Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (8)

7.

След неприятния разговор с Гифърд, Вейл потегли по магистрала 95 към училището на Джонатан. Небето беше мрачно, а въздухът миришеше на влага. Когато наближи училището, тя видя сина си. Джонатан вървеше по тротоара в компанията на червенокосо момиче, което имаше много по-женствена фигура, отколкото тя бе имала на четиринайсет години.

Спря до бордюра и свали прозореца.

— Здрасти, готин — извика на сина си. — Искаш ли да се повозиш?

Джонатан се усмихна, а бузите му леко се зачервиха. Очевидно, момичето означаваше нещо за него.

— Мамо, това е Бека.

Вейл кимна.

— Приятно ми е да се запознаем.

Знаеше, че Джонатан иска да говори с нея, и му беше обещала да се видят към четири и половина, но дали това бе подходящият момент? Все пак синът й беше в компанията на харесвано от него момиче.

— Бека, да те закарам ли до вас? — предложи тя любезно.

— Няма нужда — отговори момичето. — Живея на отсрещната страна на улицата.

Бека се обърна към Джонатан, хвана го за ръка и прошепна нещо в ухото му. Вейл се извърна. Опитваше се да зачита личното пространство на сина си, макар че в момента ужасно й се искаше да има подслушвателно устройство.

Джонатан се качи в колата, закопча предпазния колан и Вейл потегли бавно.

— Много е сладка — каза тя.

— Да, така е.

Вейл го погледна.

— Как мина в училище?

— Добре.

Кратките отговори я подлудяваха, но тя бе наясно, че са типични за тийнейджърите.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Слушай, изчезнах от работа. Ако нещо те притеснява, мисля, че трябва да поговорим. Съгласен ли си?

Джонатан зяпаше през прозореца, когато минаха покрай „Баскин–Робинс“^[1].

— Какво ще кажеш да хапнем по един сладолед? — предложи той.

— Зима е. Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

Уханието на ванилия подразни обонянието й, когато влязоха в магазина.

— Виждаш ли? Празно е, защото никой не яде сладолед през зимата, когато навън е нула градуса.

— Аз ям.

Джонатан пристъпи към щанда и си поръча шоколадов шейк, после се присъедини към майка си до малката масичка. В заведението беше топло и влажно, витрините бяха изпотени почти до тавана. Вейл си свали шала и ръкавиците, а Джонатан дори не отвори ципа на якето си.

— Когато ми се обадиш и ми съобщиш, че трябва да поговорим, обикновено става дума за две неща. Парите са второто. Баща ти е първото.

Синът й кимна, но не отговори.

— Знаещ, че съм агент от ФБР, а не зъболекар, нали? Не ме бива да вадя зъби.

Вейл се усмихна, но лицето на Джонатан остана сковано.

— Добре, значи става дума за нещо сериозно. Баща ти, нали? Ядосан си му.

— Аха, как позна?

Вейл устоя на желанието да му се скара за хапливия отговор.

— Е, с какво те ядоса толкова много?

Джонатан стисна зъби и извърна поглед.

Тя реши, че е най-разумно да го изчака. Виждаше, че момчето иска да говори. Трябваше само да събере смелост.

Бръмченето на машината за шейкове изпълни магазина. След секунда Джонатан се обърна към майка си с разширени от гняв ноздри.

— Никога не ме слуша. Никога не говори с мен, освен ако не иска да направя нещо за него. После ми крещи, ако не изпълня задачата точно както я иска. Нарича ме „малоумник“. „Тъп малоумник“. И твърди, че се… — Джонатан замълча и отново извърна очи.

Вейл забеляза потръпването на долната му устна.

— Какво твърди, Джонатан?

— Че се срамува да има син идиот.

Вейл усети как пламна от гняв. Това бяха същите гнусотии, с които Дийкън я бе засипвал през последната година от брака им. Непрестанни обиди, предизвикани от нуждата му да се почувства по-могъщ.

— Сигурно те е заболяло.

Джонатан сведе поглед, сякаш се опитваше да скрие чувствата си.

Воят на машината затихна, заменен от тракане на чаши и лъжици.

Вейл премести стола си и погали сина си по ръката.

— Знам как се чувстваш. Баща ти е… безчувствен.

Искаше й се да каже „задник“, но се сдържа. Дийкън не беше такъв в началото. Е, не беше особено чувствителен, но винаги се отнасяше добре с нея и я подкрепяше. Но после кариерата му се провали и той се изпълни със завист и огорчение. Те бързо прераснаха в гняв и враждебност — все по-задълбочаваща се бездна, от която той не успя да се измъкне.

Вейл погледна сина си и изпита силно съжаление, че не може да му спести болката от раздялата и че често й се налага да го оставя при проклетия му баща.

— Но скъпи — утеши го тя, — знаеш, че това не е вярно, нали? Ти си талантлив, умен и обичлив младеж. Гордея се, че си мой син.

Джонатан вдигна глава и погледна нежните кафяви очи на майка си. После се изчерви и захлипа. Тя се наведе, притегли го към себе си и го остави да се наплаче. Пред очите й се появи споменът за шестгодишното момченце, паднало от колелото си… Приятелите му му се подиграваха и Джонатан избухна в сълзи, не толкова заради раната, а защото се засрами. Сега тя го погали по косата, както бе постъпила тогава, и го изчака да се успокои.

Продавачката сложи шейка на плота и кимна на Вейл. Тя погледна сина си, който се отдръпна, подсмръкна и избърса носа си с опакото на дланта си. Вейл извади салфетка от кутията на масата и му я подаде.

— Напива се почти всяка вечер. Блъска ме, сграбчва ме за яката и се навира в лицето ми — каза Джонатан. — Не искам да се връщам там, мамо. Няма да съжаля, ако никога вече не го видя.

Вейл разбираше чувствата му, но в същото време я натъжаваше мисълта, че синът й не може да понася баща си.

— Той има родителски права. А това не зависи нито от теб, нито от мен.

— Трябва да направиш нещо, мамо. Няма да се върна там.

— Ще се обадя на адвоката си. Може да се наложи да поговориш с него или с човек от съда. Съдията няма да се съгласи да ме изслуша. Ще иска да чуе теб.

— Добре. Няма проблеми.

— Междувременно ще се наложи да се виждаш с баща си. Когато ти говори така, просто не му обръщай внимание. Тананикай си някоя песен наум или си мисли как ти казвам колко си готин. Знам, че е трудно. И аз съм го преживяла.

— Да, но един ден реши да се отървеш и го направи.

— Не беше толкова просто, Джонатан.

— Няма значение. Теб те няма, а аз още съм там.

Думите му я прободоха като стрели в сърцето. Не беше толкова просто… но Джонатан беше прав — той бе принуден да стои при баща си, а тя бе избягала. Поседяха мълчаливо за момент. В главата й нахлуха безброй спомени. По бузата й се търколи сълза.

Джонатан гледаше през прозореца и не продумваше. Вейл попи очите си със салфетка, взе шейка от щанда и го сложи пред сина си. Той не помръдна. Тя проследи погледа му — беше прикован в малка капка вода, която се стичаше по запотения прозорец. Зачуди се дали Джонатан се оприличава на самотната капчица, стичаща се по мъглива стена. Образът на кървавите стенописи в дома на Мелани Хофман внезапно се появи пред очите й.

Тя разтърси глава и върна мислите си към Джонатан. Както често се случваше, работата се бе натрапила в личния й живот.

— Хайде, изпий си шейка — подкани го тя и извади телефона си. — Ще се обадя на адвоката и ще се погрижа да те извадя от онази къща колкото се може по-скоро.

Набра гневно номера и добави:

— Джонатан, обещавам ти, че ще те изкарам от там, на всяка цена.