Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (68)

68.

— Получихме пълното досие на Фаруел от „Грийнсвил“ — каза Бледсо и метна папката на масата.

Роби и Вейл бяха пристигнали в пицария „Изи“ по едно и също време. Бледсо вече си беше поръчал и пред него стоеше голяма пица с кашкавал и салам. Той се плъзна настрани, за да направи място на Вейл. Едрата фигура на Роби автоматично му осигуряваше отсрещното канапе.

— Фаруел лежал заедно с останалите затворници. В досието има бележка, че бил особено близък с един от тях.

— Ричард Рей Сингълтъри — каза Роби.

— Точно той.

Вейл въздъхна.

— Е, това ме кара да се чувствам по-добре. Имам предвид, че все пак не позволихме на Сингълтъри да отнесе тайната си в ада. Открихме информацията, преди някой друг да умре.

— Какво още има в досието? — попита Роби.

— Според затворническите документи домашният адрес на Фаруел е пощенска кутия в Дейл Сити. Манет отиде да провери дали кутията е още активна. Ако е, тя ще остане там и ще чака появата му. Разполагаме и с петнайсетгодишен адрес на местоработата му. Фирма за шкафове по поръчка „Тимбърланд“. Намира се в Ричмънд.

— Дърводелец — отбеляза Роби, приковал очи в пицата.

— Да — кимна Бледсо и взе огромно парче, от подноса.

Роби го последва и грабна следващото.

— Предполагам, че след като обядваме, ще потеглим натам.

— Вече говорих с шефа. Истински кретен. Обадих се в прокуратурата, за да получим заповед. Трябва да е готова, докато стигнем до фирмата. Надявам се, че ще имат нещо повече от пощенска кутия в документацията си за Фаруел.

— Дори да нямат, все пак вече имаме следа — каза Роби. — Рано или късно ще го намерим.

 

 

Фирма „Тимбърланд“ представляваше просторен промишлен комплекс, разположен до изровен път, който свършваше в задния паркинг на съседния склад за дървен материал. Главната сграда беше тухлена постройка с тенекиен покрив, която вероятно не бе изглеждала много по-добре като нова.

Вейл изпи последната глътка от огромната си кола и последва Роби и Бледсо в сградата. Бледсо показа заповедта за обиск и поиска да види досието на Патрик Фаруел. Десет минути по-късно дебела негърка излезе от другото крило на офиса с овехтяла бежова папка в ръка. Подаде я, без да каже и дума, и се върна на бюрото си.

Тримата прегледаха внимателно информацията, сякаш разучаваха тайната рецепта на кока–кола.

— Същата пощенска кутия — отбеляза Бледсо.

— А в молбата няма нищо, което да сочи, че е лежал в затвора — добави Роби.

— Не си очаквал, че ще се прояви като съвестен гражданин, когато попълва молба за работа, нали? — попита Вейл. — Ти би ли наел изнасилвач, който е лежал в затвора?

— Значи ни остава да разпитаме работещите тук — каза Роби и се обърна към секретарката. — Можем ли да поговорим с началника на личен състав?

— Вече говорите с него.

— Имате ли служители, които работят в компанията повече от петнайсет години?

Жената вдигна очи към тавана и заоглежда голите тръби и решетките на климатика.

— Четирима. Не, трима. А, и собственикът.

— Тук ли са? — попита Бледсо. — Трябва да поговорим с тях.

— Тук са. Ще им се обадя.

Вейл вдигна ръка.

— Почакайте. Първо ще поговорим със собственика.

 

 

Ал Мейси беше нисък трътлест мъж на около петдесет години. Късите му дебели крака се търкаха един в друг, когато ходеше, и походката му напомняше патешко клатушкане. Зад дясното му ухо бе затъкнат молив, а рошавата му посивяла коса бе обсипана с дървени стърготини. Последната фаланга на левия му палец липсваше.

— Аз съм Пол Бледсо, от отдел „Убийства“. Това са колегите ми, специален агент Карън Вейл и детектив Роби Хернандес — представи ги Бледсо. — Какво можете да ни кажете за Патрик Фаруел. Работил е тук три години, през…

— Помня Патрик. Добър работник. Странеше от останалите и не общуваше с никого. Нямах представа за онова, което е правил. Нямах нищо общо с това. Разказах на полицията всичко, макар да не беше много.

— Не сме тук заради онзи случай — каза Вейл. — Надявахме се да ни разкажете нещо за самия Патрик. Всичко би ни помогнало.

— Не помня много. Беше отдавна.

— Нещо за приятелите му? — продължи Вейл. — Беше ли близък с някой от работниците?

— Доколкото си спомням, Патрик беше самотник. Имаше един тип, с когото работеше често, Джим Гастън. Той още работи тук. Говорихте ли с него вече?

— Не, решихме да започнем с вас.

— Джимбо е вашият човек. Ако Патрик е споделил нещо с някого, това ще е Джимбо.

Мейси погледна Бледсо и Роби и отстъпи назад.

— В момента работя по голям шкаф. Може да съм собственик, но още се ровя из стърготините. Не си падам по ръководенето на бизнеса. Това беше работа на баща ми. Имате ли още нужда от мен?

Бледсо поклати глава.

— Засега не. Ако нещо се появи, ще ви намерим. Благодаря ви за помощта.

 

 

Джеймс Гастън се нуждаеше от зъболекар. Единият му преден зъб липсваше, а долните му зъби бяха криви и покрити със зъбен камък. Оплешивяваше и имаше масивна брадичка, която му придаваше първобитен вид. Той също бе затъкнал молив зад ухото си, а престилката му беше покрита с петна от лак.

— Спомням си Патрик, разбира се — отговори той на въпроса на Бледсо. — Странен тип. Не обичаше да говори, освен ако не пийнеше няколко бири. Вкарваше ги тайно по време на обедната почивка и после се раздрънкваше. Говореше за жените, с които е бил, но аз не му обръщах много внимание. Смятах, че просто се хвали. Когато го арестуваха, си помислих, че може да не ме е лъгал.

— Някога да е споменавал къде живее или обича да ходи? — попита Вейл.

— Живееше в старо семейно ранчо или нещо такова. Имаше много земя. Ловуваше лисици през зимата и ловеше риба през лятото. Това е всичко, което си спомням. Не бяхме приятели, просто работехме заедно. Беше добър дърводелец. Имаше талант.

— Талант?

— Сръчни ръце. Бих казал, вродена дарба. Веднага си личеше. Твърда ръка, точно око.

— Кога го видяхте за последно? — попита Бледсо.

— В деня, когато му закопчаха белезниците и го отведоха от тук.

Роби духна на ръцете си, за да ги стопли, и се включи в разговора.

— Познавате ли някого, с когото може да е още близък? Човек, с когото да поговорим, за да разберем къде е Патрик или къде се намира ранчото му?

— Не познавам никого. Не е близко, това е сигурно. Шофираше дълго всеки ден, за да стигне дотук.

— Хей, Джимбо — извика някакъв мъж на около трийсет метра от тях. — Трябва да разкараме това нещо от тук.

— Трябва да вървя — каза Гастън.

Роби му благодари, подаде му визитната си картичка и го помоли да му се обади, ако си спомни нещо. Петнайсет минути след като се върнаха в офиса, приключиха с разпитите на останалите служители, които бяха работили в „Тимбърланд“ заедно с Фаруел. Никой не знаеше много за него, но всички потвърдиха, че бил самотник и си вършел работата с невероятно старание и прецизност.

Върнаха се в колата и Бледсо каза:

— Гастън спомена, че Фаруел има семейно ранчо. Но ти провери недвижимите имоти и нищо не се появи.

— Да, но Гастън каза, че ранчото било старо. Възможно е да е било купено по-рано. Мисля, че започнах някъде около 1900 година. Ако са купили ранчото през 1899–а, със сигурност съм го пропуснал. Останалите документи трябва да бъдат проверявани на ръка.

Бледсо завъртя ключа.

— Тогава знам къде отиваме.

 

 

Пристигнаха в областния отдел за поземлени регистрации по обед. Беше типична правителствена сграда, построена преди десетилетия, едноетажна, с полегат покрив. Поговориха с дежурната чиновничка и половин час по-късно вече седяха до дълга дървена маса, отрупана с масивни томове, датиращи от края на деветнайсети век.

Заеха се да търсят земя, притежавана от човек на име Фаруел. Задачата беше отегчителна и след няколко часа липсата на сън и обездвижването започнаха да им се отразяват. Всеки от тримата задряма поне веднъж въпреки многобройните коли, които бяха изпили.

— Трябва да се разтъпча — каза Вейл. — Не върша работа, когато заспивам. Мисля, че прочетох последната страница пет пъти.

Тя се изправи, но Роби я спря.

— Хиляда осемстотин деветдесет и първа. Франклин Фаруел закупил петдесет и пет акра^[1] в югозападната част на област Лоудаун — прочете той, обърна страницата и се опита да се ориентира по картата на нея. — Според мен това отговаря на определението за семейно ранчо.

Бледсо се надигна със стон от стола и се наведе над масата.

— Има ли адрес?

Елегантната му риза беше смачкана, а ръкавите — навити до лактите. Предницата й бе украсена с голямо петно от кола, появило се около три часа, когато детективът бе заспал с кутията в ръка.

— Има номер на участъка. Осемнайсет. Парцел номер девет от областна карта номер четири. Не забравяй, че това е от деветнайсети век.

— Имаме нужда от съвременна карта — обади се Вейл, — за да можем да сравним.

Бледсо потисна прозявката си и вдигна тома с ранчото на Фаруел.

— Ще занеса това на чиновничката. Тя ще ни каже къде се намира. Вероятно ще го намери много по-бързо от нас.

Жената очерта ранчото на Фаруел върху съвременната карта, Бледсо уведоми останалите членове на оперативната група и насрочи събрание в центъра след час. Следващото му обаждане беше до екипа за бързо реагиране в област Лоудаун, който трябваше да се подготви за действие през следващите няколко часа.

Пътуването до оперативния център беше дълго и усложнено от задръстването, причинено от сблъсък на мотоциклетист и пешеходец. Линейки и полицейски коли бяха паркирани на банкета, а шофьорите намаляваха скоростта, за да видят какво е станало.

Сърцето на Вейл биеше по-учестено от обикновено и макар че копнееше да поспи, енергията й се бе възвърнала, откакто откриха ранчото на Фаруел. Помисли си, че може би го е посещавала като бебе. Разбира се, не би могла да си спомня абсолютно нищо, но осъзна какъв късмет е извадила, че майка й я е освободила от извратения Патрик Фаруел. Това бе единственото добро нещо, което Линуд бе направила за нея.

За първи път се замисли над факта, че Патрик Фаруел е биологичният й баща. Във вените й течеше кръвта на изнасилвач и жесток сериен убиец. Трябваше да си поговори с Уейн Рудник по въпроса: наследственост срещу възпитание… и как се бе озовала от правилната страна на закона, когато собствената й плът и кръв е поела в точно обратната посока. Струваше й се невъзможно да се примири с тази идея.

Докато водеше наум този философски дебат, тя облегна глава на седалката и затвори очи. В следващия миг вече бяха паркирали пред оперативния център и Роби я будеше нежно.