Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (38)

37.

Вейл отби встрани от пътя, за да погледа залеза — как червеното избледнява до оранжево, а после в бледорозово, сякаш Господ е издухал блестящ цветен прах от палитрата си. После подкара към Грейт Фолс, Вирджиния.

Пусна радиото, но не смени станцията и без това не слушаше. Просто шумът отвличаше мислите й от това, към което пътуваше, и какво ще каже, когато стигне там. Здрачи се, тя включи фаровете и отби към изхода на магистралата. Грейт Фолс беше просторен квартал сред красиви хълмове и дъбови гори, с къщи, които струваха милиони.

Докато шофираше по улица „Река Потомак“, дневната светлина се стопи напълно. Вейл зави в еднопосочна улица и светна лампата в колата, за да погледне указанията, които бе надраскала на лист хартия. Къщата вляво беше триетажен палат в ранен американски стил. Вейл присви очи срещу уличната лампа, която осветяваше табелката с адреса, заобиколена от идеално подкастрени храсти. Потегли по частния, застлан с чакъл път, който минаваше през огромна морава и водеше право към входа на къщата.

Охранителни прожектори блеснаха, когато колата й стигна до тузарския дом. Вейл паркира, отиде до входа и позвъни. След десетина секунди украсената с изкусна резба врата се отвори.

Чейз Хенкок застана на прага и повдигна вежди.

— Вейл, какво правиш тук? Да не си дошла да молиш да те върнат в групата? Или за да ме набиеш?

— Много смешно, Хенкок. Бих предпочела последното, но не ти влиза в работата защо съм тук. Сенатор Линуд у дома ли е?

Хенкок се намръщи.

— По официална работа ли си тук? Ако не, звънни и си определи среща.

Вейл се насили да се усмихне.

— Благодаря за мъдрия съвет, но не съм в настроение за глупостите ти. Имам работа със сенаторката, не с теб. А сега отстъпи или аз ще те помръдна.

Хенкок пристъпи напред и изпъчи гърди.

— Нахлуваш в чужд дом без разрешение, Вейл. Предлагам да се обърнеш и да си тръгнеш с подвита опашка, преди да те арестувам. Все още мога да извърша граждански арест.

— Не е необходимо — чу се глас зад него.

Вейл проточи врат и видя Елинор Линуд, която стоеше зад Хенкок, все още облечена с делови костюм.

— Съжалявам, че вдигнахме толкова шум, сенатор Линуд — извини се Хенкок. — Аз ще се погрижа за това. Агент Вейл тъкмо си тръгваше.

Но Линуд пристъпи напред и застана до него.

— Няма проблеми, Чейз. Аз ще се погрижа.

— Но…

Тя се обърна към него.

— Казах, че аз ще се погрижа. Благодаря ти.

Вейл сдържа усмивката си.

Хенкок се отдалечи и Линуд я изгледа строго.

— Искате да се видите с мен, агент Вейл?

— Да, сенатор Линуд. Исках да обсъдим… личен въпрос. Можем ли да поговорим някъде?

Без да отговори, Линуд се завъртя и тръгна по коридора. Токчетата й тракаха по дървеното дюшеме. Вейл я последва и заоглежда внимателно обстановката. Високи тавани и огромни прозорци в официалната трапезария. Лакирани греди, каменна камина и дантелени завеси във всекидневната. Завиха наляво към по-малка стая с дървени капаци на прозорците и пъстро канапе. Линуд се настани на ръба му и покани Вейл да седне до нея. Вейл затвори вратата, а Линуд я изгледа с присвити очи.

— Какво мога да направя за вас, агент Вейл? Или просто обичате да посещавате без покана домовете на правителствените служители?

— Извинете ме, сенатор Линуд. Мислех, че няма да се съгласите да се видим, ако се бях обадила предварително.

— Вероятно сте права — кимна Линуд и си погледна часовника. — Ако не ми дадете основателна причина за посещението си в следващите трийсет секунди, ще помоля началника на охраната да ви изпрати до вратата.

Вейл си прехапа езика. Не й харесваше проклетията на Линуд, но се опита да я оправдае. Все пак още не й беше обяснила защо е дошла.

— Ако става дума за това, че сте принудена да напуснете оперативната група, страхувам се, че трябва да се обърнете към полицията. Независимо какво сте чула, нямам влияние върху машинациите на областната полиция.

— Нямам желание да ви противореча, но не ви вярвам. Както и да е, не съм тук за това — отвърна Вейл.

Линуд отвори уста да възрази, но Вейл вдигна ръка.

— Искам да ви разкажа историята на две жени, родени…

— Нямам време за приказки, агент Вейл. Имам…

— Сигурна съм, че ще искате да чуете това, сенатор Линуд — прекъсна я Вейл и се наведе към нея. — История за две сестри, родени в Бруклин. Едната, девет години по-възрастна, винаги взимала правилните решения в живота. По-младата правела всичко възможно да бъде различна и често се забърквала в неприятности.

Линуд се надигна от канапето.

— Не виждам какво общо…

— Ще стигна бързо до същественото — отново я прекъсна Вейл и заговори по-бързо. — По-младата сестра, да я наречем Нели, забременяла. Това вбесило родителите й, добро католическо семейство. Отрекли се от нея. Потисната и неподготвена да се грижи за новородено бебе, Нели се появила в дома на сестра си. Помолила я да гледа бебето няколко часа, докато тя отиде на кино. Но Нели никога не се върнала, а бебето било отгледано от леля си и чичо си.

Вейл забеляза сълзите в очите на Линуд, но продължи:

— Нели заживяла сама и работила на ниско платени длъжности известно време, преди да осъзнае, че трябва да се стегне. Запознала се с наследника на процъфтяваща компания, която предоставяла контейнери на международни транспортни компании. Мъжът, който тъкмо бил завършил Харвард, се влюбил лудо в Нели. А ето и интересната част: нейният рицар в блестяща броня й помогнал да се сдобие с нов номер на социалната осигуровка, ново име, нова самоличност и Нели престанала да съществува.

Вейл бръкна в чантата си, извади купчина документи и ги остави на канапето до Линуд.

— Всичко е тук — обясни тя.

Линуд прикова очи в документите, върху които лежеше снимката на Ема и Нели Ъруин. Взе я нежно и се загледа в нея. После забеляза компютърния образ и повдигна вежди. Накрая заговори:

— Нели трябваше да започне нов живот. Когато се запозна с Ричард, й се стори, че мечтата й се е осъществила. Баща му имаше нужните връзки, за да промени миналото й и да й осигури ново бъдеще. В онези дни бе много по-лесно — каза тя и прикова очи във Вейл. — Никога няма да успееш да го докажеш. Не ми пука какво пише в документите. Ако се обърнеш към медиите, ще отрека всичко.

— Медиите? Кой се интересува от медиите? — извика Вейл.

— Защо тогава се ровиш в миналото ми? Искаш да ме принудиш да те върна в оперативната група? Да дискредитираш кампанията ми…

— Това няма нищо общо с кампанията ви, нито с оперативната група.

Вейл замълча за момент. Надяваше се, че Линуд най-после ще загрее, но това не стана.

— Сенатор Линуд, аз съм детето, което оставихте в къщата на Ема преди трийсет и осем години.

По бузата на Линуд потече сълза.

— Аз съм дъщеря ви.

Линуд стана и й обърна гръб. Избърса бързо сълзите си и се опита да се овладее.

— Какво искаш от мен? — попита тя.

Какво искам от нея, зачуди се Вейл. Беше толкова съсредоточена върху сглобяването на мозайката, че не си бе оставила време да анализира чувствата си. Беше се заела със задача, която възбуждаше любопитството й и й помагаше да потисне кошмарната тревога за състоянието на Джонатан. Но сега се нуждаеше от отговор.

— Искам да знам кои са биологичните ми родители — каза тя бързо. — Едва вчера открих, че не съм дете на Ема. Отидох да я видя. Тя е болна от алцхаймер и ме помисли за вас.

Линуд замълча.

— Можете да я посетите. Да се сдобрите с нея…

— Благодаря ви за загрижеността, агент Вейл.

— Поне ме наричайте Карън.

Линуд наклони глава и се облегна на стената. Минаха няколко секунди, но тя не проговори. Нито помръдна.

— Разкажете ми за баща ми.

Линуд се вторачи в тавана.

— Мисля, че е най-добре да си тръгнеш.

Трябваше да очаква подобна реакция. Ако Линуд се бе потрудила да погребе миналото си, а Вейл разполагаше с доказателства за това, последното, което би се съгласила да обсъжда, бе същото това минало.

— Изоставили сте детето си. Как сте могли?

— В тази история има много повече, отколкото знаеш или би трябвало да знаеш — отвърна Линуд. После, сякаш осъзнала, че трябва да обясни, добави: — Беше най-доброто и за двете ни по онова време. Трябваше да се погрижа за собственото си оцеляване. Повярвай ми, беше чудесно, че Ема е на разположение.

Вейл бе виждала безброй наркоманки, които раждаха на юношеска възраст и нямаха представа какво означава да си майка и да носиш отговорност, но й бе трудно да си представи в тази светлина царствената Елинор Линуд. Не беше дошла, за да разбере защо майка й я е изоставила. Или пък трябваше да се поинтересува и от това. Линуд или бе прекалено затворена, или мисълта, че е изоставила дъщеря си бе прекалено болезнена за нея. За момента Вейл искаше само да намери баща си. Може би за един мъж щеше да е по-лесно да говори за миналото.

— Сенатор Линуд, трябва да узная кой е баща ми. Вие разполагате с тази информация. Мога да я открия и по други начини, но вниманието, което ще привлека, вероятно няма да ви хареса.

— Това беше в друг живот. В живот, който предпочитам да забравя.

— Толкова голямо разочарование ли съм?

Линуд се обърна към нея. Очите й бяха подути и зачервени.

— Това няма нищо общо с теб.

Погледът й остана прикован във Вейл, сякаш й се искаше да каже още нещо. Но се поколеба и накрая поклати глава.

— Съжалявам, че ви причиних мъка — каза Вейл. — Смятах, че може да се зарадвате да ме видите. Но очевидно съм сгрешила. Добре, ще се справя с това. Дайте ми информацията, която искам, и ще изчезна от живота ви.

Линуд извърна очи.

— Дори да ти кажа кой е баща ти, нищо добро няма да излезе от това.

— Не можете да сте сигурна.

Линуд присви очи.

— Всъщност съм напълно сигурна.

— Може да не е същият, какъвто е бил преди четирийсет години.

— Хора като него не се променят.

— Сенатор Линуд, няма да му кажа коя сте или къде живеете.

— Въпросът е по-сложен.

Вейл бе обзета от същото чувство за безпомощност, което бе изпитвала стотици пъти, когато седеше в стаята за разпити и престъпникът упорито отказваше да признае вината си. Имаше един случай, когато похитител отказа да посочи къде се намира жертвата му. Вейл не успя да измъкне информацията и жената не беше намерена. Безсилието се надигна в гърлото й, заплашвайки да я задуши.

Тя си пое дълбоко дъх и влезе в ролята на агент, използващ техниките за разпит, които преподаваше в Академията.

— Тревожите се, че той ще ви намери, а моите проучвания ще изкарат тайната ви на бял свят. Или дори ще накарат баща ми да се върне в живота ви. Разбирам ви. Но няма да позволя това да се случи. Имате думата ми.

— Това ще унищожи политическата ми кариера. Готвя се за преизбиране. Съперникът ми ще ме съсипе, ако разбере за връзката ми с баща ти. А ако някога се разчуе, че съм променила самоличността си…

— Никой няма да успее да сглоби мозайката. Аз ще се погрижа за това.

Линуд преглътна затруднено.

— Агент Вейл… Карън… — прошепна тя и се отпусна на канапето. — Беше преди много време. Бях млада и глупава. Веднага щом осъзнах какъв човек е, го напуснах. Отне ми доста време, но бях изплашена.

Вейл се замисли за себе си и брака си с Дийкън. Тя също трябваше да види предупредителните знаци месеци по-рано. Вдигна глава и осъзна, че седят мълчаливо, потънали в мислите си.

— Поне сте успели да се измъкнете — каза тя. — Много жени нямат сили за това.

Линуд гледаше вторачено в празното пространство и очевидно не чу забележката й.

— Няма какво да спечелиш от контакта с него — каза тя.

— Не вие решавате това.

Линуд се изправи и приглади полата си.

— Радвам се, че се отбихте, агент Вейл. Беше ми приятно да се видим — каза тя и отвори вратата.

Вейл остана на мястото си.

— Приятно ми беше да се видим? Аз съм вашата дъщеря, сенатор Линуд, а не един от спонсорите на кампанията ви.

Гласът й прозвуча по-високо, отколкото бе възнамерявала, но беше изморена и ядосана, а мечтата й да намери истинската си майка се беше превърнала в кошмар.

— Независимо дали това ти харесва или не, мамо, аз съм част от теб и винаги ще бъда.

— Мисля, че е време да си тръгваш — отвърна Линуд със същия решителен тон.

— Нямаш ли майчински инстинкт?

Вейл бръкна в чантата си, извади снимка и я вдигна към очите на сенаторката.

— Имаш и внук, но и това не означава нищо за теб, нали?

Линуд се вторачи в нея с леден, изпълнен с враждебност поглед.

— Погрижи се тази информация да остане поверителна. В противен случай ще взема мерки никога вече да не работиш за правителствена агенция — каза тя, обърна се и излезе от стаята.

Вейл скочи да я последва, но Хенкок й препречи пътя.

— Сенаторът те помоли да си тръгваш — каза той и вдигна вежди в очакване на хаплив отговор.

Но Вейл се чувстваше опустошена и изтръпнала. И бясна от мисълта, че той е стоял пред вратата и е подслушвал разговора им.

Тя го избута грубо настрани и излезе от къщата.