Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (5)

4.

Вейл стоеше до леглото на убитата. След като криминологът я информира за откритията си, тя помоли Бледсо да я остави сама за няколко секунди. Насаме с трупа. Някои хора биха сметнали молбата й за зловеща, но за профайлърите краткото усамотение с трупа беше скъпоценно предимство.

Докато се обучаваше за агент, тя бе изчела всички документи, написани от първите профайлъри на ФБР — Хейзълуд, Реслър, Дъглас и Ъндъруд. За тях проникването в мозъка на престъпника бе вълнуващо, едва ли не привлекателно. Начинът, по който вникваха в нещата и определяха личностните черти на извършителя, бе невероятен. Тя реши, че сигурно е много интересно да изготвиш профила на „субекта“, както го наричаха във ФБР, и по-късно да откриеш, че преценката ти не само е помогнала за залавянето му, но и е била абсолютно точна.

Разбира се, в практиката нещата бяха много по-различни. Романтичните й представи за залавянето на серийни убийци изчезнаха отдавна. Тя прекарваше времето си в окопите, където се мотаеха откачени престъпници, и надничаше в мозъците на хора, които заслужаваха да попаднат в газовата камера. Или по-скоро да бъдат измъчвани и рязани парче по парче, както те постъпваха с жертвите си.

Седна на стол в ъгъла на спалнята на Мелани Хофман и огледа внимателно местопрестъплението. Кръв по стените, гротескно обезобразяване на трупа. Пъхна ръка в джоба си, извади тубичка ментов крем и го намаза под носа си, за да маскира миризмата на кръв и вонята на екскременти.

Опитваше се да проникне в мозъка на убиеца. Повече от двайсет профайлъри обикаляха света, за да образоват силите на реда относно възможностите на профилирането, но резултатите идваха прекалено; бавно. А пресилените телевизионни сериали, в които агентът от ФБР успяваше да погледне през очите на убиеца, само затрудняваха работата.

Преди две години едно ченге бе помолило Вейл да докосне дрехите на жертва, за да „види“ лицето на убиеца и да му го опише. Полицаят изглеждаше искрено разочарован, когато тя му обясни, че работи по друг начин.

Сега се изуми, че се усмихва на спомените. Седеше насред местопрестъплението и се усмихваше. Усмихваше се на тъпотата на ченгето, на собствената си неспособност в някои моменти и как понякога не може да забележи очевидното, да не говорим за демонични образи, видени през очите на убиеца. Профайлърите не виждат това, което престъпникът вижда, а символично проникват в ума му, мислят като него и си представят какво е усещал по време на убийството и защо.

Но това не означаваше, че тя не чувства нищо, когато се намира на местопрестъплението. Не можеше да определи усещанията си — дали става дума за интуиция, разбиране или идентифициране с престъпника и чувствата му по време на убийството, — но винаги когато бе възможно, прекарваше няколко минути сама до трупа. Това определено бе по-въздействащо от цветните снимки, видеозаписите и описанията.

Насочи вниманието си към убитата. Към Мелани, каза си тя. Смяташе, че е по-добре да използва името на жертвата. Това й напомняше, че някой е причинил всички тези ужасни неща на истинско човешко същество. Беше прекалено лесно да наречеш трупа „жертва“. Понякога се чудеше дали полицаите не го правят по необходимост, като защитен механизъм срещу емоционалното претоварване… средство на мозъка да ги принуди да стоят на разстояние. И да запазят разсъдъка си.

Ако Бледсо беше прав и убиецът бе познавал жертвата си, тогава лесно е извършил престъплението. Можел е да се добере до Мелани без затруднение. А ако се е сближил с нея, за да спечели доверието й, значи бе хитър и е отделил доста време за планиране. Тогава ставаше дума за организиран извършител.

Местопрестъплението често бе смесица от двете — елементи на организация и елементи на безразборност, а това затрудняваше съставянето на профила. Отначало Вейл смяташе, че Мъртви очи действа безразборно, но вече се съмняваше в това.

В коридора се чу шум, последван от висок глас:

— Хей! Къде е ченгето с кървящото сърце?

— Тук съм, Мандиза — извика Бледсо откъм банята.

Той отвори вратата и излезе навън в мига, в който детектив Мандиза Манет от областната полиция, бивш член на съвместната група, влезе в стаята. Манет беше висока жена с широки рамене и широка усмивка. Безброй малки плитчици стърчаха от главата й и подскачаха, когато вървеше. Тя винаги носеше обувки с платформи и високи токове. Според Вейл това не говореше за модни предпочитания, а за стремеж към контрол и власт. С няколкото допълнителни сантиметра Мандиза се издигаше на метър и осемдесет и надвишаваше Вейл с около осем сантиметра. Очевидно това бе начинът й да покаже превъзходството си над агентката от ФБР.

Вейл се надигна от стола и се опита да се настрои дружелюбно. Стигна до вратата навреме, за да види реакцията на Манет при гледката.

— Как си, Мани? — прегърна я Бледсо набързо.

Вейл не беше виждала Манет, откакто съвместната група бе разпусната, а съдейки по поведението на Бледсо, той също не я беше виждал оттогава.

— Как е любимото ми ченге? — обърна се Манет към него.

— Развеждам се — отговори той. — Време е да започна живота си отново.

— Заслужаваш нещо по-добро, приятел. Наистина — ухили се Манет и го ощипа по бузата. — Може би хубавица като мен би се захванала с някой като теб.

Бледсо се изчерви и завъртя очи.

Манет вдигна ръка към гърдите си в жест на престорена изненада, когато видя Вейл.

— Кари! Най-нелюбимият ми психиатър. Още ли търсиш вратичката към мозъка на убиеца?

Вейл й обърна гръб, не искаше да влиза в разправии, и каза на Бледсо:

— Ще се върна след пет минути.

Излезе от къщата и от оградения с лента периметър, за да прочисти ума си и да си върне способността за съсредоточаване. Вонята на смърт беше ужасна въпреки ментоловия крем. Свежият влажен въздух й донесе желаното облекчение.

Копнеейки за богата на кофеин напитка, Вейл си изпроси цигара от един криминалист и запали. Беше се отказала от противния навик, когато напусна Дийкън, но сега дръпна силно и вдиша дълбоко. Издуха няколко кръгчета дим и стъпка цигарата. Някаква кола паркира зад двете полицейски патрулки на отсрещната страна на улицата. Акюра, нов модел, тъмносиня. Прекалено скъпа за служебна кола, освен ако не беше конфискувана от престъпник.

Шофьорът се наведе напред и Вейл го видя ясно въпреки отражението на сивото небе в затъмнените стъкла. Тя се втурна обратно в къщата и потърси Бледсо.

— Какво прави Хенкок тук, по дяволите?

Бледсо се отдръпна от Манет.

— Хенкок?

— Чейз Хенкок. Наглото и противно копеле.

— Точно така, Кари. Кажи ни какво наистина мислиш за него — засмя се Манет.

Вейл отвори уста, за да отговори, но я прекъсна електронният тон на Петата на Бетовен.

Бледсо извади телефона от джоба си и го отвори. Поклати глава, отдръпна се на няколко метра и запротестира тихо. След секунди приключи разговора и погледна Вейл намръщено.

— Добре, добре. Карън Вейл, Пол Бледсо и… кое е това красиво същество, с което не съм имал удоволствието да се запозная? — каза някой зад тях.

Стегнат и набит, с гъста руса коса, пригладена назад, светлосини очи и трапчинка на квадратната брадичка, Чейз Хенкок се усмихваше широко и протягаше ръка на Манет.

Тя го огледа от горе до долу и кимна одобрително, но не се ръкува с него. Очевидно искаше да покаже, че не се интересува от друго, освен от външността му.

— Интересно име е „Хенкок“ — каза Манет. — Напомня ми за…

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Вейл.

— Тук е по заповед на началник Търстън.

Вейл се намръщи.

— Какво?

Детективът извърна поглед.

— Хенкок е включен в съвместната група. Сега ми съобщиха — обясни той и посочи телефона.

Стиснатите юмруци на Вейл побеляха и Бледсо бързо я поведе към предната част на къщата.

— Да се поразходим — каза той, когато се озоваха на циментовата пътечка към тротоара.

— Да не реши, че ще го ударя?

— С теб никога не съм напълно сигурен.

Вейл пъхна ръце в джобовете на палтото си и попита:

— Само защото мразя този тип?

— Той има самочувствие с размера на Вашингтон, това е повече от ясно. Но какво точно ти е направил?

— Преди да започне работа в охраната на сенатор Линуд, Хенкок беше агент почти дванайсет години.

— Бил е фебереец?

— Не ни наричай така.

— Вие ни наричате „пишковци“.

— Само защото някои от вас наистина са такива — отвърна Вейл и го побутна с рамо.

Бледсо се залюля леко на моравата на съседите, но бързо възвърна равновесието си.

— Както и да е, Хенкок кандидатства за свободното място в отдела по профилиране едновременно с мен. Бях работила с него по няколко случая и работата му беше скапана. Споменах това на партньора ми, който го споделил с шефа. После аз получих повишението, а не Хенкок.

— Бюрото със сигурност не се е повлияло от мнението ти, Карън.

— Така е. Шефът се закле, че не е споделял с никого и дума за това, което партньорът ми му е казал. Но Хенкок знае, че го смятам за некадърен. Мисли, че не е бил повишен заради мен — обясни тя и въздъхна тежко. — Побесня, заведе дело и напусна Бюрото.

— Спечели ли делото?

— Не. Беше пълна дивотия. Съдията направо го изрита.

Спряха и огледаха тихата квартална уличка. Скромни, добре поддържани едноетажни и двуетажни къщи се издигаха като безмълвни свидетели на убийството.

— Кога се случи това?

— Преди малко повече от шест години. После се разчу, че Хенкок си е намерил сладка работа в частния сектор. Осигурявал охраната на някаква интернет компания.

Бледсо ритна един малък камък.

— А сега е начело на охраната на Линуд.

— Хубавото момче си намери ново уютно гнезденце.

— Но върши работа на Линуд. Сенаторът се сдоби със сравнително млад човек с дванайсет години опит във ФБР. Задник или не, хубаво е да имаш опитен агент.

Вейл потръпна и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Защо началник Търстън се меси? Какво цели?

— Не знам. Стори ми се важно за него. Достатъчно важно, за да използва връзките си.

Вейл се завъртя и тръгна към къщата.

— Важно за него или за другиго?

Бледсо стисна устни, после кимна.

 

 

Когато се върнаха в къщата на Мелани Хофман, видяха Хенкок и Мандиза да клечат над трупа заедно с Бъба Синклер, детектив от полицията във Феърфакс. Плешивият Синклер, чието лице бе покрито с белези от акне, кимаше на нещо, казано от Мандиза. Когато видя Вейл, той се надигна и се усмихна.

— Здрасти, психиатърке. Как си?

— Добре, Син, добре. Само дето имаме нова жертва на Мъртви очи.

Синклер кимна.

— Сега е особено жестоко. По-лошо от преди. Сигурна ли си, че е нашият човек?

— Почеркът е абсолютно същият. Жертвите са убити в леглата им, а собствените им ножове са забити в очите им. Изкормени са, а лявата ръка е отрязана. По стените е размазана кръв. А после престъпникът си похапва и гледа телевизия. Искаш ли да продължа?

Синклер поклати глава.

— Не. Засега е достатъчно.

Манет сложи ръце на кръста си и обяви:

— И прилича на другите жертви. Първата и втората.

Вейл бе сигурна, че жертва номер три също е убита от Мъртви очи, макар че местопрестъплението изглеждаше различно от първите две. Различно дори от сцената в дома на Мелани Хофман.

— Ще се наложи да наваксам — обади се Хенкок. — Ще разгледам цялата документация. Снимки, разпити…

— Знаем какво съдържа документацията, Хенкок — прекъсна го Вейл.

Бледсо вдигна ръка, за да запази мира.

— Съвместната оперативна група е моя отговорност. Ще те снабдя с всичко, от което се нуждаеш.

Хенкок кимна, залюля се на пети и изгледа Вейл мрачно.

— Как се сдоби с тази задача? — попита Манет.

— Лесно — отговори Хенкок. — Поисках я.

Манет отметна глава назад.

— За кого работиш?

Вейл изсумтя и се отдръпна от тях.

— Той не е от силите на реда.

— Така ли? — възкликна Манет, като заби поглед в Бледсо. — Не ми казвай, че е репортер…

— Агент Чейз Хенкок — каза Хенкок и протегна ръка за втори път.

Манет отново я пренебрегна и се обърна към Вейл.

— Агент Хенкок? От вашите ли е?

— Аз съм старшият агент от охраната на сенатор Линуд — обясни Хенкок. — Тя е възмутена от наглостта на този престъпник и е шокирана от неспособността на местната полиция да го залови — каза той и погледна Вейл. — Включително и от ФБР.

Синклер пристъпи напред.

— Какво ти дава право…

— Имам идея — възпря го Бледсо. — Хайде да се върнем на местопрестъплението. С други думи, да свършим работата, за която ни плащат. По-късно ще споделим мислите си.

Всички замълчаха и се разпръснаха въпреки сумтенето на Хенкок.

Вейл отиде до трупа на Мелани Хофман и го заоглежда внимателно. Вторачена в стърчащите ножове, тя се зачуди дали Мелани е била жива, когато убиецът ги е забил в мозъка й. При другите две жертви бе постъпил точно така. Какво значение имаше промушването на очите? Дали беше от сексуално естество? И какво означаваше съобщението, което убиецът бе оставил на стената?

Почукване на вратата прекъсна щракането на фотоапаратите на криминолозите.

— Здравейте, хора.

В помещението влезе Роберто Енрике Умберто Хернандес, двуметровият детектив от полицията във Виена, където Мъртви очи бе извършил първото си убийство. Вейл го посрещна до вратата и го прегърна набързо.

— Карън, как си? — попита той, после погледна към Бледсо, който му кимна за поздрав.

Манет протегна ръка и удари юмрука си в неговия.

— Какво става? — попита я той.

— Мисля, че трябва да спрем да се срещаме по този начин — отговори тя. — По-добре да опитаме с вечеря и кино.

Манет погали мощната му ръка и му намигна. Роберто силно се изчерви въпреки тъмния си тен.

Той бе станал полицай по същата причина като много от колегите си — заради насилствената смърт на обичан човек. В неговия случай това бе чичо му, който бе изпълнявал ролята на негов баща. Роби бе станал свидетел на жестокото му убийство, извършено от гангстери. Чичо му беше честен, трудолюбив човек и Роби така и не разбра защо се е превърнал в мишена на гангстерите. Това убийство промени живота му. Той се издигна бързо в полицията и предизвика доста вълнения в старата си махала, особено когато го направиха детектив и го назначиха в район Пико, квартала в Ел Ей с най-много испански банди.

Макар да имаше нежна душа, двуметровият Роби, с квадратната си брадичка и сериозните си очи, изглеждаше заплашително и сякаш казваше: „Не се ебавай с мен.“ Според думите му малцина се осмеляваха. Вейл бе склонна да му вярва.

Роби се вгледа в трупа на Мелани Хофман и раменете му се отпуснаха. Прокашля се и каза на Вейл:

— Запретвай ръкави и се залавяй за работа.

Следващият половин час мина без много приказки. Криминолозите продължаваха работата си, както и детективите. Роби се отдели от триото и клекна до Вейл, която разглеждаше локвата съсирена кръв до леглото.

— Мисля да кандидатствам в Академията — прошепна той в ухото й.

Тя повдигна изненадано вежди.

— Така ли? Писна ли ти от Покатело?

— Виена е малък град. Няма много работа. Ако броим жертвата на Мъртви очи, три убийства за четиринайсет години.

— Хабиш си таланта, а?

Роби сви рамене.

— Предполагам, че може и така да се каже. Просто след определен брой кражби и дребни хулиганства човек започва да се надява на нещо по-… предизвикателно. Не звучи добре, нали?

Вейл не го познаваше от дълго време, но отдавна бе разбрала, че притежава невероятна интуиция. Когато започнаха да работят по убийствата на Мъртви очи, тя откри, че могат да си говорят без думи, и често го правеха.

— Защо в Бюрото? Защо не кандидатстваш за отдела на Бледсо? Там има много екшън.

— Мисля да се заема с профилиране.

Вейл изгледа мрачно Хенкок, който очевидно подслушваше разговора им. Облегна се на ръката на Роби и се надигна.

— Хайде да излезем малко.

Излязоха навън и мразовитият въздух й подейства като шамар. Тя пъхна ръце в джобовете си и тръгна по тротоара.

— Знаеш ли, Роби, има и друга възможност. Международното дружество по анализиране на престъпленията. Програмата за обучение е две години. Трябва да си спонсориран от агенция, нещо като отдела на Бледсо. Ще прекараш последния месец в моя отдел, а после ще се явиш на изпит. И тогава ще можеш да изготвяш профили за полицията.

Роби сви рамене и отвърна:

— Не е съвсем същото.

Вейл кимна.

— Така е, но не можеш просто да кандидатстваш за отдела по профилиране. Имаш опит на улицата, но трябва известно време да си бил агент. Нали разбираш, да си изпълниш задълженията и да отговориш на доста сериозни изисквания. Има много кандидати за твърде ограничен брой места.

— Не мислиш, че имам талант за това.

— Не съм казала подобно нещо. Според мен притежаваш страхотен инстинкт. Но е нужно и друго. Добрият профайлър е непредубеден човек. Може да сдържа чувствата си. Трябва да огледа местопрестъплението и да анализира логично: защо престъпникът е извършил това, а не онова? Трябва да мисли като него. А аз не съм те оценявала в това отношение. Имам нужда да поработим още заедно, за да мога да твърдя, че притежаваш необходимите качества.

— Приятелят на майка ми смята, че ги притежавам.

— Леле, ужасно е студено. Трябва да се пораздвижа, защото кръвта ми замръзва във вените — каза Вейл и тръгна по тротоара.

Роби я последва.

— Значи приятелят на майка ти смята, че притежаваш необходимото. Това е чудесно, Роби. Но кой, по дяволите, е приятелят на майка ти?

— Томас Гифърд.

— Моят началник?

— Да.

Вейл закова на място и се обърна към Роби.

— Не си ми казвал това.

— Не е ставало дума. Не бях много близък с мама, преди тя да се разболее и да се нанеса обратно у дома, за да се грижа за нея. Гифърд идваше от време на време, за да провери дали се нуждае от нещо. Останах с впечатлението, че навремето са били близки. Както и да е, след като тя почина, той внезапно се появи в живота ми. Опитваше се да ми помогне с какво ли не. Вероятно е дал обещание на майка ми.

— Значи искаш да се занимаваш с профилиране. Е, имаш добра връзка, която определено ще ти помогне.

— Не желая той да ми осигури работата, Карън. Искам да я получа по правилния начин — възрази Роби и вдигна поглед към небето, откъдето капеха едри капки дъжд. — Хайде, трябва да се връщаме.

Тръгнаха обратно към къщата на Мелани Хофман.

— Чудесно е, че искаш да се справиш сам, но не пренебрегвай връзките. Понякога заслугите не струват нищо. Добри и кадърни хора биват подминавани непрестанно.

— Добре, тогава ще използвам една от връзките си. Помогни ми, стани ми учител.

Вейл вдигна очи към лицето му.

— Не е толкова лесно. Да, бих могла да те науча на някои неща, но ако нямаш никакви познания по психология…

— Учил съм психология в Нортридж, държавния университет в Калифорния.

Вейл се поколеба.

— Добре, това е чудесно начало.

Тя пристъпи напред замислено.

— Предполагам, че не може да навреди, но го пази в тайна от Хенкок. Мисли за него като за враг и всичко ще е наред.

— Хенкок? Това да не е издокараният тип вътре?

— Историята му е кратка и сладка. Беше в Бюрото, кандидатства заедно с мен за мястото, което аз получих, побесня и напусна. Сега е начело на охраната на сенатор Линуд.

— Значи е враждебно настроен?

— Меко казано.

Засмяха се.

— Добре. Урок номер едно. Готов ли си?

— Хей, аз съм суха попивателна.

— Този образ не ми звучи добре, Роби.

Стигнаха до къщата и застанаха под портика.

— Всички бяхме в спалнята на Мелани Хофман, където огледахме местопрестъплението. Но видяхме различни неща. Ти, Бледсо, Манет и Синклер следвахте действията на криминолозите. Надявахте се да намерите отпечатък, косъм, милиграм слюнка. Нещо, което да идентифицира чудовището, извършило престъплението. Аз пък разглеждах поведението на убиеца.

Тя замълча за миг и забеляза смръщените вежди на Роби.

— Профайлърът не се интересува от отпечатъци и ДНК. Ние изследваме поведението на извършителя. Това ни помага да го разберем и да определим какъв тип личност е.

— Какво имаш предвид под „поведение“?

— Погледни го по този начин. Шестнайсетгодишна ученичка, която си води дневник, не лъже в дневника си, нали?

— Няма причина да го прави. Тя пише за себе си.

— Точно така. Когато разучаваш престъпник, трябва да огледаш дневника му. А това е местопрестъплението. Той не лъже себе си, когато извършва престъплението. Поведението му, нещата, които прави, след като убие жертвата си, говорят много за него.

— Като пробождането на очите.

— Да. Пробождането на очите няма да предотврати залавянето му. Не го прави и за да усмири жертвата си — тя е вече мъртва.

— Защо го прави тогава?

— Това е ключовият въпрос, Роби. Повечето от тези убийци имат подобно поведение още от млади. За Мъртви очи пробождането на очите е част от фантазия, която се развива с времето. Това, което за нас е противно, за него е нормално, дори успокояващо. Ако сме наясно защо е успокояващо за него, ще разберем какъв човек е. А така ще стесним кръга от заподозрени. Нали загряваш, ние не залавяме лошите, а даваме на ченгетата информацията, която им помага да огледат заподозрените и да кажат: „Този отговаря на профила, а онзи — не.“

Вейл потръпна и добави:

— Хайде да влизаме. Замръзвам.

— Защо някой би пробол очите на жена?

— Първо, не можеш да разгледаш всички причини, които може да са го накарали да извърши нещо. Това ще те отведе в милион различни посоки и няма да успееш да се съсредоточиш. Погледни само най-вероятното. Говорим за очите. Помисли си за символиката. Може да не е искал тя да го види какво прави. Или пък я е срещал някъде и се е опитвал да я свали. Тя го е отблъснала и сега той я кара да си плати, защото не е видяла истинската му същност. Или пък пробождането има сексуален подтекст. Може да е импотентен.

— Бих казал, че вероятно е бил отхвърлен.

— Не можеш да кажеш нищо. Поне засега. Профайлърът трябва да пристъпи към местопрестъплението с широко отворени очи. Без предварителни идеи и без да се опитва да слага етикети на нещата. Разглеждай фактите един по един.

Застанаха пред вратата на спалнята.

— В службата имам някои папки, ще ти дам да ги прочетеш. Бележки и научни статии. Ще ти създадат обща представа за нещата.

— Чудесно.

Вейл кимна.

— Добре, да влезем вътре. И не забравяй, не търси веществени доказателства. Разгледай всичко, което престъпникът ти е оставил. Без предубеждения.

— Добре.

Вейл влезе в спалнята и видя, че останалите от групата стоят до леглото на Мелани и гледат стената.

— Художниците на точки — каза Хенкок.

— Какво? — недоумяващо попита Бледсо.

— Онези художници отпреди сто години. Рисували са по странен начин. Виждаш ли щрихите?

Вейл застана до Бледсо и възрази:

— Абсурдно е. Това е кръв, а не боя.

— Точно ти си човекът, който би трябвало да разбере това, Вейл — заядливо каза Хенкок. — Стените са изпъстрени с психарски дивотии. Петна на Роршах из цялото помещение.

— Мозъкът ти е извратен като този на убиеца.

— Чакай малко — намеси се Манет, като вдигна ръка и махна на Хенкок. — Кажи ни какво мислиш.

— Мисля за художниците, които използвали точки, за да нарисуват картините си — отговори той. — Това прилича на тях.

Вейл разгледа петната кръв по стената.

— Поантилизъм или импресионизъм? — най-после промърмори тя. — Поантилизмът е рисуване с точки. Ако трябва да вкарам тези петна в дадена категория, бих казала, че ми напомнят повече за импресионизъм.

Бледсо я изгледа любопитно.

— Завършила съм психология и история на изкуството — обясни му тя.

Хенкок вирна брадичка и я изгледа отвисоко.

— Е, госпожице История на изкуството, още ли смяташ, че мозъкът ми е извратен?

— Разбира се — отговори Вейл. — Но това няма нищо общо със случая.

— Да направим няколко снимки — обърна се Бледсо към фотографа. — В близък план и отдалеч. Всички стени.

После се завъртя към Вейл и каза тихо:

— За всеки случай. Мисля, че този тип може да е отгатнал нещичко.

Вейл се намръщи, но знаеше, че Бледсо и Хенкок са прави. Кървавите стенописи заслужаваха да бъдат разгледани. Като отхвърли предположението на Хенкок заради миналите си проблеми с него, тя бе нарушила най-важното правило, за което бе говорила и на Роби: действай непредубедено и не докарвай предразсъдъците си на местопрестъплението. Щеше да сподели това с Роби по-късно, ако той първи не повдигнеше въпроса.

Синклер стоеше в единия ъгъл на спалнята, скръстил ръце пред гърдите си.

— Някой намери ли лявата ръка?

Бледсо извика на криминолога:

— Чък, намерихте ли отрязаната ръка?

Чък огледа списъка на идентифицираните и снимани предмети.

— Няма лява ръка.

Вейл смяташе, че знае защо ръката липсва, но реши да не споделя теорията си, докато не се убеди напълно.

— Уведоми ни, ако липсват и други анатомични части — каза тя на Чък.

— Защо си е направил труда да й отреже косата? — попита Роби.

Вейл кимна към дясната ръка на жертвата.

— Реже и ноктите. По някаква причина се опитва да я направи грозна. Отрязва й ноктите толкова дълбоко, че кървят, окълцва й косата. Това има някакво значение за него. Не трябва да пренебрегваме нищо.

 

 

Вейл остана в къщата още петнайсет минути, после се отправи към службата, за да събере материалите си за курса, който водеше в Академията. Докато шофираше по магистралата, извади диктофона и продиктува впечатленията си от местопрестъплението в дома на Мелани Хофман. Пристигна по-рано от очакваното, затова реши да изпие едно кафе във „Водоливника“ — кафенето срещу ОАП (Отдел по анализиране на поведението) в търговски център „Аку“.

Свободното време щеше да й даде възможност да си почине и да събере мислите си. Имаше нужда да се превърне отново в човек, дори само за час, преди да се потопи обратно в света на серийните убийци. През годините бе открила, че се нуждае от това свободно време, за да не потъне в бездната на извратените престъпни умове. Ако навлезеше в този свят, щеше да й е по-трудно да се отдели от убиеца и да запази връзка с действителността.

Ако Томас Гифърд, шефът й, разбереше, че тя се нуждае от тези почивки, вероятно щеше да я прехвърли в някое затънтено градче. Профайлърите виждаха прекалено много насилствена смърт и най-ужасяващите престъпления, на които хората бяха способни, затова Бюрото трябваше да внимава кого излага на тези зверства ежедневно. Гифърд следеше зорко подчинените си. Ако заподозреше, че някой от отдела не се справя достатъчно добре с напрежението, той бързо изчезваше. Не се задаваха въпроси и нямаше шансове за връщане на работа. Самоубийство в отдела по профилиране би нанесло сериозни щети на общественото мнение за ФБР. Знаеше се, че профайлърите пият много и страдат от сърдечни и други заболявания, предизвикани от стреса, но никой не беше извършвал самоубийство. Засега.

Търговският център представляваше купчина модерни двуетажни тухлени сгради в Аку, Вирджиния, на петнайсет минути южно от Академията на ФБР. Отделът по профилиране, претърпял безброй реорганизации през годините, бе променен напълно, когато го преместиха от подземните нива на Академията. Директорите осъзнаха, че да седиш двайсет метра под земята в стар бункер и да анализираш снимки на обезобразени жени е повече, отколкото човешкият мозък може да понесе.

След раздалата с Отдела по поведенчески науки ОАП се нанесе в търговския център в Аку. Големите прозорци в новите сгради осигуряваха нужната противоотрова срещу депресията — слънчева светлина.

Вейл се върна в малкия си кабинет, за да изслуша съобщенията на гласовата си поща, и откри на бюрото си колет от „Федекс“ и пет розови листчета със съобщения. Грабна ги и се отпусна тежко в стола си. Кабинетът й бе претъпкан, но макар че навсякъде бяха струпани книги, папки и доклади, всичко си беше на мястото. Две настолни лампи бяха закачени една срещу друга на бюрото й, а по абажурите им бяха закачени бележки. Металните рафтове бяха натъпкани с черни папки с етикети: „СЕКСУАЛНИ УБИЙСТВА“, „ПРЕСЛЕДВАНЕ“, „ТЪЛКУВАНЕ НА ШАРКИ ОТ КЪРВАВИ ПЕТНА“ и „СЕКСУАЛЕН САДИЗЪМ“. Написана на ръка бележка, залепена на рафта, служеше като предупреждение: „НЕ ВЗИМАЙ НИКОЯ ОТ ТЕЗИ ПАПКИ“.

Вейл натисна бутона на телефонния секретар и изслуша трите съобщения. Първото беше от Отдела по професионална отговорност и се отнасяше до престрелката в банката сутринта. Второто беше от адвоката й, който я уведомяваше, че разводът й е почти финализиран. Тя затвори очи и въздъхна облекчено.

Доброто й настроение продължи само докато изслуша и третото съобщение. Беше от Джонатан, четиринайсетгодишният й син, който тази седмица беше при баща си. Джонатан й съобщаваше, че иска да говори с нея. Тийнейджър, който иска да говори с родител, е като изригване на вулкан — не се случва често, но стане ли, човек никога не знае накъде ще потече лавата. Вейл реши, че темата на разговора ще е баща му, а тя бе прекарала повече от година и половина в опити да се отърве окончателно от него. Синът й обаче несъзнателно правеше всичко възможно да ги събере отново.

Вдигна телефона. Разговорът щеше да й осигури поне още пет минути почивка преди влизането в клас. Беше видяла предостатъчно кръв и ужаси днес. Не бързаше да потъне отново в тях.