Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (59)

59.

Следващите пет дни минаха в стратегически сеанси, които включваха Бледсо, Дел Монако, областния прокурор, Томас Гифърд, губернаторите на Вирджиния и Ню Йорк, Ли Търстън и говорителя на законодателната власт във Вирджиния. Разговорите бяха напрегнати, политическите заплахи — понякога намеквани, понякога категорично заявявани.

Проблемите бяха обсъдени, но накрая прокурорът заяви, че да пренебрегнеш решението на съдебните заседатели и да отмениш смъртната присъда на сериен убиец при каквито и да било обстоятелства противоречи на самата същност на американската съдебна система. Не се случваше често губернаторът да промени присъда, но решението винаги бе оправдано. Сключването на сделки с осъдени на смърт убийци също можеше да бъде защитено — ако не за друго, то поне да се предотврати убийството на други жени, но нямаше гаранция, че ще намерят престъпника, дори да научеха самоличността му. И ако цялото упражнение се окажеше безрезултатно, прокурорът и губернаторът щяха да пострадат и вероятно да загубят следващите избори. Никой нямаше да гласува за хора, измамени от осъден убиец.

И споровете продължиха.

Издирването на престъпник, лежал заедно със Сингълтъри, се оказа по-тежка задача, отколкото очакваха. Той бе лежал не само в „Рок бридж“, но и в „Грийнсвил“ във Вирджиния. Броят на потенциалните заподозрени стигна до няколко хиляди. Роби и Синклер оглавиха подгрупа от полицаи, чиято единствена задача бе да сравняват списъците. Но прогресът беше ужасно бавен. Ако погрешно елиминираха някой от затворниците, цялата работа отиваше по дяволите. Трябваше да действат методично.

Часовете изминаха бързо и тъй като решението относно Сингълтъри бе взето, Вейл, Бледсо, Дел Монако, областният прокурор и Томас Ъндъруд бяха поканени да присъстват на екзекуцията. Откараха ги до затвора с частен самолет, а после с лимузина. Всички мълчаха, защото нямаха какво да кажат.

Вейл не бе успяла да се наспи през последните четири нощи. Кратките й дремки бяха затормозени от чести кошмари. Прекара доста време с Джонатан, но новините за него не бяха много.

Споразумяха се, че преди изпълнението на присъдата на Сингълтъри, Ъндъруд и Вейл ще направят последен опит да го разпитат. Когато пристигнаха в затвора, бяха отведени в сектора на смъртниците, където Ричард Рей Сингълтъри бе в единична килия. Беше облечен с тънка синя памучна риза с къси ръкави и чист панталон. Беше свел глава, облегнал ръце на бедрата си. Надзирателят стоеше наблизо с напрегнато изражение. Нямаше свещеник.

Вратата към килията на Сингълтъри бе отворена, а пред нея стояха трима едри пазачи. Бяха там, за да му попречат да се нарани и да се уверят, че няма да се развилнее и да нападне някого, преди да напусне този свят.

Глезените и китките му бяха оковани. Макар че всяка вечер да се бе хранил с пържоли, като компенсация, че е предал писмото на Мъртви очи, той беше измършавял и сякаш бе отслабнал с няколко килограма от последното им посещение. Вдигна глава при пристигането им и в очите му засия надежда. Несъмнено очакваше да му съобщят, че губернаторът е отменил присъдата му.

— Томас.

— Рей.

Двамата се вторачиха един в друг. След малко Сингълтъри отмести очи, очевидно осъзнал, че не му носят добри новини, а правят последен опит да изтръгнат информацията от него.

— Нуждаем се от името, Рей. Знам, че си разочарован, че не успяхме да сключим сделката. „Разочарование“ не е достатъчно силна дума. Знам, че си отчаян. Но се опитах.

Вейл стоеше до Ъндъруд и се взираше в затворника.

Сингълтъри кимна.

— Съжалявам, че не успях — повтори Ъндъруд, като влезе в килията и клекна пред Сингълтъри.

Един от пазачите пристъпи напред.

— Господине, ще е по-добре, ако…

Ъндъруд вдигна ръка.

— Няма проблеми. Рей няма да ме нарани — каза той и вдигна очи към Сингълтъри. — Ще ти направя последно предложение. Имам възможност да покажа на света, че последното ти действие на земята е било продиктувано от доброта и милосърдие. Веднъж ми спомена, че съжаляваш семействата на жертвите. Сега имаш шанс да им помогнеш и да се спасиш от омразата им.

— Омразата им е насочена към погрешния човек. Кажи им да мразят баща ми, който ме биеше всеки ден. Както и двете жени, които ме изнасилиха, когато бях на тринайсет години — отвърна Сингълтъри, а по бузата му се стече сълза. — Кажи им да мразят хората, които ме направиха такъв.

Ъндъруд се намръщи.

— Рей, недей. Не се оправдавай. Ти извърши ужасни неща. Скоро ще се изправиш пред Създателя. Не би ли искал да извършиш поне едно добро нещо в живота си? Да му покажеш, че си опитал да изкупиш мъките, които си причинил.

Вейл не винеше Ъндъруд за усилията му, но й прилоша при мисълта, че са принудени да молят убиец. Сингълтъри заслужаваше да гори в ада и да бъде измъчван така, както той бе мъчил жертвите си. Беше ги докарвал до смъртта, а после ги бе съживявал, за да продължи да ги изтезава.

— Този човек заслужава да умре — каза тя равнодушно. — Няма да ни даде името, агент Ъндъруд.

Беше решила да притисне Сингълтъри.

— Предложихме му каквото можахме — продължи тя, — но той няма желание да спаси душата си.

Ъндъруд въздъхна и се надигна.

— Ричард Рей, разочароваш ме. Не печелиш нищо, като предпазваш този убиец и отнасяш името му в гроба — каза той, после изчака малко, тъй като му се стори, че устата на Сингълтъри потръпна. — Ще седим в стаята за наблюдение. Ако промениш решението си, просто кажи името. Преди да изгубиш съзнание, кажи името. Спаси душата си.

Ъндъруд излезе и Вейл бързо го последва. Не погледнаха назад.