Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (88)

88.

Вейл лежеше в реанимацията. Лявото й коляно беше бинтовано и леко повдигнато. Тя се върна в съзнание преди няколко минути и сега изпитваше глад и жажда.

— Чук–чук.

Тя се усмихна, когато чу гласа на Роби.

— Влез.

Той надникна иззад завесата и се ухили.

— Как си?

— По-добре, след като вече си тук.

Той се скри за миг и се появи отново.

— Имам подарък за теб.

Вейл повдигна вежди.

— Какъв?

Роби дръпна завесата и Джонатан пристъпи напред. Беше слаб, но изглеждаше добре. Лицето му сияеше. Поколеба се за миг и огледа превързаното й коляно и шините на китките. После погледът му спря на лицето й.

Вейл вдигна ръце, като внимаваше да не откачи системата, и ги протегна към него. Джонатан потъна в прегръдката й.

— Всичко приключи — прошепна му тя. — Можем да започнем нов живот.

— Добре ли си? — попита той.

— Малко съм изранена, но не е нищо страшно — отговори тя, сведе очи и забеляза нещо в ръката му. — Какво е това?

Той се отдръпна и й показа малкото пакетче.

— Роби ми подари „Прекалено човешки“ — отговори той, после забеляза озадачения й поглед и обясни: — Електронна игра, мамо.

— Аха. И е жестока, нали? — усмихна се тя.

— Мамо — завъртя очи той.

Роби се прокашля леко.

— Притесняваш го.

— Остави ме на мира. Мога да говоря на ученически жаргон.

До леглото й застана сестра с голям букет в ръката.

— Доставчик донесе цветята — каза тя и подаде букета на Роби, който й благодари.

Вейл издърпа малката картичка от порцелановата ваза, прочете я и се усмихна.

— От кого е? — попита Роби.

Вейл го изгледа любопитно.

— Ревност ли долавям?

— Разбира се.

— Хм. Не ми се е случвало от доста време — намигна му тя. — От Джаксън Паркър, адвоката ми. Нарежда ми да се оправя бързо, за да се изправим пред съда. Уверява ме, че всичко ще е наред.

— Какво ще е наред? — попита Джонатан.

Вейл го погали нежно по лицето и протегна ръка към Роби.

— Всичко, скъпи. Всичко ще е наред.