Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (49)

49.

Той погледна мрачно статията, която бяха написали за оная кучка Линуд. Щатски сенатор, голяма работа. Не знаеха ли, че беше корумпирана като повечето политици? Интересуваха се само как да съберат повече пари за кампанията си.

Всички политици си имаха мръсни тайни. Любовни връзки, потайни срещи и сделки. Укрити данъци. А кучката Линуд си имаше и други тайни. Тайни, за които си струва да убиеш.

Той се зачуди колко ли време ще мине, докато ги открият. Ако бяха добри, нямаше да е много дълго. Но ако бяха некадърни, каквито изглеждаха, като се имаше предвид от колко време го търсеха, можеше и никога да не ги узнаят. Внезапно го осени блестяща идея. Може би трябваше да им помогне.

Какво е живот без предизвикателства? Ако ги улесни прекалено много, какво ще си помислят за него? Беше доказал, че е по-добър от тях. Не можеха да го открият, както и подозираше от самото начало. Но му оставаха още няколко задачи и тогава щеше да приключи. Ами ако приключи, а те така и не разберат кой е отговорен? Дали щеше да е забавно?

Кой щеше да знае? Никой. Ама че разочароващо.

Не му се налагаше да спира. Не искаше да спира. А щом не искаше, значи не трябваше да го прави. Тръпката от убийството бе толкова приятна и задоволяваща. А когато желанието се появеше, то трябваше да бъде задоволено. Това го накара да се замисли. Може би пък не контролираше нещата толкова добре, колкото му се искаше. Може би не просто искаше да убива, а се нуждаеше от това.

Мисълта го възбуди. Отвори вратата на фризера и извади богатата си колекция от ръце. Всяка представляваше чудесен спомен.

Разположи ги на масата, в кръг върху документите, с които се бе сдобил наскоро. Интересно му беше да ги чете. Профил, изготвен от старши специален агент Карън Вейл. Много впечатляващо. Със случая му се занимаваше старши агент, а не само специален. Но пък те всички бяха специални, нали? Или поне така си мислеха.

А, ето нещо хубаво: „Той е умен, интелектуалното му ниво е над средното. Може да има стаж в изкуствата, или да е посещавал художествена академия. Може дори да е неуспял художник…“

Неуспял художник?

— Кучка! Не съм неуспял! Аз съм художник! Ела да видиш студиото и творбите ми. Говори с учениците ми. Как смееш да се съмняваш в таланта ми? — изруга той високо.

После се върна към документа и продължи да чете.

„Има сериозни емоционални проблеми… тежко детство с тормоз…“

— Господи, толкова ли е очевидно? Да! Тежко детство. Дали си невероятно тъпа, или просто невежа? Разказах ти за това в посланието. Не можех да го кажа по-просто. Нужно ли е да си профайлър от ФБР, за да се сетиш за това?

Мина към следващия параграф.

„Пробождането на очите може да е символично… вероятно баща му го е обиждал, като му е казвал, че всички го намират за грозен…“

Е, това вече говори за схватливост. Не бе мислил по въпроса. Много интересно. Трябваше да признае, че е адски точно. Беше го заковала. Трябваше да й го признае. Той беше справедлив човек.

Не беше обяснила изкормването. Помисли за гняв, старши специален агент Вейл. Помисли за върховното унижение. За могъществото.

Той прелисти и прочете още няколко параграфа. Обмислянето им щеше да отнеме известно време. Но ако се съдеше по това, с което разполагаха срещу него, той имаше достатъчно време.