Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (41)

40.

Лекарят, стоеше между краката на Карън Вейл, разтворени широко и опрени на стремената на родилната маса. Раждаше от шест часа. Болничната нощница бе залепнала за потната й кожа.

Дийкън стоеше до нея, бършеше челото й с влажна кърпа и от време на време слагаше бучки лед в устата й.

Вейл изстена, стисна ръба на масата и изруга.

— Можеш да се справиш, скъпа — прошепна й Дийкън. — Знам, че боли. Опитай се да дишаш, както се упражнявахме.

Вейл потръпна, изохка и каза измъчено:

— Майната му на дишането.

Тя притисна ръка към огромния си корем и се намръщи.

— Още малко — спокойно каза лекарят. — Главата се показва. След минута ще те накарам да се напънеш. Но дотогава не прави нищо. Ясно ли е?

Тя успя само да изстене през стиснатите си зъби.

Дийкън попи потта от челото й и се наведе към нея.

— Трябва да издържиш още няколко минути. Синът ни идва.

— Хайде, Карън, момчето идва — каза лекарят.

Той срита настрани стола си, протегна се и сложи ръце върху подалата се глава на бебето. Сестрата застана до него и натисна бутон на близкия монитор.

— Давай, напъни се — нареди докторът. — Ще го изкараме за секунда.

Вейл се напъна силно. Напрежението почти повдигна тялото й от масата.

— Аааах! Гори! Гори!

— Почти излезе. Точно така, точно така… ето го!

Докторът изкара раменете на бебето и се изправи с широка усмивка.

— Поздравления! — каза той и подаде бебето на сестрата, която го уви в пелена и го остави на гърдите на Вейл. — Готови ли сте с името? — попита той.

— Джонатан Тейлър — отговори Дийкън и погали меката бузка на детето.

— Джонатан Тейлър Тъкър. Харесва ми.

 

 

Вейл отвори стреснато очи. Кичури коса бяха залепнали по лицето й, в главата й се въртяха тревожни мисли за Джонатан. Будилникът й показваше 4:35. Тя се огледа замаяно и се разплака. Преживявайки отново раждането на Джонатан, тя си бе спомнила живота, който бе имала навремето. Помисли си колко добър бе Дийкън преди години и какво щастие бяха изпитали, когато синът й се появи на бял свят. А сега нещата бяха абсолютно различни. По възглавницата й закапаха сълзи. Тя се упрекна, че никога не е оценявала онова, което има, когато го имаше.

Влезе във всекидневната и взе снимката на Джонатан като бебе. Докосна лицето му и притисна рамката към гърдите си, сякаш топлината и любовта й можеха да укрепят духа му.

— Моля те, събуди се — прошепна тя.

Направи си горещ шоколад, настани се във всекидневната и зачака слънцето да изгрее. Сутрешните новини течаха по телевизията. Вейл се загледа в малкия дигитален часовник в ъгъла на екрана и реши да отиде в болницата веднага щом започнат часовете за посещения.

И какво щеше да прави там? Какво можеше да постигне, като седи до леглото на Джонатан? Да говори с него, в случай че може да я чуе? За човек, чиято работа бе свързана с анализи и логика, идеята да говориш с изпаднал в кома бе като да се заловиш за сламка. Трябваше да вярва, че Джонатан може да я чуе, да усети присъствието й. Ако това беше вярно, значи имаше надежда. А щом имаше надежда, тя можеше да преживее деня.

В седем и половина Вейл влезе в кухнята, за да долее чашата си. В това време на вратата се позвъни. Тя погледна часовника и се зачуди кой ли може да звъни толкова рано. Отиде до вратата и видя едра фигура на терасата. Роби.

— Доста си подранил — усмихна се тя.

Роби влезе и я огледа внимателно.

— Изглеждаш като човек, който не е спал много.

— Не е вярно. Спах около четири часа.

Роби се засмя, после протегна ръка и докосна косата й. Нежен колеблив жест, с който сякаш проучваше положението.

— Добре ли си?

Тя сви рамене.

— Имала съм и по-добри моменти.

Искаше й се да я прегърне и да я увери, че всичко ще се оправи. Нуждаеше се от компанията му, силата и подкрепата му. Вгледаха се един в друг безмълвно, но той стоеше неподвижно и явно не схващаше.

„Обикновено знаеш какво си мисля. Защо сега не можеш да разчетеш мислите ми?“

И сякаш бе заговорила на глас, той протегна ръце и я придърпа към себе си. Тя се отпусна в прегръдката му и се притисна силно към него. Секундите преминаха в минути. Не й се искаше да помръдне. От прекалено дълго време не бе изпитвала желание към мъж, към човек, с когото да иска пълна близост.

Роби наведе глава и повдигна брадичката й с пръст. Пълните му устни се притиснаха нежно в нейните. След малко той се отдръпна и тя бавно отвори очи. Не искаше този прекрасен момент да свършва. Вгледа се в Роби, обзета от силно желание.

— Не мога да остана — каза той.

— Знам. Ще дойдеш ли по-късно?

— Ако искаш.

— Искам.

Той замълча за миг, после каза:

— Добре.

Издърпа ръката си иззад гърба й, стискаше дебел плик.

— О, едва не забравих — каза той. — Донесох ти подарък.

Тя разкъса подплатения плик.

— Какво е това?

— Копие от всичко, с което оперативната група разполага по досието на Мъртви очи. Копията от снимките не са идеални, но поне ще имаш с какво да работиш.

Вейл бързо прегледа папката и се усмихна доволно. Отново се чувстваше част от екипа.

— Благодари на Бледсо от мое име.

— Ще го направя. Тази сутрин ще попритиснем Хенкок. Бледсо успя да убеди някои от криминолозите да работят цяла нощ. Намериха интересни неща в дома на Линуд, които може да ни помогнат да го принудим да говори.

— Неща за Линуд или за Мъртви очи?

Роби сви рамене.

— Ти ми кажи.

Вейл сложи ръце на кръста си и тръгна надолу по коридора. Върна се след миг и погледна Роби.

— За Линуд. Приключена любовна връзка. Той побеснява и я очиства. Имитира Мъртви очи, за да насочи следствието по други следи. А дали самият той е Мъртви очи… ще трябва да помисля сериозно по въпроса. В някои отношения отговаря на профила, в други — не. Умен и организиран е, подходящата възраст и раса, шофира мощна кола. Не знам нищо за семейната му история, възпитанието или образованието му. Но можем да научим тези неща от молбата му за постъпване в Бюрото. Това, което прави впечатление, е как успя да се набута в разследването с помощта на Линуд. Типично поведение за организираните престъпници. Средство за контрол и за проверка докъде е стигнало следствието. А включването в нашия екип е най-добрият начин да си го осигуриш — отбеляза тя и кимна замислено. — Трябва да проверим дали има алиби за останалите убийства и къде се е намирал тогава.

— Синклер се занимава с това. Аз ще помоля Гифърд да ми даде досието му или той самият да го проучи.

— Добре. Защо не…

Прекъсна я резкият звън на телефона. Тя отиде в кухнята да го вдигне. Обаждаше се Синтия с лабораторния анализ на харда й.

— Имам добри и лоши новини — съобщи й Синтия. — Първо, накарах един колега да се заеме с името на изпращача, Дж. Дж. Кондън. И двете знаем, че това ще се окаже задънена улица. Но тъй като престъпникът ти е изпратил съобщението в службата, то е било съхранено в сървъра на Академията. Това е добрата новина. Успяхме да открием как работи самоунищожаващият се имейл. Изпраща съобщението с проследяващ номер, запечатан в шифъра на източника му. Без ти да знаеш, в същото време е изпратил друго съобщение до сървъра ни. То също е било изпратено в твоята пощенска кутия. Прилича на идентично копие на първото, затова вероятно не си му обърнала внимание. Но шифърът му е различен. Ефектът е като от бомба със закъснител. Второто съобщение съдържа прости инструкции, които идентифицират проследяващия номер на първото и започват самоунищожаване веднага след като го прочетеш. В предварително определен момент съобщението се изпарява.

— Страхотно.

— Всъщност наистина е хитра идея. Успяхме да възстановим съобщението и рутърната информация, включително второто съобщение, което е изтрило първото.

— Говори по-просто. Какво научихме от всички тези дигитални проучвания?

— Съобщението ти е изпратено от интернет–кафене в Арлингтън.

— Арлингтън — повтори Вейл и се зачуди дали Ким Росмо вече е готов с географския профил и дали Арлингтън попада в географския обхват на престъпника. — Ако знаем в колко часа е изпратено, можем да проверим охранителните камери в кафенето, за да видим кой е бил там в онзи момент. Имат охранителни камери, нали?

— Това би било прекалено лесно — отвърна Синтия. — Или престъпникът е извадил късмет, или е умен.

— Умен е. Много е умен.

— В такъв случай се страхувам, че единственото, което можеш да направиш, е да поставиш мястото под наблюдение, в случай че се върне там.

Вейл отпусна рамене.

— Дори не знаем как изглежда този тип.

— И да знаехте, няма гаранция, че би използвал същото кафене.

— Да, не би го направил — примирено промърмори Вейл. — Трябва да намерим друг начин да го проследим.

— Е, това е по твоята специалност. Ние дешифрираме, разчитаме тайни и ви предаваме информацията. А забавленията са за вас.

Вейл би използвала друга дума, но благодари на Синтия и затвори. Предаде информацията на Роби и каза:

— Защо не отидеш да провериш какво са открили криминолозите? А аз ще прегледам досието.

Роби я погали по бузата и излезе.