Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (17)

16.

Стаята се завъртя за секунда пред очите й, преди да се върне обратно на фокус. Вейл примигна няколко пъти и осъзна, че гледа лампата на тавана. Телевизорът работеше. Тя чуваше как спортни коли фучат по писта. Цигара догаряше в пепелника до креслото на Дийкън. И… какво, по дяволите? Панталонът й беше разкопчан.

„Колко е часът?“

„Защо съм на пода?“

„Защо главата ме боли толкова силно?“

Обърна се и видя празното кресло на Дийкън. „Къде е този кретен, по дяволите?“

Струваше й се, че черепът й е размазан с чук. Опипа тила си и усети голяма подутина. Каквото и да се бе случило, щом Дийкън бе замесен в него, не беше нещо добро.

Надигна се и всекидневната се залюля пред очите й. Подви колене и протегна ръце като сърфист, за да запази равновесие. После се запрепъва към колата си.

Извади ключовете от джоба си, отвори вратата и подкара. Умът й беше размътен и караше на автопилот. Знаеше пътя към службата си, без да се замисля, което беше хубаво, тъй като в момента не можеше да мисли.

Докато пътуваше към магистралата, се опита да си припомни какво се случи, след като пристигна в дома на Дийкън. Часовникът на таблото й показваше 10:36. Беше останала в къщата на Дийкън час и половина. Каквото и да беше се случило, бе отнело доста време.

Спомни си, че отиде там, за да обсъдят родителските права. Дийкън отхвърли предложението й. Някои неща се връщаха в спомените й, но още имаше бели петна.

Десет и половина. А в десет трябваше да свърши някаква работа. Каква ли беше?

Тя спря пред светофара и се огледа. Дали трябваше да се види някъде с колегите си? Прозя се и челюстта я заболя. Погледна в огледалото и се уплаши, когато видя размътените си очи и рошавата коса. Какво бе станало, по дяволите?

„Хайде, Карън, мисли!“

Светна зелено и мислите й леко се проясниха. Спомни си, че с Дийкън се скараха заради родителските права над Джонатан. Знаеше и резултата — неочаквана дрямка на пода, замайване и зверско главоболие. Сигурно я беше халосал здраво, защото още не можеше да си припомни удара. Но по лицето й нямаше синини.

Както и да бе станало, надяваше се, че и тя е успяла да го нарани. Но ако се съдеше по факта, че телевизорът работеше, а в пепелника догаряше цигара, вероятно не се бе справила добре.

Лек дъжд заръми по предното стъкло. Тя се протегна да натисне бутона за чистачките и ръката й докосна празния кобур. Ох, мамка му!

Скочи на спирачката и колата поднесе по мокрия път. Папката с документи на задната седалка отлетя към пода.

Не си спомняше какво се е случило в дома на Дийкън, оръжието й бе изчезнало, а това не би искала да обяснява на никого, най-малко на Гифърд и на Отдела за вътрешни разследвания.

Вейл обърна колата и потегли обратно към къщата на Дийкън, като внимаваше да спазва правилата за движение, но всъщност се движеше със сто и двайсет километра в час и лъкатушеше по мокрия асфалт. Мили Боже! Трябваше да стигне там, преди той да изчезне някъде с глока й. Познаваше Дийкън добре и знаеше, че ще се погрижи оръжието й да бъде открито на някое ужасно място. Или пък щеше да го подари на някой наркоман в гетото, за да бъде използвано в престъпление. А Бюрото нямаше да погледне добре на това. Случаят щеше да се разчуе и да попадне в националните новини. Щяха да я съсипят. А ако бъдеше използвано при убийство… как щеше да живее с това?

Върна се в къщата за по-малко от пет минути. Колата на Дийкън още бе отпред. Вейл се втурна към входната врата и гневно я отвори. Дийкън пееше някъде в къщата. Пееше? Защо, по дяволите?

Тя огледа стаята, но не видя никъде глока. Коленичи и затърси под канапето и масичката за кафе. Внезапно чу гласа на Дийкън.

— Това ли търсиш?

Вейл се обърна, все още застанала на колене. Той стоеше на около три метра от нея и държеше пистолета й.

— Дай ми…

Той насочи пистолета към нея.

— Чакай малко, Карън. Тонът ти не ми харесва. Не виждаш ли, че държа шибания пистолет? Не разбираш ли какво означава това?

О, много добре разбираше. Разбираше, че мрази този кретен. Мразеше го толкова силно, че си представи как взима собствения си назъбен нож и го забива в окото му.

— Остани на място. На колене — нареди той, като подигравателно повдигна вежди. — Хм. Колко подходящо.

Дали беше свалила предпазителя? Какво да направи? Да се хвърли върху него? Беше прекалено рисковано. Щеше да му остави още малко време, преди да действа. Не можеше да стане по-лошо. Нямаше какво да загуби, щеше да изчака по-добра възможност.

Дийкън разкопча панталоните си и се ухили.

Вейл се насили да се засмее.

— Само в мечтите ти, Дийкън. Няма начин!

— Така ли? Нали знаеш онези розови листчета по офисите, на които пише: „Докато те нямаше“? Е, докато теб те нямаше, имам предвид докато беше в несвяст, аз се позабавлявах.

„Изнасилил ме е? Не може да бъде. Възможно ли е?“ Искаше й се да опипа слабините си, за да провери дали е мокра, но нямаше да му достави това удоволствие. А и не усещаше дразнене или болка.

— Страхотен опит, задник. Щях да знам, ако си ме изнасилил.

— Изнасилил? Не мислиш ли, че думата е прекалено силна? Женени сме…

— Само в извратения ти мозък. Разводът е почти приключен.

— Добре де, може и да съм те изнасилил. А може и да не съм.

Тя поклати глава отвратено.

— Кога стана такъв гадняр?

— Прекалено строга си, Карън. Нали в службата си се натъкваш на много по-лоши от мен.

— Въпрос на степенуване. Повярвай ми, разликата между теб и онези боклуци вече не е много голяма. По-близо си до чудовищата, отколкото си мислиш.

Той пристъпи към нея и размаха пистолета.

— Как е главата ти? Фраснах те доста силно.

Така ли се беше озовала на пода? По лицето й нямаше синини, но пък челюстта я болеше. Вдигна очи към него.

— Сега ставам, Дийкън, а ти ще ми върнеш пистолета.

— Е, добре, стани. Да започнем с това.

Тя се надигна и светкавично се завъртя на пета. Левият й крак изрита глока и го запрати в другия край на стаята.

Тя се метна след него, но Дийкън направи същото и двамата се затъркаляха по пода като ръгбисти. Вейл хвана пистолета с дясната си ръка и халоса Дийкън по носа с дулото.

— Копеле! Щеше ли да стреляш? А?

Той се втренчи в пистолета.

— Би трябвало да ти пръсна шибания мозък, безполезно лайно такова!

— Давай, Карън — отвърна той спокойно. — Натисни спусъка. Прати кариерата си по дяволите. Остави Джонатан без родители. Хайде, предизвиквам те.

Дишането й бе затруднено, а сърцето й биеше толкова силно, че го усещаше в ушите си. Успокой се. Мисли. Погледна го в очите и видя дивата злоба, която често виждаше у убийците, които разпитваше. Не беше сигурна какво точно я предизвиква, но я познаваше, когато я видеше: ледена бездна, емоционална черна дупка.

Вейл скочи на крака, но пистолетът й остана насочен към Дийкън. Ръката й трепереше. Но не от страх, а от притеснение, че ще си изпусне нервите и ще натисне спусъка. Той беше прав — тя щеше да загуби много повече от него. Като се имаше предвид скапания му живот, той вероятно би се самоубил, ако имаше куража да го направи.