Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (76)

76.

В два сутринта Джонатан започна да крещи и да размахва ръце. Вейл скочи от съседната кушетка, хвана го за ръцете и го успокои.

— Всичко е наред. Няма проблеми, скъпи. Само сън.

Тя си припомни собствените си кошмари и осъзна колко безчувствена е забележката й. Знаеше какво е да сънуваш кошмар.

Джонатан седна в леглото и я прегърна толкова силно, че й изкара въздуха. Най-после хватката му се разхлаби и Вейл се отдръпна, за да го погледне в лицето.

— Буден ли си?

Той кимна.

— Спомних си какво стана.

Вейл зачака продължението, извади кърпичка и избърса потта от челото му. Вратата леко се открехна.

— Всичко наред ли е? — попита сестрата.

— Кошмар — отговори Вейл. — Добре сме.

Вратата се затвори. Джонатан попи очи с опакото на ръката си и заговори.

— Татко беше ядосан. Каза, че си го ритнала и си му счупила ребрата. Добави, че искаш да ме отнемеш от него. Аз му отвърнах, че точно това искам.

Вейл погали нежно ръката му. Гордееше се, че синът й се е възпротивил на Дийкън. Бившият й съпруг го бе плашил и тормозил прекалено дълго.

— Той не каза нищо. Но след няколко минути ми нареди да донеса консерва боб от мазето. Тръгнах надолу и усетих как той ме бутна. Това е последното, което си спомням.

Вейл седна на леглото и го прегърна. После взе телефона и се обади на Бледсо. Той вдигна на четвъртото иззвъняване.

— Съжалявам, че те будя, но съм в болницата при Джонатан. Той си спомни какво се е случило. Ще искаш да го чуеш.

Бледсо пристигна след двайсет минути, издокаран с анцуг и кожено яке. Представи се на Джонатан и го изслуша внимателно.

— Сигурен ли си, че не е само сън?

— Помня как си ударих лакътя в металния парапет — отвърна Джонатан, завъртя ръка и огледа лакътя си.

Върху него имаше голяма поизбледняла синина.

— Добре — кимна детективът, извади телефона си и набра номер. — Обажда се Бледсо. Искам да разбереш кой съдия е дежурен.

Той изчака известно време, сложил ръка на рамото на Вейл, после каза в телефона.

— Да, тук съм. Добре. Кажи на Бенезра, че искам да изготви заповед за арест.

Час по-късно Бледсо се обади на Вейл от участъка.

— Просто исках да знаеш, че изпратих двама полицаи да приберат бившия ти съпруг. Скоро ще е при нас.

Вейл стоеше пред стаята на Джонатан. Той бе заспал отново.

— Бледсо, задължена съм ти.

— Мамка му, Карън, не ми дължиш нищо. Ще се радвам да заключим онзи кретен.

— Е, поне вече няма да наранява Джонатан. А това би трябвало да разреши спора за родителските права. Може би дори обвинението срещу мен.

— Едно е сигурно. Съдебните заседатели ще са склонни да повярват на теб и да пренебрегнат версията на Дийкън.

Вейл му благодари, остави бележка на Джонатан и закуца към колата си с помощта на патериците, които ортопедът й беше дал. Чувстваше се некоординирана и изглеждаше ужасно. Е, поне скоро щеше да се отърве от патериците.

Тръгна към дома си, за да си почине. Не искаше да заспи в прегръдките на Роби тази вечер. Копнееше срещата им да е идеална. Беше ходила на пазар, за да се снабди с продуктите за специална вечеря. Купи дори голяма бутилка шампанско „Корбел“, за да отпразнуват съвземането на Джонатан и приключването на случая с Мъртви очи. А сега, благодарение на предстоящия арест на Дийкън, имаха още една причина за празнуване.

Тя се пъхна под завивките и си помисли, че щорите й не са добре спуснати. След минута вече спеше дълбоко.