Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (36)

35.

Ръмеше леко, когато Вейл показа значката си, а после мина през контролния пункт на Академията на ФБР. В съвета на Гифърд да забрави за Мъртви очи за известно време имаше логика. А и така щеше да може да се съсредоточи върху другата загадка в живота си — самоличността на биологичната й майка.

На излизане от търговския център даде на администраторката снимката на Ема и Нели и я помоли да я изпрати със спешна поща до Тим Медоус, приятел, който работеше в лабораторията на ФБР.

След това се качи в колата и звънна на Медоус, за да му обясни какво ще получи.

— Имам нужда от огромна услуга, Тим. Искам компютърно състаряване на жената вдясно. Лично е.

— Това е по-сериозно от огромна услуга. Не би трябвало да…

— Знам, Тим. Не бих те молила, ако не беше важно. Жената е майка ми. Трябва да я намеря.

Последваха няколко секунди мълчание. Вейл предположи, че Тим обмисля молбата й.

— Добре — каза той накрая. — Ще го направя. Но ще стане след осем часа. Ако ме хванат, поне няма да съм вършил нередности в работно време.

Вейл му благодари и остави съобщение на гласовата поща на Бледсо, обяснявайки резултатите от доклада на ПЗЖП, които той трябваше да сподели с групата. Увери го, че скоро ще му се обади.

Намери си място на паркинга и тръгна към административната сграда. Академията беше проектирана като студентско градче с многоетажни сгради, свързани с почти еднакви стъклени коридори. Ако човек не внимаваше, можеше да се замотае из тях, без въобще да разбере къде се намира. Карти с указания, изписани с бяло на кафяв фон, осигуряваха известна помощ в ориентацията. Табелки с огромни стрелки насочваха в правилната посока. Указанията бяха особено полезни за старшите полицаи, които посещаваха единайсетседмичните курсове на Академията с цел подобряване на управленческите и следователски им умения. Без картите или някои, които да ги преведе през лабиринтите, ченгетата никога нямаше да успеят да намерят класа си.

Вейл влезе в административната сграда, подписа се на рецепцията и мина покрай рентгеновия апарат на път към стъклените врати. Почувства се като мишка в лабиринт, тъй като навън бе тъмно, а коридорите бяха ярко осветени.

Влезе в библиотеката, вдигна очи към втория и третия етаж и се възхити на красотата на огромното помещение. Архитектите, проектирали Академията, не бяха типичните правителствени дизайнери. Комплексът беше функционален, но и впечатляваше с красотата и пищността си.

Вейл седна пред един от компютрите и се включи в системата. Наведена над клавиатурата, тя организира информацията в ума си. Моминското име на Ема беше Ъруин и бе родена в Бруклин. Макар да не знаеше нищо за Нели Ъруин, Вейл предположи, че и тя е родена в Ню Йорк. Ако проучването й не покажеше нищо, щеше да разшири параметрите.

Прибра кичур коса зад ухото си и затрака по клавиатурата. Като търпелив рибар, първо щеше да нагази в плитките води, където беше най-вероятно да открие свидетелства за раждане и смърт, притежание на недвижими имоти, криминални досиета и т.н., докато нещо подръпне въдицата й… и я накара да спре лодката и да пусне котва.

Следващите три часа минаха, без дори да си помисли за храна. Хора идваха и си отиваха, мрачното небе се покри със звезди и накрая стомахът й я уведоми, че е доста късно. Тя влезе в безлюдната трапезария, взе сандвич с пуешко и бързо го изяде. Цяла вечер бе проверявала телефона си с надеждата да чуе новини за подобрението на Джонатан.

Но като престъпник, обвинен в убийство, телефонът упорито мълчеше.

Върна се в библиотеката и прегледа бележките си. Беше открила мястото и датата на раждане на Нели Ъруин: улица „Рутланд“ в Бруклин, 16 февруари, 1947 година. Нямаше криминално досие, но бе работила на две места от 1964 до 1967 година. През 1968 бе работила само една седмица.

Вейл търсеше по номера на социалната осигуровка, така че да открие Нели, дори да се бе омъжила. Но не намери абсолютно нищо. Нямаше дори данъчна декларация. Тя разшири издирването си из целите Съединени щати и зачака компютърът да й даде нужната информация.

Тъкмо посягаше към телефона, за да звънне в болницата, когато вибрирането му я стресна.

Джонатан…

Тя погледна екранчето. Не беше болницата. Номер от Вашингтон, Тим Медоус.

 

 

Пътуването от Куонтико до сградата на ФБР във Вашингтон отне четирийсет и пет минути. Вейл отново бе проверена в списъка с очаквани посетители и получи достъп до подземния гараж. Паркира и се качи с асансьора до лабораторията, където царяха тишина и спокойствие. Чуваха се само струните на арфата на Андреас Воленвайдер. Тя последва музиката към задната стаичка, където Тим Медоус седеше пред огромен плосък монитор и енергично движеше мишката.

— Не гледай — извика той на Вейл, когато се приближи към него.

— Изненада ли е?

— Така мисля.

Тя огледа стаята. Беше идвала тук само веднъж, преди около три години. Оттогава бяха добавили още оборудване и помещението беше мечтата на техничаря. Различни видове електроника бяха подредени по стоманени рафтове. Жици и кабели се виеха във всички посоки. Стари магнетофони стояха до телевизори, видео и дивиди плеъри, купчини касети и кутии за бижута с етикети с номера на случаи и дати обсипваха пластмасовото бюро.

Вейл остана на около три метра от Медоус, който се наклони, за да скрие монитора. Погледът й се спря на часовника на стената над главата му. Показваше десет и четирийсет, но тя се чувстваше съвсем бодра.

— Наистина ти благодаря за услугата, Тим. Задължена съм ти.

— Да, така си е. Какво ще кажеш за вечеря в „Макормик и Шмик“?

— Еха, това място ще ми изпразни портфейла. Толкова ли е добра тази снимка?

— Да, госпожо — кимна той, натисна няколко клавиша и добави. — Добре, ела тук.

На екрана се виждаше снимката, която Вейл му бе изпратила. Образът на Ема я изпълни с безброй емоции. За секунда изпита съчувствие, гняв, безпомощност и любов. И дистанцираност.

— Добре. Това е оригиналът. Не ми даде параметри, с които да работя, затова ми се наложи да свърша малко допълнителна работа.

— Съжалявам.

— Не е проблем. Приеми го за ордьовъра. Какво мислиш за миди, поднесени в раковината?

— А ти мислиш ли, че имам дете, което трябва да храня и обличам?

Медоус й намигна весело.

— Ама те са тоооолкова хубави.

— Ти пък откъде знаеш?

— Прочетох отзивите на кулинарните критици — ухили се Тим и й посочи екрана. — С помощта на химически анализ на хартията и приблизителната възраст на калника на колата на фона, установих, че снимката е направена през 1959 или 1960 година.

Вейл вдигна очи към тавана и изчисли.

— Да, звучи правилно.

— И аз така си помислих — промърмори той доволно. — Та работейки с това предположение, първо увеличих лицето на майка ти и започнах да го състарявам. Ето я на около двайсет години.

Компютърът промени чертите.

— После можем да я видим как остарява през годините.

Той натисна няколко клавиша и образът постепенно се състари.

— Ама че ужасна гледка. Достатъчно лошо е да виждаш в огледалото как остаряваш, но поне става постепенно. А това тук те състарява за секунди.

Тим вдигна очи към нея.

— Случва се с всички. Бръчка тук, отпускане там, старчески петна.

Вейл се намръщи.

— Виждаш ли това? — Тя посочи безпогрешно петното на бузата си. — Грозна работа, Тим.

Компютърът избипка и те се обърнаха към екрана.

— А, много добре. Ето я. Майка ти на около шейсет години.

Вейл се вторачи в екрана. Веднага позна лицето.

— Мили Боже… — изстена тя и погледна Медоус, който й се усмихваше.

Преглътна с мъка и отново погледна образа, сякаш привлечена от невидима сила.

— Можеш ли да го разпечаташ?

— Разбира се — кимна той. — Ще отнеме няколко минути.

— Ще почакам.

— И аз така си помислих.

— Доколко точно е това нещо?

— Да не се съмняваш в работата ми?

Вейл не отговори.

— Доста точно. Но не сто процента. С хората се случват различни неща. Стресът и други фактори влияят на резултатите. Но бих го използвал като насока.

Тя знаеше отговора още преди да го чуе. Резултатът беше точен.

— Явно я познаваш — каза Тим. — По дяволите, и аз я познавам.

Вейл кимна, без да отделя очи от монитора.

— Какво ще правиш?

Дискът на Андреас Воленвайдер свърши тъкмо когато тя се канеше да отговори. Стаята потъна в тишина.

— Не съм сигурна.

 

 

Реши да се върне в Академията. Наближаваше полунощ, но още не изпитваше умора. Чувстваше се като хрътка, поела по следа. Плячката й беше наблизо. Толкова близо, че дори я бе видяла. Сега трябваше да събере информация, преди да се нахвърли върху нея.

По това време на нощта наоколо нямаше почти никого, с изключение на няколкото агенти, които седяха във възпоменателната зала и си разказваха истории за дните си като ченгета, детективи или адвокати.

Вейл намери техника и го убеди да я пусне в библиотеката за малко. Разказа му истината — че е открила майка си, която я е изоставила. Той я съжали и извади връзка ключове. Това беше преди четирийсет и пет минути. Вместо да си губи времето с четене на резултатите от екрана, тя разпечата страниците. Но въпреки това престоят й в библиотеката се оказа по-дълъг, отколкото бе очаквала.

Докато чакаше компютърът да приключи последното проучване, тя извади телефона си и звънна в болницата. Дежурната сестра й каза, че нямало нищо ново. Джонатан продължавал да си отваря очите и ги помръднал леко — ново частично подобрение, но това било всичко. Вейл й благодари и се вторачи отново в монитора.

Разпечата документите и се прозя широко. Умората най-после я беше надвила. Щеше да се прибере у дома, да поспи и да прегледа документите на сутринта.

Нищо друго не изискваше вниманието й в момента.