Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (83)

83.

Как възможно това?

Осветлението беше слабо, а зрението й — замъглено от болка. Но видя, че косата на престъпника е къса, лицето — сурово, а устата — презрително присвита.

Вейл най-после събра сили и попита:

— Коя си ти?

Но името не беше важно. Външният вид, цветът на косата, лицето, очите… Нямаше нужда да пита коя е. Отговорът бе очевиден. Вейл се поколеба за момент, после каза:

— Аз… аз имам близначка?

— Не съм тази, за която ме мислиш — отговори Мъртви очи.

— Трябва да си — настоя Вейл.

Всичко си дойде на мястото. Кошмарите… възможно ли беше да са някакъв вид телепатична връзка, за каквато говореха при проучванията на близнаци?

Разбира се.

— Нели е взела мен, а теб е оставила при баща ни.

Ново изплющяване на камшика, този път по краката й.

— Боли ли? Чувстваш ли болката? Същата е като онази, която ти ми причини. Ти. Ти си виновна. Ти и онази мъртва кучка. Лъжливата Елинор Линуд. Или трябва да я нарека Нели Ъруин?

Голата крушка освети главата на Мъртви очи, но лицето й потъна в сянка.

— Мога да ти помогна — каза Вейл.

Смях. Плътен, гърлен смях. Но никакъв отговор. Убийцата излезе от сянката и поднесе кутия към лицето на Вейл. Вътре имаше отрязана лява ръка. Мъжка ръка.

Вейл незабавно позна дебелия белег по кокалчетата.

— Дийкън…

— Грозно копеле. Трябва да ти кажа, че преживяването с него беше различно. Всички онези кучки бяха кротки и послушни. Но твоят Дийкън… беше по-голямо предизвикателство. Мислех, че ще е забавно да отида в дома му и да го накарам да ме помисли за теб. Отначало свърши работа. Той реши, че си отишла да се разправяш с него, и започна да се държи гадно. Напомни ми за баща ни. Затова му дадох онова, което заслужаваше.

Мъртви очи погледна отрязаната ръка и сви рамене.

— Взех си малък сувенир. Трофей. Мисля, че така го наричаш в профила. Оказа се по-приятен, отколкото очаквах.

Вейл се вторачи в ръката, засрамена от моментното чувство на облекчение, когато разбра, че Дийкън е мъртъв. Прогони тази мисъл и осъзна, че трябва да намери начин да се измъкне, защото не искаше да се присъедини към бившия си съпруг.

— Очите — каза Вейл. — Пробождаш ги, защото смяташ, че майка ни те е гледала така? Защото те е оставила, а е взела мен?

Убийцата се насили да се усмихне.

— То е в кръвта, Карън. Загря ли най-после?

— Да, схванах. Мислех, че генетичната връзка означава бащата. Писмото до Сингълтъри ни заблуди.

— Не беше ли гениално? Намерих няколко писма от Ричард Рей в къщата. Той и копелето очевидно бяха добри приятели. Но приятелството е само донякъде. Знаех, че ако изпратя на Ричард Рей писмо, той ще се опита да го използва, за да спаси жалкия си задник. И знаех, че благодарение на писмото и медальона ще стигнеш дотук.

— Убила си баща ни за отмъщение.

— Копелето го заслужаваше заради всичко, което ми причини. Исках да му направя нещо специално, но знаех, че „самоубийството“ му ще ми свърши по-добра работа. Даде ми възможност. Наложи се да сдържам желанията си, за да се възползвам от положението. Винаги става дума за контрол, нали?

Винаги става дума за контрол. Да, в повечето случаи беше така.

В момента Вейл трябваше да контролира болката си. Да се пребори с нея. Да се съсредоточи.

— И каква ти беше ползата? — попита тя.

— Да се заема с теб, разбира се. След като убих кралицата — кучка, ти се превърна във върховната плячка.

Вейл се наведе и прикова очи в близначката си.

— Но не се получи, нали? Аз съм още тук.

Гърлено ръмжене, после Мъртви очи пристъпи към рафта и се върна с малък черен предмет в ръка. Вейл го позна веднага. Електрошокова палка. По-ранното й подозрение се потвърди: Мъртви очи бе използвала уреда, за да я докара тук.

Но не така щеше да умре.