Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (18)

17

Излезе от къщата и не прибра глока в кобура, докато не седна в колата. Подкара бавно и спря пред светофара. Чувстваше се омърсена, отровена. „Не ме е изнасилил, повтаряше си. Просто се мъчи да ме разстрои.“

Измъчваше я силно безпокойство. Светна зелено и тя потегли към щаба на оперативната група. Имаше нужда да се потопи отново в случая, да свърши нещо полезно. Да откъсне мислите си от Дийкън и от станалото.

Пред къщата беше паркиран ван на „Върайзън“^[1]. Очевидно инсталираха телефонните линии, които Бледсо бе поръчал. Още полузамаяна, тя едва не се блъсна в техника, който се връщаше към вана си.

Щом я видя, Бледсо отвори уста да зададе очевидния въпрос. Беше шофирала толкова погълната от гнева си, че бе забравила да се среше и да си сложи грим. Вероятно изглеждам кошмарно, помисли си тя. Бледсо сложи ръка на рамото й и я въведе в помещението, което някога бе изпълнявало ролята на кухня. Настани я на стол и я загледа с притеснение. Явно не знаеше какво да направи.

След няколко секунди той седна пред нея и Вейл осъзна, че се кани да я разпита.

— Какво е станало? — попита той.

Тя не знаеше как да започне.

— Тук ли са останалите? Манет, Хенкок…

— Дойдоха и си тръгнаха. Сами сме.

Бледсо изчака няколко секунди, но тя не заговори.

Вейл забеляза, че очите му проблеснаха гневно. Явно бе осъзнал какво е станало. Работеха заедно от доста време и детективът беше наясно с гадостите, през които бе минала по време на развода с Дийкън и битката за родителските права.

— Нещо с бившия ти съпруг ли?

Вейл кимна.

— Удари ли те?

Бледсо изчака малко, но не получи отговор. После стана и се заразхожда нервно, сложил ръце на кръста си.

— Ще подадеш ли жалба? Мога да го обвиня в нападение и да го прибера. Ще му изкарам акъла.

Тя се замисли и поклати глава.

— Истината е, че не знам какво точно стана. Отидох там, за да поговоря с него за промяна на родителските права. След около час се събудих на пода във всекидневната.

Поколеба се, не знаеше дали иска да продължи.

Бледсо придърпа стола си и седна до нея. Облегна лакти на коленете си и прикова очи в нейните.

— Знаеш какво е станало и е достатъчно да подадеш жалба. Трябва поне да му направим досие.

— Бледсо, не знам какво е станало. Мога само да предполагам, но не е достатъчно. Освен това за мен няма да изглежда добре, че съм отишла в дома му. Той ще каже, че аз съм започнала разправията.

Детективът я изгледа замислено и попита:

— Мислиш, че те е изнасилил, нали?

— Не.

Вейл знаеше, че Бледсо е добро ченге, но никога преди не бе подлагана на разпит от него. Той беше сглобил цялата история безпогрешно. Вероятно бе усетил нещо в поведението й. Беше работил с достатъчно жертви, за да предположи какво се е случило.

— Но ако не помниш какво е станало, как можеш да си сигурна?

Тя отметна глава назад и го изгледа строго.

— Щях да знам, ако той… ако беше проникнал в мен.

Бледсо стана и се завъртя към стената, сякаш разучаваше олющената боя. Най-после се обърна към нея и каза:

— Трябва да заковем тоя кретен, Карън. Просто подай шибаната жалба.

— Да бе, това ще мине адски добре. Особено когато разследващото ченге извади бележника си и каже: „Е, агент Вейл, разкажете ми какво стана.“ А аз ще му отговоря: „Ох, детектив, не знам какво стана. Не мога да си спомня.“ Дори ченгето да реши да помогне на колега и да прибере Дийкън, как ще изглежда случаят в съда? Адвокатът на Дийкън ще ме разкъса на парчета: „Агент Вейл, значи вие сте се оплакали, че сте нападната, макар да не си спомняте удара? Може да сте се спънали и да сте ударили главата си. Всъщност не можете да си спомните нищо за случилото се, нали?“ Да не говорим, че оставих глока си в дома на лекето, а после го заплаших, че ще му пръсна черепа. Не, не искам дело — категорично каза тя.

И тогава се сети.

— По дяволите! Това трябваше да направя в десет — да се видя с адвоката си относно Джонатан.

Извади мобилния си и уговори нова среща с адвоката. После звънна в училището на Джонатан и помоли да му предадат съобщение, което обясняваше защо не е отишла да го вземе.

Затвори телефона и видя съсредоточения поглед на Бледсо.

— Можем да го приберем — настоя той. — Аз ще го притисна и ще го накарам да признае. Знам, че мога да го направя, Карън. Дори да не успея, струва си да го видим как се гърчи.

Вейл се отпусна на стола.

— Ще се справя сама с това. Но ти благодаря за любезното предложение.

Бледсо я изгледа и каза:

— Само не прави нещо, за което ще съжаляваш.

— Ще оставя адвоката да действа — усмихна се тя. — Ще съжаля само когато получа сметката му.