Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (12)

11.

Вибрирането на телефона я накара да подскочи, докато завиваше към дома си. Тя бръкна в джоба си и го извади. Видя пропуснато обаждане от Роби. Звънна му, без да откъсва очи от тъмния, мокър от дъжда път.

Противният дъжд се завърна и заплющя енергично по предното стъкло. Тя натисна бутона на чистачките в мига, в който Роби вдигна телефона.

— Бледсо ми се обади — каза той. — Намерен е труп. Адресът е улица „Харингтън“ 609. Каза, че сигурно е нашият човек. Той пътува натам и ме помоли да ти се обадя.

— Аз съм на около километър.

— И аз не съм далеч. Ще се видим там.

Къщата беше скромна едноетажна постройка в колониален стил. Моравата и храстите се нуждаеха от поддръжка. На алеята бе паркиран яркочервен хюндай „Соната“, а плътно зад него — полицейска патрулка.

Вейл спря до бордюра и фаровете й осветиха насълзеното лице на петдесетгодишна жена, застанала под стряхата на терасата. До нея стоеше униформен полицай.

Вейл показа значката си, когато приближи къщата.

— Санди! — изви жената. — Санди! Тя е вътре… тя е, о, Господи… тя е…

— Огледа ли къщата? — попита Вейл младото ченге.

— Не. Когато видях жертвата, веднага излязох. Не исках да съсипя улики…

— Чакайте тук с полицая — каза Вейл на жената.

Извади глока си и бутна предната врата. Пълна тъмнина. Внезапна силна гръмотевица я стресна и тя почувства прилив на адреналин.

Усети металическа миризма, когато пристъпи по застлания с плочки коридор. Кръв. Смърт. Зениците й се разшириха. Сърцето й заби лудо. По гърба й потече пот.

В далечината, над ромоленето на дъжда, се чуха стъпки. Бързи, като биенето на сърцето й. Вкарване на куршум в цевта. Полуавтоматичен пистолет… голям. Тя притисна гръб към стената и зачака. Стъпките спряха внезапно и тя усети, че някой се движи към, нея.

Приклекна и присви очи, за да скрие отблясъка им, който можеше да издаде позицията й. Зад ъгъла се появи едър мъж. Роби.

Тя въздъхна облекчено и отпусна рамене.

— Изкара ми акъла.

— Жертвата?

— Още не съм я намерила.

Тръгнаха заедно към спалнята. Но преди да стигнат до вратата, Вейл видя в тъмнината нещо размазано по стените. Кръв.

— Мамка му!

— Да.

Тя побутна с крак вратата на спалнята и я отвори широко. Застанаха на прага и се вторачиха в младата жена, просната на леглото, изкормена и с прободени очи.

Проблесна ярка светкавица и Вейл забеляза нещо в двора. Стисна пистолета и завъртя глава.

— Какво има?

— Той е навън — отговори тя и тръгна по коридора.

— Кой е навън?

Вейл извади телефона си и се свърза с диспечера на ФБР.

— Говори агент Карън Вейл. Изпратете хеликоптер на улица „Харингтън“ 609. Видях заподозрения Мъртви очи.

Пъхна телефона в джоба си и се втурна в кухнята. Хвана дръжката и отвори широко вратата.

Той я видя през прозореца на спалнята. Жена ченге. Стоеше на десетина метра от него и се възхищаваше на изкуството му. Точно от това се нуждаеше — още един критик.

Но някак си жената усети присъствието му. Той се втурна през храстите, но спря, защото си одра ръката на остър клон. Намери безопасно място, клекна и облиза кръвта. Искаше да усети вкуса й.

Облизването на раната го накара да се намръщи от болка. Не очакваше, че ще го заболи толкова силно. Е, поне кръвта му имаше по-добър вкус, отколкото на оная курва Сандра. Тя бе задоволителна, но предвидимо горчива. Повече желязо, по-малко мед. Може пък той да беше леко анемичен.

Обърна се и се скри зад храстите. Вгледа се внимателно напред, следеше за движение. Оная кучка, полицайката, щеше да се втурне след него. Трябваше да е готов.

Роби бе протегнал напред четирийсеткалибровия си глок. Гърбът му беше притиснат към лявата рамка на вратата. Вейл беше вдясно.

— Откъде знаеш, че е навън?

— Видях нещо, когато светкавицата освети двора. Усетих го.

Вейл излезе на проливния дъжд. Тръгна безстрашно към страничния двор, като разтваряше гъстите храсти със свободната си ръка. Роби вървеше на два метра зад нея, подхлъзвайки се по плевелите и храстите, които не бяха подкастряни от години.

— Карън, къде отиваш, по дяволите?

Ето я! Знаеше си! Изтича в двора да го търси, но вървеше в погрешната посока. Той се сви по-надолу. Гъсти храсти и тъмен костюм… добро укритие. Беше в сравнително безопасно положение, макар и само за кратко. Но всеки преследван, който иска да оцелее, знае, че трябва да вижда добре ловеца си. Да прецени силите и слабостите му. Знаеше, че няма начин да го намерят, но все пак трябваше да внимава и да не им дава прекалено много информация. Не беше разумно да предизвикваш съдбата.

Отметна глава назад и подуши въздуха. Усети миризмата й, носена от вятъра. Лек парфюм, примесен с аромат на страх и гняв. Да, беше ядосана. Много ядосана.

— Карън, по-бавно. Той може да ни залага капан…

— Шт! — изсъска Вейл в тъмнината, бледата луна бе скрита зад плътни облаци.

Вейл заобиколи бързо едно дърво, но се подхлъзна и падна тежко.

— Мамка му!

— Добре ли си? — попита Роби, който беше на три метра зад нея.

Поредната светкавица освети просторния двор — около два декара борове, ели и диви храсти. Роби вече беше до нея и оглеждаше растителността. Хвана я за ръката и я вдигна.

— Той е тук — прошепна Вейл.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, знаеше, че Роби оглежда внимателно околните храсти. Беше стиснал здраво пистолета с дясната си ръка, разкрачил крака, леко присвити в коленете. Беше готов. Но за какво?

— Къде е? — попита той.

Тя усети някаква миризма. Сбърчи нос и подуши. Не можеше да я определи, но долови и друга, която познаваше добре — кръв. Огледа се. Искаше й се да може да натисне копче и да включи слънцето, макар и само за момент. Беше толкова близо…

— Карън?

— Не знам. Просто го усещам. Забелязах нещо в двора на светлината от светкавицата. Погледнах натам и видях движение. Той ни наблюдаваше.

— Като пироман, който се връща на местопрестъплението, за да се наслади на творбата си.

Вейл не отговори. Лявото й коляно пулсираше неприятно, а краката я сърбяха от ухапванията на насекомите. Но най-вбесяваща беше нуждата й да разбере защо убиецът е чакал в двора, когато можеше отдавна да е изчезнал. От години преследваше подобни престъпници, но от разстояние. Снимки в папки, формуляри от разпити, свидетелски показания. Всичко това беше отдалечено от нея, а сега бе станало близко, истинско и напрегнато.

Прекалено близко и лично.