Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (15)

14.

Мрачни сиви облаци заплашваха с дъжд. Карън имаше среща с адвоката си в десет. Пътьом се отби в къщата на Дийкън. Ако имаше приятелско разрешение на проблема с родителските права — без намесата на адвокати, — тя искаше да го намери. Харесваше адвоката си, но нямаше желание да плати поредната му почивка в петзвезден хотел.

Не мислеше, че Дийкън ще се съгласи, но бе готова да действа в стила на мафията — да му направи предложение, на което не може да откаже. Щеше да се откаже от правата си върху къщата. Ако въобще съществуваше начин да стигнеш до бронирания орган, който Дийкън наричаше сърце, той бе през портфейла му.

Вейл застана пред олющената сива врата и се почувства като натрапница. Беше се изнесла едва преди година и половина, но за това време се бе превърнала в друг човек. Вече не можеше да търпи собственика на къщата, която навремето бе смятала за своя. Сложи ръце на кръста си и се вторачи в краката си. Наистина ли искаше да звънне? Наистина ли искаше да види Дийкън?

Можеше да действа чрез адвоката си и никога вече да не види лицето на бившия си съпруг. Но ако успееше да събуди у него човека, когото беше обичала — добрия, трудолюбив мъж, — може би щеше да го накара да се съгласи…

Дървената врата се отвори и разкри четирийсетгодишен мъж с грубо лице и рошава посивяла коса. Мърлява бяла фланелка висеше над избелели джинси. Дийкън беше под метър и осемдесет, но мощните му рамене и новопридобитото шкембе го караха да изглежда по-едър. Той пристъпи напред.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Вейл се зачуди как е възможно човек да пропадне толкова бързо в Дантевия ад.

— Почука ли? Не чух — продължи той.

— Тъкмо се канех да звънна.

— Не ми отговори. Какво искаш, мамка ти?

— Исках да поговорим за Джонатан.

— За какво?

— Може ли да вляза?

Дийкън отвори широко вратата, обърна се и влезе в мрачната къща. Вехти мебели, купени на старо, украсяваха всекидневната. Вейл бе искала да ги изхвърли, но тъй като беше безработен от доста време, Дийкън отказваше да похарчи пари за нови. „Тези ми вършат чудесна работа“, беше й казал той, сякаш бе единственият, който живееше в къщата.

Тя погледна порносписанията, пръснати по масичката за кафе, и настръхна при мисълта, че Джонатан редовно е излаган на подобни гадости. Е, можеше да спомене този факт, ако стигнеха до съд, и да опише гадната домашна обстановка, която Дийкън осигуряваше на сина й.

Бившият й съпруг се наведе и спря телевизора.

— Е?

— Джонатан не е щастлив тук, Дийкън. А от това, което чух, ти също не се радваш на присъствието му.

— Не говори от мое име. Той ми е син. Един баща се нуждае от сина си, а момчето се нуждае от баща.

По принцип Вейл не би оспорила подобно изявление. Но след като Дийкън беше бащата…

— Ако си дошла да говорим за това, разговорът ни е приключен.

Вейл не обичаше да й нареждат и се дразнеше от наглостта му. Сърцето й заби и яростта й се надигна. Не, не само ярост. Омраза. Къде беше човекът, когото бе обичала преди години?

— Дойдох да ти предложа нещо — каза тя. — Заради Джонатан. Дай ми пълните родителски права и ще се откажа от правата си върху къщата.

Дийкън се приближи към нея. Общоприета практика по време на разпити бе да нахлуеш в личното пространство на заподозрения. Вейл я беше научила от стар детектив от нюйоркската полиция. За Дийкън тя бе напълно естествена.

Вейл обаче не възнамеряваше да отстъпи. Знаеше правилата на играта, затова остана спокойно на мястото си и прикова очи в неговите. Биреният му дъх беше отвратителен.

Дийкън сложи ръце на кръста си и я изгледа отвисоко.

— Страхотно нахалство е да идваш тук и да си мислиш, че можеш да откупиш сина ми.

— Той не е щастлив, Дийкън. Ако му желаеш доброто, приеми предложението ми. Пълни родителски права за мен, а къщата е само твоя.

Дийкън стисна зъби.

— Май не ме чу, Карън. Отговорът е „не“.

— Защо го искаш тук, след като непрестанно го обиждаш и унижаваш?

— Той ли ти каза това? — поклати глава Дийкън. — Шибани хлапета. Постоянно лъжат.

— Аз му вярвам, Дийкън. Джонатан няма причини да ме лъже.

— Браво на теб, госпожице Идеален родител.

— Ако не приемеш предложението ми, ще се върнем в съда. И ще оставим съдията да реши кое е най-добро за Джонатан.

Лицето на Дийкън се изкриви в грозна гримаса.

— Мръсна кучка! Направи го и ще съжаляваш.

Вейл се ухили презрително и поклати глава.

— Вече не се плаша от теб, Дийкън. Не можеш да ме нараниш.

В този момент тя усети нещо зад десния си крак, а дясната ръка на Дийкън я удари в гърдите. Залитна назад и след миг главата й се удари в дървеното дюшеме и едва не експлодира от болка.