Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (11)

10.

Той усети нов прилив на вдъхновение и се втурна към клавиатурата. Седна и затрака по клавишите.

„Къде си, по дяволите, малък помияр такъв? Ела тук и си играй с мен!“

Запушвам си ушите и си затварям очите, макар че тук е тъмно. Толкова тъмно, че понякога се плаша. Но съм в безопасност. Мога да правя каквото си поискам, а той не може да ме спре. Мога да остана тук с часове. Той никога не се чуди къде съм, освен ако не ме иска. И стига да не му отговоря, мисли, че съм навън и се крия някъде из ранчото. Знае, че няма да ме намери, докато не съм готов да се прибера у дома. Мога да спя навън под звездите и да ги гледам цяла нощ. Толкова е тъмно.

Но скривалището ми е топло и тайно. Донесох си някои неща и го превърнах в свой дом. А и мога да го наблюдавам от тук. Знам къде е. Стига да не ме намери…

„Проклето копеле, къде си, мамка ти?“

Чувам отварянето и затръшването на задната врата. Търси ме. Пак ме иска. Мразя миризмата му, мръсните му нокти, кривите зъби и дъха на бира. Мразя мърлявото му бельо, изцапано с урина.

Мразя го.

Не мога да търпя повече. Не искам повече болка.

Не повече…

Той скочи от стола и застана пред бюрото. Лицето му лъщеше от пот. Невероятно силно чувство. Ярки спомени, макар и далечни, от много отдавна. Трябваше да намери израз за тези мисли и спомени. Замисли се за момент, но нищо не му дойде на ум. Поне засега. Избърса лицето си с ръкав, после пристъпи към работната маса, сгъна парченце мека пелена в идеален квадрат и затърка ожесточено месинговата значка. Три пъти. Петната изчезнаха. Остана само емблемата на властта. На могъществото.

Върна значката в портфейла и го пъхна в джоба на сакото си. Огледа снимките, които бе направил на Сандра Франкс, жената, привлякла вниманието му преди няколко дни. Да, наистина беше лоша жена. Той стисна зъби. Определено беше зла.

— Наградата тази вечер е трийсетгодишна стоматологична хигиенистка от Талахаси, Флорида — извика той високо като конферансие от телевизионно състезание. — Кара ски през зимата, плува през лятото и вдига тежести цяла година. Чудесен екземпляр. Денис, кажи й какво е спечелила.

Той се захили и залюля крака под стола. Три пъти. После тракна с токове. Трак–трак–трак. Три пъти. Така трябваше.

Остави снимките и пъхна парчето тръба в ръчно изработения кобур на колана си.

— Време е! Отиваме да видим Вълшебника от Оз! Прекрасният Вълшебник от Оз! Ози, Ози и Хариет. Хариет, първата кучка. Кучката, която вечно лае. Кучка! Кучка! Ще пипна тази кучка!

Той навлече сакото си и оправи вратовръзката си пред огледалото. Приглади фалшивия мустак и го огледа внимателно. После си облече палтото и сложи черна каубойска шапка.

Спря пред огледалото в коридора и се възхити на отражението си. Бръкна в джоба на сакото си и извади портфейла от ФБР. Отвори го ловко, както бе правил стотици пъти, и наклони глава назад.

— ФБР, госпожо. Моля, отворете вратата. Нуждая се от помощта ви.

Нуждая се от душата ти. Нуждая се от… очите ти.