Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (80)

80.

Вейл наблюдаваше нетърпеливо бавното движение на стрелките на часовника. Беше ядосана на тялото си, че я е предало, когато се нуждаеше от него. Чувството за безпомощност я тормозеше ужасно. Тревожеше се, че са допуснали непростима грешка.

Започна да си припомня фактите за Мъртви очи. Всичко съвпадаше и имаше логика. Защо тогава бе изпълнена с такава тревога?

Сигурно беше имитатор. Така трябваше да е. Знаеха само впечатленията на патрулния полицай, явил се първи на местопрестъплението. А той не беше детектив, нито профайлър.

Но тревогата продължаваше да я тормози. И Роби не се обаждаше. Изкушаваше се да му звънне, но се сдържа. Трябваше да огледат местопрестъплението без нейната намеса. Той беше обещал, че ще се обади… Щеше да се обади. Налагаше се да прояви търпение.

Но търпението не бе от силните й черти. Тя закуца към печката и започна да прибира храната в пластмасови кутии, за да отвлече вниманието си. Подуши соса и усети приятния аромат на спагети и чесън. Вечерята щеше да е чудесна, но тъй като Роби го нямаше, апетитът й се стопи.

Сложи храната в хладилника и придърпа стола си към мивката. Пусна горещата вода и започна да мие мръсните чинии и тенджери. Не й беше лесно в седнало положение, но поне я разсейваше.

Остави чиния на сушилника и чу звук някъде зад себе си. Спря водата и се ослуша. Очите й бързо се стрелнаха наоколо и забелязаха, че огънят в камината е догорял напълно. Вероятно парче дърво бе паднало от кошницата.

Тя се върна към миенето. Докато слагаше поредната тенджера в мивката, чу изтракване и отново спря водата. Завъртя се на стола и се вторачи във всекидневната.

Нищо.

Къде ли беше оставила глока си? Да, беше в кобура, в спалнята. Стана и закуца по коридора. Движеше се бавно, отворила широко очи. Тялото й бе готово да реагира. Въпросът е на какво? На кого?

 

 

— Говори Пол Бледсо — извика Бледсо по радиостанцията в колата.

Роби бе опрял ръце на таблото, докато детективът маневрираше лудо из натовареното движение.

— Пуснете бюлетин за издирване на Чейз Хенкок. Информацията е в компютъра. Активен случай на мое име.

Той подаде микрофона на Роби и сложи другата си ръка на волана точно навреме да избегне пешеходеца отпред.

— Мамка му. Какво става, по дяволите?

Роби прехапа долната си устна и не отговори.

Бледсо ускори.

— Кой може да се е добрал до профила?

— Знаем кой се добра до него — отговори Роби. — Мъртви очи.

— Мъртви очи е при нас. И е абсолютно мъртъв — възрази Бледсо и погледна Роби.

— Не. Някой влезе с взлом в дома на Карън и открадна профила. Някой остави съобщение на нейната стена. Ние просто предположихме, че е бил Мъртви очи.

— Кой друг може да е бил, по дяволите?

— Не знам, Хернандес, не знам. Бившият й съпруг? Или пък Хенкок?

Роби въздъхна.

— Който и да е влязъл в къщата, той е откраднал профила, а после го е навил на руло и го набутал във влагалището на Лора Маки.

— Кои са заподозрените ни?

— Хенкок. Дийкън Тъкър. И непознат субект.

Бледсо отби на банкета и подмина няколко коли, които чакаха да направят ляв завой. Отправи се към магистралата, като се опитваше да кара колкото може по-бързо.

— Опитай да се обадиш на Карън отново.

Роби натисна бутона за повторно набиране.

— Никакъв отговор. Сигурно жиците са срязани.

— Може да не си е у дома.

— У дома си е. Коляното й е в ужасно състояние. А утре сутрин й предстои операция. Не би отишла никъде. А и има телефонен секретар.

Бледсо стисна волана здраво.

Роби опита да звънне отново, изруга и затвори телефона.

— Тази кола не може ли да се движи по-бързо?

 

 

Вейл влезе в спалнята и видя кобура с глока на скрина. Взе го бързо и запали лампата. Всичко бе както трябваше да бъде. Остави лампата запалена и влезе в спалнята на Джонатан. Нищо необичайно.

После провери кабинета си, където съобщението още стоеше на стената. Трябваше да купи боя и да се отърве от него. Напомняше й, че Мъртви очи е идвал тук и е осквернил дома й.

Тръгна по коридора, като се опираше на стената. Влезе в хола, който свързваше кухнята и всекидневната, и се зачуди дали не я е обхванала параноя. Шумове в къщата. Не беше спала тук от няколко дни, още откакто профилът бе откраднат. Просто беше изнервена. В дома й бе идвал убиец и бе докосвал вещите й. А сега тя беше сама тук нощем и се страхуваше.

Закуца през всекидневната и трапезарията и запали лампите. Всичко си беше на мястото. По стените нямаше съобщения. Тя се усмихна мрачно и се изненада на безсмисления си страх. Срамота, Вейл. Би трябвало да проявяваш повече разум.

 

 

— Кога ще стигнем там? — попита Бледсо.

Роби се вгледа в мрака навън.

— Не знам, човече. Не съм минавал от тук. Вероятно пет–десет минути.

— Кога най-после ще изобретят летящи коли, а? Доста биха ни улеснили.

— Има ли патрулни коли в района й?

— Под друга юрисдикция са. Диспечерът обеща да се обади. Опита ли на мобилния й?

— Написах й съобщение и й звъннах три пъти, но веднага се включваше гласовата поща.

— Опитай домашния отново.

Роби набра и зачака. Затвори телефона, без да каже нищо. Бледсо вече знаеше, че не е отговорила.

 

 

Миризмата на изгорял восък подразни обонянието на Вейл.

Течението сигурно бе загасило някои от свещите.

Тази миризма й беше неприятна, затова винаги слагаше малка чашка върху свещите, преди да догорят. Спря водата и се протегна към хавлията, за да си избърше ръцете.

Но хавлията не беше там, където стоеше обикновено.

 

 

Чу шум зад себе си, във всекидневната, и се протегна към глока. Мокрите й ръце се плъзнаха по кожения ремък, но най-после извади пистолета от кобура. Смъкна се от столчето и усети болка в лявото коляно. Завъртя се с протегнати напред ръце, но не видя нищо.

— Кой е там? — извика тя.

Кратко проблясване вдясно привлече вниманието си. Тя се завъртя и стреля, но внезапно къщата потъна в тъмнина. Вече нямаше съмнение, че някой е нахлул вътре.

Някой беше загасил лампите. Въпросът бе кой е и къде се намира.

Внезапно Вейл се сети нещо. Знаеше, че е натиснала спусъка, но пистолетът й не стреля. Всъщност го усещаше прекалено лек. Натисна бутона и пълнителят падна в другата й ръка. Опипа отвора му.

Нямаше никакви патрони. Някой беше изпразнил оръжието й.

Мамка му!

Върна пълнителя в пистолета и се отдръпна към мивката, за да вземе един от големите ножове, но се спъна в столчето и падна. Глокът излетя от ръката й. Първата й реакция бе да го потърси в тъмнината, но осъзна, че няма да й свърши никаква работа. Надигна се бавно, тъй като от болката в коляното й се виеше свят, и пристъпи към плота, където държеше ножовете.

Прекалено късно осъзна, че ако натрапникът е достатъчно умен да изпразни пистолета й, вероятно е взел и ножовете.

— Хенкок, покажи се! — извика тя в тъмнината, като се надяваше да предизвика отговор.

Надяваше се да чуе смях, ако бе сгрешила, и глас, ако беше права. Нещо, което да я ориентира.

Чу шум от стъпки. Вдигна ръце и се наведе да избегне удара. Бам! През ръцете. После бърз ритник в лявото й коляно. Болката бе кошмарна. Тя изстена и осъзна, че ще последват още жестоки, свирепи удари.

Падна на пода и някой я притисна с тялото си. Тя размаха ръце и удари нещо метално, което изтрака на пода. Вдигна ръце, стисна дрехата на мъжа и го избута от себе си. Очите й вече се приспособяваха към тъмнината и тя видя, че лицето му е скрито с найлонов чорапогащник.

— Копеле! — изрева тя, когато той я стисна за врата.

Опита се да раздвижи крака и да го ритне, но той седеше върху корема й. Беше я приковал към пода. Явно го беше правил и преди. Интелигентен, добър в планирането… между трийсет и четирийсет години…

Внезапно въздухът от дробовете й изскочи със свистене.