение. Дай ми шибания учебник.

Лицето й беше на сантиметри от неговото. Тя се наведе напред и Дийкън отстъпи леко.

— Трябваше да натиснеш спусъка вчера, Карън. Защото възнамерявам да ти вгорча живота. Не забравяй и Джонатан. Вече правя и неговия живот непоносим.

Кръвното й достигна опасно високи граници. Ако не изпуснеше парата или не се разкараше бързо от тук, щеше да направи нещо, за което щеше да съжалява. Стисна зъби и се обърна. Щеше да си тръгне, дори без учебника. Джонатан щеше да разбере.

Но когато обърна гръб на Дийкън, той я сграбчи за ръката.

И клапанът се отвори, гневът й се изля като порой.

Тя замахна енергично и го удари с всичка сила.

Дийкън се просна по гръб на пода.

Вейл го изгледа мрачно как клати глава и се опитва да се отърси от замайването.

— Заслужи си го, копеле — процеди тя презрително. — Никога вече не ме докосвай!

Видя учебника под канапето и се наведе да го вземе. Изправи се и в същия миг усети движение зад себе си.

Дийкън я сграбчи за глезените, дръпна силно и тя падна назад на канапето.

Вгледа се в студените му очи, освободи десния си крак и го ритна в лицето. Измъчен стон изскочи от окървавените устни на Дийкън и той падна на пода.

Вейл се надигна от канапето и го срита в ребрата, просто за всеки случай.

— Говоря сериозно, Дийкън. Ако се доближиш отново до мен, ще те убия.

 

 

Вейл седна в колата си и се опита да се успокои. Сърцето й биеше лудо, мислите й препускаха, а в очите й напираха сълзи. Скърцането на спирачките на един камион за доставки я върна към действителността. Тя метна учебника на седалката до себе си и запали колата.

Спомни си последния път, когато бе шофирала по тази улица, бита, замаяна и шокирана. Жертва.

Но сега Дийкън бе пребит и замаян. Така определено беше много по-добре.