Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (32)

31.

Беше влязъл в ритъм и думите му се изсипваха като камъни при свлачище. Не можеше да пише толкова бързо, колкото мислеше, а това го дразнеше. Но все пак упорито продължаваше. Реши, че ще поправи правописните грешки накрая, преди да изпрати и тези части за „публикация“.

Нуждите ми надраснаха дома ми. Мястото, което е малко по-голямо от килер, ме ограничава. А когато пораснах, пространството намаля още повече. Взех си домашен любимец. Мишка на име Чарли. Не заема много място и си седи в мъничката си клетка. Докато съм там, го вадя от нея и го оставям да се разхожда наоколо. Той е единственият ми приятел.

Но после си помислих, че се нуждая от още място. Почуках по една от стените — звучеше кухо. Затова си купих трион с парите, които изкарах в кланицата. Работата ми е да храня говедата и да почиствам след тях, когато ги приготвят за клане. Не е хубава работа, но носи пари, а когато имаш пари, можеш да правиш много неща.

После взех книга от библиотеката. Е, не я взех, по-скоро я откраднах. Но тази мисъл не ме притеснява, защото се нуждаех точно, от тази книга. Режа с трион следобед, веднага щом се прибера от училище, или в дните, когато си оставам у дома. Нямам приятели в училище, така че не пропускам нищо. За мен училището е почти същото като да съм с оня мръсник. Става дума за контрол. Учителите ти казват къде можеш или не можеш да отидеш, какво можеш или не можеш да правиш. Не те бият като баща ти, но няма голяма разлика. Един ден ще намушкам с нож оная дребна красива курва, учителката, и ще я гледам как се гърчи от болка. Тя ми се развика онзи ден и аз й отвърнах. Едва не ме изключиха. Но не ми пука.

Тя трябва да знае, че не съм като повечето дванайсетгодишни. Мръсникът би трябвало да й го каже.

Харесва ми новия вид на скривалището ми. Прокарах жици и сега си имам гола крушка. И на Чарли му харесва повече. Остава ми да поставя талашита, но мога да свърша това утре, ако намеря начин да го довлека у дома. Мога да открадна количка за пазар и да го натоваря в нея. До вкъщи има няколко километра, но ако човек иска нещо достатъчно силно, винаги намира начин.

Нуждая се и от някои неща, с които да украся дома си, но и това ще стане постепенно. Планирам да закача на стената плакат от „Плейбой“. Ще забода кабарчетата в очите на курвата. Да, точно така. В очите. Както повечето курви, тя има зли очи…

Никога не беше писал толкова бързо. Какво ли означаваше това? Сигурно бе от значение, тъй като разширяването на скривалището бележеше началото на бягството му, първата му стъпка към свободата. Вероятно трябваше да го отпразнува тогава, защото се оказа наистина важно. По дяволите, искаше му се винаги да пише така. Може би трябваше да запази това съчинение за себе си. Поне засега. Информацията бе прекалено значителна, за да я изпраща на агент Вейл и колегата й Пол Бледсо. Ама че име за детектив^[1]! Страхотна ирония бе, че са му възложили този случай. „Господи, съжалявам, че тя умря, детектив, но кървеше толкова много. Какво да направя?“

Огледа написания пасаж и осъзна, че трябва да поправи правописните грешки. Но не сега — беше прекалено възбуден. Отвори вратата на фризера и студът смръзна босите му крака. Потръпна леко.

Протегна се и извади двете пластмасови кутии, които бе купил специално за тази цел.

Отвори капака на първата и извади найлонов плик. Вътре, увити в марля, лежаха трофеите му. Памукът бе залепнал за тях заради ледените кристалчета. Той го отдели предпазливо и постави ръцете на масата пред себе си. Беше събрал добра колекция. Но дали вече не бе прекалено голяма? Огледа ги и се възхити на творбата си. Беше му се наложило да обгори вените и артериите, за да попречи на кръвта да се отцеди напълно. Иначе ръката щеше да се сгърчи и нямаше да е същата. А той искаше да изглеждат така, както когато ги бе отрязал.

Но не можеше да раздвижи пръстите. Бяха свити и замръзнали, с изключение на показалците, които беше използвал, за да изрисува шедьоврите си по стените на кучките. Същият пръст, който баща му насочваше към него, когато беше малък. Мръсникът го свиваше и размахваше напред–назад — знак да отиде при него.

Но сега пръстите му принадлежаха.

Всяка ръка приличаше на следващата: съсирена кръв на върха на показалеца, засъхнала и замръзнала по краищата на пръста. Но макар да си приличаха, той знаеше коя ръка на коя кучка принадлежи.

Пъхна една от ръцете в микровълновата, за да види дали пръстите ще омекнат. Избра номер четири, тъй като нейните бяха най-слаби и вероятно щяха да се затоплят най-бързо. Малката табличка се завъртя бавно и му напомни за грънчарското колело. Да, това би било интересно.

Различни идеи запрепускаха из ума му. Микровълновата изпищя и табличката спря да се върти. Той отвори вратичката и чу леко цвъртене, но кожата изглеждаше непокътната. Извади ръката и я остави на масата. Още беше замръзнала, но цвъртенето го притесняваше. Не искаше да я разтопи прекалено бързо и да изгори деликатната кожа. Може би бавно разтапяне в хладилника щеше да свърши по-добра работа. Или пък разтвор с формалдехид, инжектиран в мускула. Не искаше да накисне ръката в разтвора, защото кожата щеше да загрубее.

Разви останалите ръце и седна до масата. Беше пропуснал третата и сега съжаляваше. Но научи нещо. А това бе важното, нали? Да се поучиш от грешките си.

Друг добре научен урок бе да е благодарен за това, което има. Сега разполагаше поне с тези ръце. Те му помагаха да си припомни всяка кучка и убийството й в най-дребни подробности. Пулсът му се ускори и внезапно му стана горещо. Наложи се да разкопчае яката си. Дишането му се затрудни, както когато режеше кучките.

Но нещо липсваше. Очите. Нуждаеше се от още очи.

Грабна дистанционното и пусна записа с Елинор Линуд.

„Ще гориш в ада, а хората ще разберат какво чудовище си…“

Да, беше намерил очите, които търсеше.

Той огледа ръцете отново, разкопча панталона си и бръкна вътре.