Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (54)

54.

Вейл взе Роби от паркинга на Академията и го откара до колата му. Планираше да посети Джонатан в болницата, а после да се види с Роби за вечеря. Въпреки думите на Джаксън Паркър, че той е единственият й приятел, тя знаеше, че и Роби е до нея. Чувстваше, че каквото и да стане, той ще я подкрепя.

Роби тъкмо се качваше в колата си, когато телефонът му иззвъня, последван след секунда от този на Вейл.

— Качвай се — каза й той. — Аз ще карам.

Пристигнаха в оперативния център след десет минути и изпревариха Манет, Дел Монако и Синклер. Бледсо крачеше възбудено напред–назад, стиснал няколко лъскави снимки в ръката си. Щом видя Вейл, лицето му засия.

— Чувствам се като хлапе, което току-що е научило страхотна тайна, но няма с кого да я сподели — каза той.

— Каква е тайната? — попита Роби.

— Виж — ухили се Бледсо и набута снимките в лицето му.

— Къде го намери?

— Това ще ви хареса — отвърна детективът. — Ако разберем какво означава, може да разрешим случая.

— Къде беше?

— В Линуд, натикан в задника й.

— Какво? — изуми се Роби.

— Съдебният лекар го намерил по време на аутопсията. Видял го на рентгена.

Роби заразглежда снимките и започна да ги подава една по една на Вейл.

— Какво означава това?

Тя не отговори. Разучаваше внимателно снимките, които показваха златен медальон във формата на сърце.

— Карън? Какво има?

— Изглежда ми познат… — вдигна очи тя. — Но не мога да се сетя.

Къде беше виждала това нещо?

— Но какво означава?

Предната врата се отвори. Манет, Дел Монако и Синклер влязоха в стаята.

— … казвам ви, кулата „Сиърс“ има най-много етажи — каза Синклер.

— Да, но по отношение на реалната височина — възрази Дел Монако — кулата в Тайван е най-висока.

— Вижте това — прекъсна ги Бледсо.

Манет, Дел Монако и Синклер се присъединиха към тях и Вейл им подаде снимките.

— Съдебният лекар намерил медальона по време на аутопсията — съобщи им тя и се обърна към Бледсо. — Вече знаем, че Линуд е означавала нещо специално за този тип. Когато престъпник набутва предмет в ануса на жертвата, това е много лично действие. Изглежда, че има сексуално значение, но е символично. Нещо като послание.

— Още едно послание — изстена Синклер. — А още не сме схванали първото.

— Мисля, че започвам да загрявам — обади се Манет. — Нашият човек създава кръстословиците за „Ню Йорк Таймс“. Носи червено бельо и обича сладолед с ядки, защото те символизират психическото му състояние^[1]. Какво мислиш, Кари? Възможно ли е?

Вейл не й обърна внимание.

— Това е ново ритуално поведение, но не променя профила ми. Подкрепя всичко, което предполагахме за него досега. И потвърждава идеята ни, че Линуд е ключът. А, и още нещо. Експертите от Отдела по поведенчески анализ твърдят, че имейлът описва собственото му детство.

— Доста шибано детство — каза Манет. — Но пък при тези убийци обикновено е така, нали, Кари? Тормозени са от родител или от зъл съученик, който не е харесвал цвета на косата им или…

— Експертите смятат — прекъсна я Вейл, приковала очи в нейните, — че убиецът има артистичен талант и вероятно е учил изкуство. Това може да е важно. Стенописите показват сходни щрихи, макар като цяло да са различни.

— И как ни помага това? — попита Бледсо.

— Колкото повече имейли получим от него, толкова по-добре ще разберем какво го кара да убива. А с колкото повече информация за мисловния му процес разполагаме, толкова по-големи са шансовете ни да предвидим следващия му ход и дори да го заловим.

— Нещо за самите имейли? Възможно ли е да бъдат проследени?

— Компютърджиите работят по въпроса, но засега знаем само, че е използвал специален софтуер, който унищожава имейла след определен период от време. В този случай около две минути след като го отвориш.

— Значи е вълшебник в технологиите — отбеляза Бледсо.

— Не е задължително. Информацията как да създадеш подобен имейл е на разположение в интернет, така че всеки може да се сдобие с нея.

— Какво знаем за софтуера? — попита Синклер. — Кой го произвежда?

— Не можеш да си го купиш в магазин. Продава се в интернет и е създаден от хора, които твърдят, че анонимните имейли са част от „свободата на словото“. Например служители, докладващи за тормоз от страна на работодателите си, политически дисиденти, които се оплакват от правителството си, или хора, пишещи на спорни теми.

Манет поклати глава.

— Значи няма да пипнем този кретен, като проследим източника на имейлите.

— Не изглежда вероятно. Особено след като той използва интернет–кафене. Влиза в интернет, изпраща съобщението си и излиза бързо. Следващия път, когато го направи, ще сме по-добре подготвени да го проследим. Ако въобще е възможно, специалистите ще намерят начин.

— А стенописите? — попита Бледсо. — Каза, че те имат значение.

— Мисля, че този тип може да страда от ОКР.

— Обсесивно-компулсивно разстройство? — възкликна Синклер. — И защо реши така?

— Заради повторенията — отговори Вейл — и дългото време, което прекарва с труповете. Нуждата от перфекционизъм. За него жертвата е художествено средство, а местопрестъплението — платното му.

— А този медальон? — намеси се Роби. — Къде е неговото място?

— Разпратих копия от снимките на местните бижутери — каза Бледсо. — Да видим дали някой ще познае бижуто или стила на дизайнера. Може да извадим късмет и някой да го е виждал.

— Ами съпругът на Линуд?

— Изпратихме му го по факса. Твърди, че никога не го е виждал. Накарах униформено ченге да му го занесе лично, за да сме напълно сигурни.

— Странна работа, ако питаш мен — промърмори Синклер.

Манет сложи ръце на кръста си.

— Да бе, сякаш има нещо нормално в цялата история.

Синклер сви рамене.

Бледсо събра снимките и ги подаде на Манет.

— Закачи ги на стената, моля те — каза той, после се обърна към Синклер. — Нещо ново за кръвта?

— Създаваме база данни. Един колега проверява онова, с което разполагаме досега. Няколко заразени бели мъже на подходящата възраст. Стеснихме кръга, като елиминирахме един мъртъв, друг с ампутирани крайници заради диабет, и трети, който е на смъртно легло, болен от СПИН. Остава да проверим останалите седем. Нямат очевидни връзки с никоя от жертвите, но ни предстои доста работа. Още нямам данни от половината лаборатории и болници.

— Аз имам списък с художници — обади се Роби. — Дърводелци, грънчари, скулптори, стъклари и дизайнери. Четирийсет и едно имена.

— Предупредих те — каза Бледсо.

— Може да не е толкова лошо. Следващата стъпка е да ги проверим. След като включим всички параметри, бройката ще намалее.

— Кога ще получим всички сравнения?

Роби вдигна очи към тавана и се замисли.

— Три–четири дни. Ако всички ми предадат списъците си до утре.

Изстенаха дружно и Бледсо вдигна ръце.

— Трябва да действаме колкото може по-бързо. Този тип е на свобода и застрашава още жени. Не обичам да броя трупове.

Телефонът звънна и Бледсо бързо го вдигна. Кимна на Вейл и й метна слушалката. Обаждаше се управителката на последния старчески дом от списъка й. Вейл само беше разгледала снимки в уебстраницата на дома, тъй като не бе имала време да го посети лично. Но сега жената я увери, че „Сребристи ливади“ е сред най-добрите в щата и я покани да го види на всяка цена.

Вейл не си направи труда да й каже, че „Сребристи ливади“ е последната й надежда. Отиде в кухнята и се замисли за майка си. Положението й бързо се влошаваше, а къщата й трябваше да бъде продадена. Биологичната й майка пък беше мъртва. Последните й връзки с миналото се разпадаха като листенца на увехнала роза.

Тя се върна в стаята. Всички си бяха тръгнали, само Роби я чакаше. Той стана и пристъпи към нея.

— Наред ли е всичко?

Тя кимна, но знаеше, че лицето й я издава.

— Предполагам, че с наближаването на средната възраст ми е все по-трудно да се справям със семейните проблеми.

— Майка ти?

— Сменихме си ролите. В някои отношения сега тя е детето, а аз — родителят. Посещението при нея онзи ден ми подейства като леден душ. Накара ме да се замисля — сподели тя и разтърка челото си. — Няма да е лесно да подредя вещите й. Кой знае какво ще намеря. Като онзи албум.

Роби се облегна на стената.

— След като майка ми почина, трябваше да се погрижа за нещата й. В онзи стар апартамент намерих някои неща, които ми я показаха от друга гледна точка. Обясниха ми много неща и промениха мнението ми за нея. Това доста ме изтормози. Един приятел ме посъветва да отида на психиатър. Посетих го само няколко пъти, но определено ми помогна. Едно от нещата, които ми каза, е, че промяната е част от естественото развитие. Накрая всичко си идва на мястото.

Вейл се загледа в снимките от местопрестъпленията, закачени на стената. Марси Евърс, Норийн О’Ригън, Анджелина Сардучи, Мелани Хофман, Сандра Франкс, Дениз Кранстън, Елинор Линуд.

— Някой неща приключват по-рано, отколкото би трябвало — каза тя.