Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (23)

22.

Сенатор Елинор Линуд седеше зад масивното си, идеално полирано махагоново бюро. Червената й коса бе боядисана и подстригана тази сутрин, после фризирана и напръскана с лак. Мъж, наведен към нея, прокарваше гримьорска четка по гънките на врата й, опитвайки се да ги заличи за пред камерата. Сенаторът сложи очилата със златни рамки на носа си и зачете на глас репликите, подготвени от човека, който пишеше речите й.

— Позволете ми да заявя тук и сега…

— Сенаторе — прекъсна я Ливър Уилсън, началник на щаба й, който стоеше до вратата, стиснал купчина документи. — Какво правите?

Тя махна на гримьора да се отдръпне.

— На какво ти прилича? Упражнявам се за пресконференцията.

— Сенаторе, моите уважения, но това е изключително важна реч. Обществото ще ви види по начин, по който не ви е виждало преди. Трябва да се възползвате от това положение, да…

— Изнесла съм стотици речи през годините…

— Сега не става дума за предизборна агитация и набиране на гласове. Убеждавате избирателите, че са в безопасност и че правите всичко възможно да заловите този убиец. Всички майки в щата поверяват безопасността на дъщерите си в ръцете ви. Трябва да им покажете, че сте силна и контролирате положението.

— И?

— Да преговорим речта в залата за конференции. Искам да обсъдим някои подробности.

— Наистина ли смяташ, че е необходимо? Разполагам само с трийсет и пет минути преди…

— Да. Моля ви, елате с мен.

Линуд се намръщи, но събра документите си и последва Уилсън в коридора. Залата за конференции беше правоъгълна и достатъчно голяма да побере малка армия репортери. Дървена катедра стоеше на издигната платформа на фона на кафява завеса.

— На катедрата ще има чаша вода. Не я докосвайте. Трябва да покажете на зрителите, че сте готова да се лишите от абсолютно всичко, за да ги запазите в безопасност. Нямате време дори за чаша вода.

— Струва ми се малко прекалено.

— А сега — продължи той, без да обръща внимание на възражението й — оставете документите и хванете двата края на катедрата. Надявам се, нямате нищо против да вземем назаем някои жестове от демократите. Бил Клинтън усъвършенства поведението си по забележителен начин. Големите му ръце стискат ръбовете на катедрата и символизират, че държи положението под контрол.

— Ливър…

— Послушайте ме, сенаторе. Това ще свърши работа.

Тя въздъхна примирено, остави документите на катедрата и стисна ръбовете й.

— Не, не, отпуснете се. Катедрата е просто помощно средство. Представете си го по този начин. Ръбовете на катедрата са женски рамене. Престорете се, че това е дъщеря ви…

— Нямам дъщеря — твърдо каза тя.

— Престорете се, сенаторе. Моля ви.

— Добре.

— Хванете раменете й нежно, но авторитетно. Тя е разстроена от нещо, а вие се каните да й дадете полезен съвет. Погледнете я в очите. В този случай — в камерата. Наклонете глава. Точно така. А сега направете кратка пауза. Придайте си замислен вид. Обяснете на дъщеря си, че е в безопасност и вие правите всичко възможно да й осигурите тази безопасност.

Погледът на Линуд се смекчи. Уилсън кимна одобрително.

— Добре, чудесно. А сега да се върнем на документите. Вдигнете ги с изречението: „И обещавам…“

 

 

Камерата се фокусира върху лицето на сенаторката. Вълнуваща драма, при това в най-гледаното телевизионно време. И всичко това заради него. Колко ласкателно. Не го беше планирал, но защо не. Всички рано или късно се радват на петнайсет минути слава.

— И обещавам да положа всички възможни усилия нито една жена да не се притеснява за безопасността си в собствения си дом. Моите представители и аз работим в сътрудничество с полицията, за да заловим този луд. Уверявам ви, че ще го заловим.

— Млъкни, млъкни, млъкни! — извика той, натисна бутона на дистанционното и сенаторката му се подчини. — Е, това би било чудесно. Дистанционно, с което да накарам всички кучки да замълчат по мое нареждане.

Луд. Нарече ме луд. Не съм луд. Може да съм ядосан, но не съм луд. Тъпа кучка!

Той натисна отново бутона и гласът й се понесе из стаята.

— Полицията и ФБР проучват няколко следи. Очаквам да разрешим случая съвсем скоро.

— Няколко следи… решаване на случая… — промърмори той презрително.

Защо хората никога не говорят истината? Ченгетата не разполагаха с абсолютно нищо.

— Признайте си! Не знаете с кого си имате работа! Никога няма да ме намерите!

 

 

Вейл влезе в щаба и чу приглушения звук на телевизора в кухнята. Беше нервна и изморена — остатъци от последната й среща с Дийкън. Беше занесла учебника в училището на Джонатан и се бе прибрала у дома, за да се оправи и съвземе, преди да потегли към щаба на съвместната група.

Остави чантата си на бюрото и взе закачената на папката й бележка. Започна да я чете, но някой я потупа по рамото. Обърна се, видя Бледсо и се намръщи, защото левият й крак потръпна от болка. Дийкън й беше изкълчил коляното, което бе наранила в двора на Сандра Франкс. Болеше я ужасно.

— Добре ли си? — попита детективът.

— Добре съм. Коляното малко ме боли. Какво става?

— Линуд говори по телевизията. Пресконференция за Мъртви очи.

— Каква пресконференция?

— Вече знаеш колкото мен. Не е искала помощ или съвет от никого и действа самостоятелно.

Бледсо я последва в кухнята. Манет и Роби седяха пред очукан телевизор с неясен образ.

Вейл застана до тях и се вторачи в екрана, на който Линуд стоеше зад катедра.

— … и на убиеца Мъртви очи искам да кажа следното: дните ти са преброени. По следите ти сме. Ще действаме неуморно, докато те намерим. Ще гориш в ада, а хората ще разберат какво чудовище си…

— О, страхотно — изсумтя Вейл и нервно замасажира врата си. — Предизвиквай го. Как е възможно Линуд да върши такива дивотии? — обърна се тя към Бледсо. — Не трябва ли да получи одобрението ни, за да се яви по телевизията?

— Политика — отвърна Роби. — Всичко е заради проклетата политика.

Вейл огледа стаята и забеляза, че някой липсва.

— Къде е Хенкок?

— Изпратих му съобщение по телефона — отговори Бледсо. — Още не ми е отговорил.

— Обзалагам се, че той стои зад това — каза Вейл. — Линуд не осъзнава ли какво ще стане, ако престъпникът види предаването? Не искаме да го влудяваме още повече…

— Тя го предизвиква — намеси се Манет. — По телевизията. И следващите няколко дни всеки канал ще излъчва части от речта й.

— Не искам да съм циничен, но се обзалагам, че сенаторката разчита точно на това — каза Роби. — Безплатна реклама в най-гледаното телевизионно време. Преди изборите тя се изправя срещу престъпника и му показва кой е шефът. Страхотен политически ход.

— Няма да изглежда толкова страхотен, когато нашият човек го използва като оправдание да убие отново — обади се Бледсо.

Манет Се надигна бавно от стола си и каза:

— Да бе, сякаш той има нужда от оправдание.

— Независимо дали има нужда, или не — отвърна Вейл, — тя току-що му го осигури.

 

 

Познавам тези очи.

Той спря записа и се вторачи в лицето на Линуд.

О, да… зло… зли очи.

Погледът му остана съсредоточен върху образа на сенаторката, който оживя отново.

— Ще гориш в ада, а хората ще разберат какво чудовище си… Брадавица на Божието лице — обяви сенатор Линуд.

Той грабна буца глина и я метна по телевизора.

— Ще горя в ада, а? — Замахна и събори инструментите си от масата. Задърпа яката си — беше му трудно да диша. — Шибана кучка! Курва!

Глината се отлепи от екрана и падна на пода.

— Щял съм да горя в ада? Аз да горя в ада! Как смее да ми говори така? Как смее? Ако аз съм брадавица на Божието лице, тя е проклет цирей!

Започна да се смее силно и не можеше да спре. Наведе се и усети как кръвта нахлува в главата му. Седна на пода и се облегна на стената.

Не беше смешно.

Грабна новия си инструмент и ключовете от колата и излезе. Някой щеше да плати за това.

 

 

Манет напусна операционния център малко след края на речта на Линуд. Роби изпрати Вейл до колата й и я загледа как рови из чантата си за ключовете.

— Прекарах чудесно снощи — каза той.

Тя извади ръка от чантата си и погледна към къщата.

— Аз също.

Не беше в настроение за флиртове. Не и когато лицето на Дийкън още беше пред очите й.

— Какво има? — попита Роби.

— Забравих си ключовете в къщата.

— Нямах това предвид.

— Толкова ли е очевидно?

— За мен, да.

Тя се вгледа в лицето му за момент, после се обърна и се облегна на колата си.

— Проблеми с бившия ми съпруг.

Разказа му набързо за последните си две срещи с Дийкън.

Роби закова очи в земята и затропа яростно с крак.

— Никога не съм виждал този тип, но бих искал да си поговоря с него — каза той.

Беше стиснал юмруци, а раменете му бяха сковани от напрежение.

Вейл го потупа нежно по ръката.

— Справих се, Роби. Не мисля, че ще ми досажда отново.

— Ами синът ти? Онзи задник ще си изкара яда на него. Къде ще спи Джонатан довечера? При теб или при Дийкън?

— При Дийкън.

— В такъв случай предлагам да идеш да го вземеш от училище. Ако искаш, ще звънна на Дийкън да му кажа, че Джонатан е с теб. Сигурен съм, че няма да ми създаде проблеми. Най-добре да дойда с теб.

Вейл поклати глава.

— Той няма да нарани Джонатан. Ако го направи, ще го убия и той го знае. Знае, че съм способна на това.

— Вероятно си права. Но все пак е по-разумно да действаш предпазливо. Вземи Джонатан от училище и го дръж при теб, докато Дийкън се успокои.

Вейл кимна бавно.

— Коя дата е днес?

— Двайсет и трети.

Телефонът на Роби иззвъня и той го извади от джоба си.

Вейл сбърчи вежди и си погледна часовника. Четири и половина. Джонатан щеше да бъде в клуба по шах до пет.

Роби затвори телефона си и каза:

— Трябва да вървя. Изникна нещо, свързано със стар случай. Взлом в апартамента на един богаташ. Познавам престъпника — арестувал съм го няколко пъти. Сега се е барикадирал в някаква къща и е взел дете за заложник. Екипът за бързо реагиране е на местопрестъплението, но кретенът искал да говори с мен — обясни Роби и отстъпи назад. — Ако искаш някой да те придружи, мога да го уредя. По дяволите, ще помоля Бледсо.

— Не е необходимо.

— Ще се чуем по-късно. Ако имаш нужда от помощ, обади ми се.

Роби се качи в колата си, а Вейл се върна в къщата, за да си вземе ключовете. Махна на Бледсо, който седеше в кухнята и говореше по телефона, грабна ключовете си и изтича навън. Полицейска кола от област Феърфакс тъкмо спираше зад доджа й. Тя кимна на полицая, който слезе от патрулката.

— Карън Вейл? — попита той.

— Да — отвърна тя, като отключи вратата и метна чантата си на седалката.

— Госпожо, аз съм офицер Гринуич от областната полиция. Трябва да поговорим.

— Бих искала да ви помогна, офицер, но имам среща. Детектив Пол Бледсо е в къщата…

— Госпожо, той не може да ми помогне. Трябва да говоря с вас.

— Наистина бързам. Ако става дума за Мъртви очи, Бледсо е началник на оперативната група.

Тя се настани на седалката и се опита да затвори вратата, но ченгето я хвана и я задържа.

— Извинете — каза Вейл. — Пуснете вратата.

Ченгето свали ръце.

— Госпожо, наистина се нуждая от помощта ви. Полицейска работа.

Вейл осъзна, че е забравила името му, и погледна табелката на гърдите му.

— Слушайте, офицер Гринуич, ако това е някаква шега…

— Не е, госпожо. Имам няколко въпроса. Бихте ли излезли от колата?

Вейл излезе от колата и в същия миг друга полицейска кола спря на отсрещната страна на улицата. Вейл застана пред Гринуич, който май не беше на повече от двайсет и пет години. Огледа го внимателно. Афроамериканец с бръсната глава и големи очи. Излъчваше самоувереност. Или просто бе въодушевен от възможността да тормози агент на ФБР.

— Хайде, питайте. Само че по-бързо — подкани го тя.

Другият полицай — с кестенява коса, пригладена с гел, — застана на три метра от тях, вляво от Гринуич. Сложи ръце на кръста си, но не проговори.

— Госпожо, ще ми кажете ли къде бяхте днес по обед?

Внезапно тя разбра. Ставаше дума за Дийкън.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Ще бъде по-лесно, ако аз задавам въпросите.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Бях в дома на бившия си съпруг, Дийкън Тъкър. Отидох там, за да взема един учебник на сина ми.

— А какво стана, докато бяхте там?

— Слушайте, офицер, това датира от… — тя спря, осъзнала, че трябва да затвори уста и да не дрънка. — Да не би да е подал оплакване срещу мен?

— Да, госпожо — отговори младият полицай. — Тъкмо идвам от болницата. Има две счупени ребра и разбит нос. Вие ли ударихте господин Тъкър, госпожо?

„Господи! Това хлапе ще ме заключи. Дяволите да те вземат, Дийкън.“

Тя прехапа устна и поклати невярващо глава. Времето течеше. Трябваше да отиде в училището.

— Да, ударих го при самозащита.

Полицаят наклони глава и я изгледа внимателно.

— Не виждам следи по вас. Имате ли синини, госпожо?

— Не, офицер, нямам.

— Самозащита, а нямате синини?

„Дали беше самозащита? Той ме сграбчи за ръката, но аз замахнах първа. И го халосах само веднъж. Дяволите да те вземат, Дийкън.“

— Можете ли да ми покажете доказателство, че ви е наранил?

Тя стисна зъби и процеди:

— Не.

— Казахте, че било самозащита. Какво точно направи, за да ви накара да се защитите?

— Сграбчи ме за ръката.

— Имате ли нещо против да си навиете ръкава?

Вейл се сети за цицината на главата си, но дали ченгето щеше да я види през гъстата й коса? А и това не беше достатъчно доказателство, че Дийкън я е ударил. Тя дори не знаеше как точно се беше случило. Забеляза, че Гринуич чака, затова изпълни молбата му и дръпна ръкава си.

— Не виждам нищо.

— Казах ви, че нямам синини.

Гринуич погледна колегата си, после се обърна към нея.

— Госпожо, носите ли оръжие?

— Разбира се.

— Къде е?

Вейл отметна сакото си, за да покаже кобура.

Гринуич вдигна ръка.

— Не, не. Просто ми кажете къде се намира.

— В кобура на рамото ми.

— Имате ли други оръжия?

— Не.

— Протокол, госпожо. Трябва да следвам протокола — каза той, сякаш тя щеше веднага да го разбере.

И тя наистина го разбираше, но това не улесняваше нещата.

Гринуич извади глока й от кобура и го подаде на партньора си.

— Госпожо, в съответствие с точка 18257 от закона на Вирджиния, в случай на домашно насилие съм длъжен да извърша арест.

— Копелето ме удари. Изпаднах в безсъзнание, а той взе пистолета ми! Нямаше да му позволя да го направи отново…

— Чакайте малко — спря я Гринуич, като вдигна ръка. — Сега твърдите, че ви е ударил и сте изпаднали в безсъзнание? Историята ви се променя…

— Не. Позволете да обясня.

— Мисля, че в този момент трябва да ви уведомя за правото ви да запазите мълчание…

— Не. Изслушайте ме. Не трябва да…

— Всъщност се налага, госпожо. Ще имате възможност да обясните, но трябва да ви прибера. Ще го направя по-дискретно.

Той свали чифт белезници от колана си и ги протегна към нея, сякаш искаше да й покаже какво трябва да стане. Наклони глава и я изчака да се обърне.

— Имате право да мълчите…

— Аз съм агент от ФВР! Знам си правата!

Той продължи упорито.

— Бледсо! — изкрещя тя към затворената врата на къщата.

Дали щеше да я чуе? А и какво ли можеше да направи? Тя усети допира на студения метал в китките си, а гласът на ченгето заглъхна. Очите й се напълниха със сълзи.

— Трябва да взема сина си от училище. Трябва да… ох!

Белезниците се впиха болезнено в ръцете й.

— Не е нужно да затягаш толкова проклетите белезници. На нищо ли не са те научили в Академията?

Гринуич отвори вратата на патрулката и бутна Вейл към задната седалка. Тя почти падна вътре.

— Мога ли поне да се обадя по телефона?

Той я изгледа спокойно.

— След като обработим данните ви, ще ви осигуря достъп до телефон.

После затръшна вратата.

Вейл се вторачи в предната врата на къщата и се опита да се свърже телепатично с Бледсо. Надяваше се той да излезе и да я измъкне от кошмара.

— Бледсо! — извика тя.

Но прозорците на патрулката бяха затворени. Тя погледна часовника. Пет без десет. Дори ако успееше да се свърже с Роби, който си имаше важна работа, той нямаше да успее да стигне до училището навреме.

Другият полицай се върна в колата си, а Гринуич седна в своята и заговори по радиото.

— Потеглям към предварителния арест. Задържаната е с мен.

Колата тръгна и Вейл затвори очи и отпусна глава на седалката.

Това не можеше да се случва с нея. Дяволите да те вземат, Дийкън!