Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (31)

30.

— Чаках агентите от вътрешни разследвания цели четирийсет минути.

Вейл стоеше на терасата, говореше с Роби и пушеше цигара, която си бе изпросила от Синклер.

— Имах предостатъчно време да седя в кабинета си, да мисля колко несправедливо е всичко и за думите на Гифърд. После прочетох онзи имейл и не спрях да мисля за него.

Роби наклони глава.

— Какъв имейл?

— Бледсо не ви ли го показа? Изпратих му снимката от екрана.

— Не, не го спомена. От кого беше?

— От Мъртви очи.

— Изпратил ти е имейл? Сигурна ли си?

— Да. Хората от лабораторията работят по него. Самоунищожаващо се съобщение. Изчезна пред очите ми. Заглавието му гласеше: „То е в“. Кой друг може да знае за това? Не сме споделели тази информация с пресата, а ако някой се беше раздрънкал пред репортерите, щяхме да я видим във вестник, а не в странен имейл, разказващ за насилие над дете.

— Насилие над дете?

Вейл захапа цигарата, бръкна в джоба на палтото си и подаде на Роби сгънато копие от съобщението.

— Мислех, че Бледсо ще го покаже на всички — каза тя. — Е, трябваше да се уверя, че го е получил, но бях доста… разсеяна. Не си свърших работата като хората.

Роби прочете съобщението, стисна устни и кимна.

— Да, този тип наистина е откачен.

— Надявам се да получа по-задълбочен анализ от Отдела по поведенчески анализ.

Той й върна листа и тя го прибра в джоба си.

— Някакви новини от Джонатан? — попита Роби.

— Нищо. Исках да се върна в болницата, но ме е страх. Не мисля, че мога да понеса да го гледам как лежи безжизнено. Аз… — тя метна фаса на земята, стъпка го с тока си и избърса сълзите си. — Прекалено много гадости стават в момента, Роби.

Роби я притегли нежно към себе си. Вейл не се възпротиви.

— Знам — прошепна й той.

— Иска ми се да съм до него и да държа ръката му непрестанно. Но с всичко, което ми се струпа, ме е страх, че ще се разпадна. Трябва да съм заета с работа, за да прогоня черните мисли.

— Всеки си има граници, Карън. Леля ми казваше, че имаме резервоар от емоции. Когато се препълни, той започва да прелива. Нужна е само малка искрица, за да избухне в пламъци. Тя ни съветваше винаги да се опитваме да не препълваме резервоара.

— Резервоар от емоции, а? Май трябва да си сложа предупредителна лепенка на гърба: „Опасност. Избухливо“ — въздъхна тя. — Трябва да намеря начин да се справя с всичко това.

— Ден след ден и проблем след проблем — каза Роби, като стисна нежно брадичката й. — А аз ще съм до теб през цялото време, за да ти помогна.

Вейл се усмихна.

— Благодаря.

Тя се уви в палтото, за да се предпази от студа.

— Днес наех адвокат. Джаксън Паркър. Извини ме. П. Джаксън Паркър.

— Чувал съм за него. Добри неща — ако се страхуваш от закона.

— И той ми каза същото.

— На какво е съкращението „П“?

— Помпозен.

Роби се засмя.

Вейл въздъхна тежко.

— Трябва да се разкарам от тук, Роби. Имам нужда да се презаредя с енергия.

Той я погледна и тя незабавно прочете мислите му.

— Да, бягам. Но познавам себе си и знам кога съм стигнала до точката на кипене. Ако изчезна от града за един ден, това ще ми помогне.

— Искаш ли компания?

Тя подсмръкна.

— Благодаря, но трябва да остана насаме с мислите си за известно време.

— Къде ще отидеш?

— Олд Уестбъри.

— В Лонг Айланд?

Вейл погледна следобедното небе. Беше сиво и намръщено.

— Там е домът на майка ми, мястото, където израснах. Не съм я виждала… е, от много време. При последния ни разговор изглеждаше разсеяна и възнамерявах да я посетя, но… — тя махна с ръка. — Пет часа и половина шофиране. Мога да вечерям с нея, да остана през нощта и да се върна тук по обед.

Роби я погледна замислено.

— Сигурна ли си, че не искаш компания? И аз имам нужда от промяна на обстановката. Няма да ти досаждам, обещавам.

— Наистина ще се справя и сама.

— Знам. Но след всичко, което преживя — удара по главата, безсънната нощ и тревогите по Джонатан, — как ще шофираш пет часа?

— Бледсо няма да те пусне.

— Той знае ли за принудителната ти отпуска?

Вейл поклати глава.

— Май трябва да му кажа.

 

 

Бледсо премина през безброй емоции за няколко минути. Яд заради принудителната отпуска на Вейл, ярост към Дийкън заради причиненото на Джонатан, безпомощност при настояването й да напусне града, когато се намираха насред важно разследване. Но Вейл му изтъкна причините и той неохотно се съгласи.

Преди да тръгне, тя го попита дали е видял съобщението, което му е изпратила, но той отговори, че не си е чел пощата от дни. Тя му подаде сгънатото копие, после му разказа набързо как посланието се е самоунищожило. Бледсо искаше и неговите хора да поработят по въпроса, но знаеше, че на този етап не могат да направят нищо. Провери за всеки случай в отдела, но го увериха, че се налага да изчака резултатите от работата на Бюрото.

— Ами ако ти изпрати друг имейл, докато те няма?

— Лабораторията преглежда всичките ми съобщения. Ако се появи нещо, веднага ще узнаят. Имат нареждане да те уведомят незабавно.

Той я стисна нежно за рамото.

— Е, ще се видим, когато се върнеш.

Вейл погледна Роби и излезе.

Вратата се затвори. Бледсо вдигна очи от папката, която четеше, и забеляза, че Роби стои пред него.

— Какво има, Хернандес?

— Мисля, че трябва да отида с нея. Да се уверя, че е добре.

— Карън е силна личност. Не се нуждае от телохранител, повярвай ми.

— По принцип съм съгласен с теб, но…

— Вече сме с един човек по-малко — прекъсна го Бледсо, като вдигна папката. — Ако ви пусна и двамата, ще трябва да ида да си прегледам главата.

Роби се изкашля, но не помръдна. Бледсо остави папката.

— Какво?

— Карън преживя прекалено много последните дни — нападение, арест…

— Знам историята, Хернандес.

— И почти не спа снощи. Наистина ли искаш да шофира пет часа сама? Ще се върнем утре по обед. Не е голяма работа.

— Аз ще реша дали е голяма работа, или не. Разбира се, че не искам Карън да шофира сама — каза той, като зачете доклада. — Но просто така стоят нещата.

— Добре тогава: взимам си свободен ден. Ако не ти харесва, говори с началника ми.

Бледсо усети как кръвта нахлу в главата му, когато Роби се обърна и излезе. Хвърли папката в другия край на стаята, пое си дълбоко дъх и се облегна на масата.

— Чудесно.

 

 

Роби пристъпи към Вейл, която стоеше до колата си.

— Е? — попита тя.

— Всичко е наред — отговори Роби. — Да вървим.

Тя повдигна вежди.

— Бледсо е пълен с изненади.

— Ще се върнем утре по обед. Не е голяма работа.

Качиха се в колата на Роби и поеха по магистрала 95, а после по 495 към Балтимор. Час–два пътуваха мълчаливо. Вейл нямаше нищо против, тъй като се нуждаеше от тишина и спокойствие, а Роби бе твърдо решен да не й досажда. Накрая тя се унесе, облегнала глава на прозореца, и спа, докато стигнаха до тунела към Куинс, Ню Йорк.

Вейл се събуди, разтърка очи и попита:

— Колко дълго спах?

Беше тъмно и светлините на Манхатън проблясваха красиво.

— Няколко часа.

— Съжалявам, че те изоставих. Гладкото пътуване ме приспа.

— Имаш нужда от почивка.

Тя се погледна в огледалото на колата.

— Изглеждам ужасно.

— Не успя да се прибереш у дома, нали?

— Нямам търпение да взема един дълъг горещ душ при мама.

Движението се забави, когато наближиха тунела. Минаването през града не беше толкова лошо, колкото очакваха и половин час по-късно пътуваха по улицата, където живееше Ема Вейл. Карън не беше идвала тук от много време. Майка й също не я беше посещавала. А това означаваше, че не се бяха виждали повече от година.

— Ето там — посочи тя към къща под нивото на улицата. — Най-добрата ми приятелка живееше там. Андреа. Играехме и подлудявахме родителите си.

Роби намали.

— Номерът беше осемстотин и деветнайсет, нали? — попита той.

— Да, ето тук.

Той отби в алеята и загаси фаровете.

— Изглежда тъмно — отбеляза той, като проточи врат. — Каза ли й в колко ще пристигнем?

Вейл отвори вратата и вдъхна дълбоко свежия нощен въздух.

— Въобще не й се обадих.

Роби излезе от колата и я погледна учудено.

— Майка ти не знае, че пристигаме?

Вейл се помъчи да види къщата в мрака. Частично закрита от гъстите дървета, които тя винаги свързваше с Олд Уестбъри, двуетажната къща се гушеше уютно сред високите борове и кедри. Вейл тръгна по пътеката, като стъпваше на всяка плочка, както бе правила като дете.

— Лош късмет е да стъпиш с двата крака на една плочка — каза тя на Роби. — Или поне така си мислех, когато бях малка.

Странно как старите навици остават завинаги.

Тя стъпи на последната плочка и се озова пред вратата. Месинговото чукало и ръждясалата пощенска кутия си бяха на местата.

Вейл почука няколко пъти и зачака. Пооправи си косата, почука отново и си погледна часовника.

— Трябваше да й се обадиш — каза Роби.

Внезапно лампата на терасата светна, вратата се открехна и се появи възрастна жена с посивяла коса и набръчкано лице.

— Да?

— Мамо, аз съм.

Никакъв отговор.

— Кари — добави Вейл.

Вратата се отвори широко и Ема присви очи към дъщеря си.

— Кари — повтори тя. — Забрави ли нещо?

Вейл погледна Роби, който сви рамене.

Трябваше да го предупредя за алцхаймера, помисли си тя.

— Не, мамо. Имах нужда да се махна от града и си помислих, че ще се зарадваш на компанията. Трябваше да ти се обадя. Съжалявам.

Ема отмести очи към Роби.

— Това е моят приятел Роби Хернандес — представи го Вейл.

Роби наведе глава.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо.

— Моля ви, наричайте ме Ема. И влезте вътре. Студено е. Трябва да затворя вратата.

Минаха през голото антре към всекидневната. Ема запали няколко лампи и седна сковано на ръба на тапицирано със златист плюш кресло. Къщата беше на половин век и си личеше, че е стара: овехтял кафяв мокет, бежови стени и износени мебели.

Вейл седна на канапето до Роби. Майка й беше прекалено слаба и приличаше на болна от рак. Лицето й се бе покрило с още бръчки, а кожата на шията й висеше отпуснато, сякаш напълно се бе предала в борбата срещу гравитацията.

— Колега ли сте на дъщеря ми? — попита Ема. — Във ФБР ли работите? Кари работи за ФБР.

Роби се усмихна.

— Аз съм детектив в полицията. Работя с Карън по един случай.

— Чудесно. И аз имам случай за вас. Истинска загадка. Някой непрестанно ми краде нещата. Първо отмъкна книгата, която четях, после очилата ми. Мисля да се обадя в полицията. Сигурно са глупавите съседски хлапета.

Вейл се огледа наоколо. Всичко изглеждаше спретнато и подредено.

— Оставяла ли си вратата отворена? — попита тя. — Мислиш ли, че някой е влизал в къщата?

— Чувам шумове — отговори Ема, — но не съм виждала никого.

Вейл погледна Роби.

— Ще поогледаме наоколо и ще проверим всички ключалки.

— Чудесно. А сега ми кажи как е Дийкън.

Вейл преглътна затруднено.

— Развеждаме се, мамо.

— Развеждате се? Какво се случи?

Лицето на Вейл се скова. Алцхаймерът на майка й напредваше много по-бързо, отколкото бе очаквала. При последните им няколко разговора Ема бе разсеяна и тревожна. Очевидно положението беше доста сериозно.

— Мамо — каза Вейл, — говорихме за развода. Не помниш ли?

Ема я изгледа неразбиращо и се обърна към Роби.

— О, проявявам се като ужасна домакиня. Мисля, че още не сме се запознали. Аз съм Ема Вейл.

Роби се насили да се усмихне.

— Роби Хернандес.

— Приятел ли сте на Кари?

— Да, госпожо.

— Госпожо? О, моля ви, наричайте ме Ема — любезно каза тя и се обърна към Вейл, чиито очи се бяха насълзили. — Какво има, Кари?

— Нищо, мамо, нищо — отвърна Вейл, стана и хвана Роби за ръка. — Ще разведа Роби из къщата.

— Както искаш, скъпа.

Вейл запали лампите в задния двор.

— Знаех си, че този ден ще дойде, но се надявах да не е толкова скоро. Мислех, че й остават още няколко години, преди да се влоши до такава степен.

Тя си пое дълбоко дъх и надникна в стаята. Майка й седеше на креслото точно както я бяха оставили.

— Трябва да намеря някой да се грижи за нея или да я настаня в дом. Не знам кое е най-доброто.

Роби я хвана за ръката и я поведе през огромния двор. Къщата беше малка и уютна, но дворът се простираше на повече от четири декара, покрити с високи борове. Разхождаха се безмълвно няколко минути.

— Помня как боровите иглички скърцаха под гуменките ми, когато бях момиче. Идвах тук, за да си проясня мислите. Понякога си намирах легло от иглички и подремвах на него. Ако не беше толкова влажно сега, щях да се просна на земята и да заспя. И да сънувам по-щастливи времена — каза Вейл, наведе се и вдигна шепа иглички. — Мама ме научи да ценя красотата на природата. Веднъж ми каза, че никога не знаеш кога животът ще ти поднесе неприятна изненада. Съветваше ме да се наслаждавам на нещата, докато мога — въздъхна тя. — Нямах представа, че говори за себе си.

Роби вдъхна дълбоко свежия боров въздух.

— Тук е прекрасно. Частна гора.

— Когато Джонатан навърши осем години, го доведох тук на гости. Той отиде на пазар с баба си, а аз прекарах целия ден тук и издялах бастун с ножа си. Беше великолепно. Исках да запазя усещането, но то се стопи прекалено бързо, когато се върнах в службата и започнах да разглеждам зловещи снимки от местопрестъпления. Когато работиш с такива гадости, забравяш за красотата на природата. Потъваш в кръв, а уханието на борова гора е на милиони километри от теб.

Продължиха бавно напред.

— Не ми помогна и фактът, че на следващия ден започнах нов случай — един от първите, върху които работих сама. Трупът на жертвата бе изхвърлен в борова гора като тази. Това съсипа прекрасния ми спомен. Оттогава не гледам на боровете по същия начин.

Вейл отвори шепата си и изсипа игличките на земята.

Роби бръкна в джоба си, извади сгъваем нож, наведе се и избра къс дебел клон. Вейл неохотно пое ножа и започна да почиства възлите от клона.

— Не знаех, че обичаш да дялкаш — отбеляза Роби.

— Още откакто бях на десет години. Виж това — тя вдигна лявата си ръка и му показа няколко малки белега на пръстите си. — Редовно се порязвах. Веднъж дори баща ми ме заведе в спешното, за да ме зашият. Кървях ужасно.

— Баща ти починал ли е?

— Отдавна. Бях на дванайсет. Прибрах се у дома след училище и мама ми каза, че татко получил инфаркт. Умрял в линейката.

Вейл спря да дялка и се вторачи в мрака.

— Чудя се как е Джонатан.

— Искаш ли да се обадим в болницата?

Тя поклати глава.

— Дадох им номера на телефона си. Обещаха да ми се обадят, ако нещо се случи. Каквото и да е.

Тя метна клона на земята, затвори ножа и го върна на Роби.

— Хайде да влизаме.

Върнаха се в къщата. Ема седеше пред телевизора и гледаше напрегнато тъмния екран. Вейл я хвана за ръката.

— Хайде, мамо. Ела да приготвим вечеря.

Кухненските уреди датираха от времето, когато беше построена къщата. С изключение на микровълновата печка, всички бяха от епохата на алуминия и бакелита. Стар розов хладилник бръмчеше до отсрещната стена.

Вейл извади голямата тенджера от шкафа, където майка й винаги я държеше. Сложи я в мивката и пусна водата.

— Виждаш ли се още с леля Фей? — попита тя.

— Да, разбира се. Идва тук редовно и пием чай.

— Кога я видя за последно?

— О, преди известно време. Знаеш как е, когато имаш три деца. Фей е много заета.

Вейл реши да се обади на леля си след вечеря и да я помоли да прибере Ема при себе си, докато успее да я настани в старчески дом. Фей беше сестра на баща й, но двете жени бяха останали близки дори след смъртта му.

Положението на Ема се влошаваше бързо и Вейл искаше да й зададе всички важни въпроси, докато още е в състояние да отговори, но тъй като бе под силен стрес, нищо не й идваше на ум.

Вечерята беше спагети с доматен сос, подправен с всичко, което Ема държеше в килера — консервирани гъби, чеснова сол и пипер. След като се нахраниха, Вейл разведе Роби из къщата.

— Знам, че е трудно за вярване, но тук почти нищо не се е променило — каза тя, когато влязоха в малка стая на втория етаж.

— Чакай да отгатна. Това е твоята стая.

Голям шкаф със стъклени врати бе монтиран в дъното на стаята, чиито стени бяха боядисани в яркожълто и украсени с розов фриз.

— Очевидно си колекционерка — отбеляза Роби, който разглеждаше куклите в стъкления шкаф.

— Мога да ти кажа кога и къде съм се снабдила с всяка от тях.

Вейл пристъпи към шкафа и огледа куклите, които варираха от огромни до миниатюрни, от порцеланови до пластмасови, и бяха от всички възможни раси.

— Мислех, че някой ден ще ги подаря на дъщеря си.

— Но дъщеря ти се роди момче.

Вейл се усмихна леко.

— Реших, че Джонатан няма да им се зарадва.

Роби се засмя.

— Права си.

Тя отвори гардероба и намери навит на руло плакат на горния рафт.

— Още е тук. — Свали гумения ластик и разви плаката на леглото. — Няма да повярваш кой беше юношеското ми увлечение.

Роби погледна усмихнатото лице на плаката.

— Изглежда ми познат.

— Шон Касиди. Всички момичета си падаха по него. От „Братята Харди“ — добави тя, когато забеляза, че името явно му е непознато.

— А, да.

Тя пусна плаката и той отново се нави на руло. Роби посочи белия скрин.

— Останало ли е нещо в чекмеджетата?

— Съмнявам се — отговори Вейл, като отвори първото и надникна вътре. — Хм. Сигурно майка ми ги е сложила тук.

Извади кутия, в която лежеше албум. Седнаха заедно на леглото и започнаха да го разглеждат.

— Не помня да съм виждала тези снимки.

— Кои са тези хора?

— Нямам представа. Предполагам, че са роднини и приятели.

Тя обърна следващата страница и посочи една снимка.

— Това е леля Фей с баща ми. Аз съм дребосъчето в скута му.

Роби се наведе да погледне снимката.

— Много си сладка. На колко години си тук? На една?

Вейл кимна.

— Нещо такова. А, ето я майка ми.

— Красива е — каза Роби. — Коя е жената с нея?

— Не знам. Прилича на мама, нали?

Тя извади снимката внимателно и я обърна. На гърба пишеше: „Аз и Нели“.

— Очевидно това е Нели — усмихна се Роби.

Вейл го бутна с рамото си.

— Страхотен детектив си.

— Стаята ти е точно каквато я остави — обади се Ема, която стоеше на прага, увила плетен шал около раменете си.

— С изключение на това — отвърна Вейл, като вдигна албума. — Намерих го в чекмеджето на скрина.

Ема се усмихна.

— Не съм го виждала от години. Бях забравила къде съм го прибрала.

— Кои са тези хора? — попита Вейл, като отвори албума на първата страница и го подаде на майка си.

— Това са чичо Чарли и баща му Нейт. Нейт беше от Ирландия. Нейт О’Тул. Половината семейство по негова линия имаше червена коса. Вероятно и ти си я наследила от него — обясни Ема и посочи друга снимка. — А това е Мери Елън. Живееше до нас в Бруклин, преди дядо да ни премести всички тук.

Чайникът изсвири от кухнята.

— Някой иска ли чай? — любезно попита Ема.

Роби кимна.

— Разбира се.

— Отивам да го направя — усмихна се Ема, подаде албума на Вейл й изчезна в коридора.

— Много е мила — каза Роби.

— Беше прекрасна майка. А когато си загуби ума напълно, ще отнесе семейната история със себе си.

— Един приятел, следовател от полицията във Вирджиния, има софтуер, който помага да възстановиш семейното си дърво. Работи по него всеки ден. Проследил е предците си чак до индианците, които са живели във Вирджиния. Може и ти да се заемеш с това. Преди да стане прекалено късно.

— Не знам почти нищо за семейството си. Трябваше да събера информация, преди да започнат да измират.

Вейл внезапно осъзна, че чайникът още свири.

— Вече трябваше да е наляла чая — каза тя.

Слязоха долу и намериха Ема във всекидневната.

Отново седеше в креслото и гледаше неработещия телевизор.

— Аз ще го направя — извика Роби.

— Мамо — каза Вейл и коленичи до Ема. — Мамо, какво правиш? Слезе да приготвиш чай.

Ема се намръщи.

— Вечно ми крещиш. Защо не ме оставиш на мира?

— Мамо, не ти крещя — възрази Вейл, макар да знаеше, че е безсмислено да спори с човек, страдащ от алцхаймер. — Извинявай — добави тя. — Вече няма да ти крещя.

— Не мога да си намеря очилата — каза Ема нервно. — Не мога да си намеря очилата.

Погледна Вейл и докосна лицето й.

— Нели, ти ли си? — усмихна се тя. — Ще ми помогнеш ли да си намеря очилата?

Очите на Вейл се напълниха със сълзи. Тя остави старата снимка на масичката за кафе, коленичи пред майка си и я хвана за ръка. През последната година бе толкова заета със собствените си проблеми, че почти не беше говорила с нея. Сега, докато гледаше набръчканото лице на Ема и галеше изкривената й от артрит ръка, я обзе силно чувство за вина.

„Трябваше да прекарвам повече време с нея. Трябваше да я накарам да се премести по-близо до мен. Трябваше да водя Джонатан по-често тук.“

— Намери ли часовника на татко? Той ще се ядоса, ако го загубим — каза Ема.

Тя сложи ръце на бузите на Карън и се вгледа внимателно в лицето й.

Внезапно, сякаш някой бе размахал вълшебна пръчка, погледът на Ема се промени. Вейл се опита да разбере какво става. Проницателността се бе завърнала в очите на майка й.

— Какво има? — попита Ема. — Защо си коленичила пред мен, Кари? Припаднах ли?

— Мамо, коя е Нели?

Ема се загледа някъде над рамото на дъщеря си. Вейл си помисли, че болестта й се проявява отново, но майка й заговори:

— Нели?

— Говореше за нея, а аз намерих това. — И бързо й подаде снимката. — На гърба й пише: „Аз и Нели“. Тя прилича на теб.

Роби застана на прага. Вейл улови погледа му и му прошепна да не се приближава. Той остави чашите на масата и се отдръпна.

— Мамо, Нели роднина ли ти е?

Очите на Ема се насълзиха.

— Сестра ми.

Вейл зачака по-подробно обяснение, но Ема не отговори, а отдръпна ръката си от нейната и сключи пръсти в скута си.

— Мамо, ти нямаш сестра.

— Не ми се говори за това.

Вейл се наведе напред. Искаше да измъкне историята, преди майка й да потъне отново в мъглата на болестта.

— Моля те, разкажи ми за Нели.

Ема усети присъствието на Роби, скочи от креслото и размаха ръка към него.

— Кой си ти? Какво правиш в къщата ми?

— Мамо, успокой се. Това е моят приятел Роби. Вече се познавате. Той е детектив. Работи в полицията — успокои я Вейл и я настани обратно в креслото.

Роби бръкна в джоба на ризата си и подаде на Вейл чифт очила.

— Бяха във фризера, в табличката за лед.

Вейл ги връчи на майка си.

— Виж, мамо, Роби ти намери очилата.

— Казах ти, че полицията ще ги намери — кимна Ема и вдигна очи към Роби. — Благодаря ви, полицай.

Той се усмихна.

— Наричайте ме Роби.

Очите на Ема внезапно се насълзиха и тя вдигна ръка към устата си.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Вейл седна на канапето и сложи ръка на рамото на майка си.

— Всичко е наред, мамо, разбирам.

Знаеше, че моментът не е подходящ за разпити, но както винаги не можа да потисне любопитството си.

— Мамо — меко каза тя, — щеше да ми разкажеш за Нели.

— Нели? Майка ти?

Вейл сбърчи чело. Взе снимката, която бе паднала на пода, и я показа на Ема.

— Не. Нели, сестра ти. Искам да знам за Нели.

Ема сведе глава. Ръката й се сви в юмрук и тя го размаха към Вейл.

— Как можа да ми причиниш това? Помоли ме да я гледам само няколко часа! Каква е тази майка, дето изоставя детето си?

Вейл се вторачи в нея и се опита да осмисли думите й. Погледна Роби, сякаш търсеше помощ от него. Той седна до нея на канапето.

— Мисли ме за Нели — прошепна му Вейл.

— Не можеш просто да се появиш и да очакваш да си я вземеш — продължи Ема решително. — Уорд и аз я отгледахме. Тя е наша.

Вейл свали ръка от рамото на майка си. Замълча и се вторачи в зачервеното й лице.

— Говори с нея, сякаш си Нели — прошепна й Роби.

— Ема — каза Вейл, — не съм тук, за да я взема. Никога не бих го направила. Просто дойдох да те видя. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше, Нели — отвърна Ема и нежно я погали по лицето.

— Мили Боже! — изстена Вейл, като се извърна от Ема и погледна Роби в очите. — Ема е леля ми, а Нели е майка ми.

Поклати глава, сякаш искаше да прогони лош сън.

— Не. Това са просто причинени от болестта фантазии. Тя е объркана…

— Карън… Ема все още е твоята майка. Тя те е отгледала. Точно както аз бях отгледан от леля ми.

— Но биологичната ми майка е Нели.

Вейл се обърна към Ема, която плачеше безмълвно, притиснала ръка към очите си. Вейл я прегърна и я остави да се наплаче на рамото й.

— Ужасно съжалявам, Кари — изхлипа тя.

— Всичко е наред, мамо — утеши я Вейл и внезапно усети, че и тя плаче. — Всичко е наред.