Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (6)

5.

Той се движеше сред творенията си — вази и големи кутии. Всички бяха на пиедестали с различна височина, осветени от специални прожектори, които ги показваха като произведения на изкуството. Грънчарското колело и пещта се намираха в задната част на студиото му, в друга стая, видими само за учениците му. Художникът никога не позволява очите на непосветени да разглеждат инструментите му. Само завършените продукти, шедьоврите, заслужават да бъдат изложени на показ.

Той подреди кутиите с влажна глина зад подвижната стена. Всеки месец товареше половин тон глина от доставчика в ремаркето на аудито си, а от там в студиото. Отначало, когато отиваше да купи глината, проклетите кутии бяха толкова тежки, му се налагаше да вземе някой ученик да му помага. Но след няколко месеца хамалуване вече можеше да ги размества из ателието без чужда помощ.

Но най-приятно бе усещането от студената влажна глина между пръстите му. Напомняше му на черен дроб — тежък и плътен. А когато държиш нечий черен дроб в ръце, те изпълва невероятно силно усещане за могъщество.

Завърза найлоновата торба, за да запази глината свежа, изми си ръцете и се отправи към съседния апартамент, за да облече тъмния костюм. След като си сложи сакото, влезе в стария килер, за да вземе вратовръзка и нещо — миризмата на влага, тъмнината или платът, който докосна бузата му — възбуди старите спомени. Усещането беше зашеметяващо. Той затвори вратата и седна зад бюрото си. Мисли и чувства изпълниха ума му. Искаше му се да ги спре, но осъзна, че е най-разумно да се изправи срещу тях. И да им придаде подходящата форма.

Отвори лаптопа си. Думите, чувствата и спомените го заляха като бурна река.

Скривалището мирише като мухлясалата кутия, която отворих веднъж, когато търсех цигарите му. Силна, дразнеща миризма. Малко и тъмно място, но си е мое. Той не знае за него. А това означава, че не може да ме намери тук. А ако не може да ме намери, значи не може да ме нарани. Тук мога да мисля и да дишам, без той да ми крещи. Седя самичък в тъмното, където никой не може да ме нарани. Където ТОЙ не може да ме нарани.

Но го наблюдавам. Виждам го какво прави през малките дупки в стените. Гледам го как води курви у дома. Наблюдавам какво прави с тях, преди да ги завлече горе в спалнята си. Понякога дори чувам какво казват, но през повечето време само виждам. Виждам какво прави той.

Но не ми трябва да гледам. Вече знам. Знам, защото прави същите неща и на мен.

Той поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от детските спомени. Трябваше да прави това по-често. Беше освобождаващо и стимулиращо. Погледна часовника на екрана и осъзна, че закъснява. Затвори лаптопа, грабна вратовръзката и се затича надолу по стъпалата към колата си. Стигна до къщата на злата кучка прекалено рано, вероятно защото мислеше за онова, което бе написал, и не обръщаше внимание на времето.

Беше идвал тук само веднъж, за да провери дали мястото е подходящо за творческите му изяви. Художникът трябва да проучи мястото, за да се увери, че то ще го вдъхнови. Подборът на момента също е изключително важен. Но при неговото изкуство творческата част настъпваше едва след като злото е прогонено. Само тогава гениалността му можеше да се прояви напълно.

Паркира в съседната пресечка и тръгна пеша към къщата. Така издокаран с костюм и вратовръзка нямаше да привлече вниманието на жителите на квартала. А ако някой решеше да му задава въпроси, щеше да извади значката на ФБР и да му запуши устата.

Приближи страничния двор и се огледа внимателно за следи от охранителна система: магнитни ленти на первазите, жици или дори наглата табелка „Охранява се“, забита в пръстта до предната врата. Сякаш някаква тъпа аларма наистина може да предпази обитателите на къщата от човек, който иска да им причини нещо лошо. Та те дори не знаеха какво е зло!

Застана до задната врата и почука леко. Ослуша се за лаещо куче. Нищо. Много добре. Направи още една обиколка, после застана до входната врата, скрита от улицата от гъст храст, който се издигаше поне на три метра. Почука за последен път й натисна звънеца. Реши, че в къщата няма никого. Нахлузи гумени ръкавици, извади ключарския си комплект и избра подходящите инструменти.

След две минути вече стоеше в коридора и оглеждаше къщата. Не беше лоша, но не можеше да се сравнява с дома на последната кучка. Мебелировката се състоеше от две канапета, тапицирани с кошмарна дамаска на цветя, стар телевизор, поставен на ъглов шкаф, и килим на пода. Къщата сигурно бе на около трийсет–четирийсет години. Но лошият вкус датираше от много по-отдавна.

Отправи се към спалнята и прегледа скрина и чекмеджетата на нощното шкафче. Нямаше презервативи, големи часовници, спортни списания, нито одеколон за след бръснене. В гардероба имаше само женски дрехи. Чудесно. Не се налагаше да се тревожи за гадже или съпруг.

На излизане опипа матрака. Нов и твърд, идеален за работата му. Художникът се нуждае от подходящите средства. В противен случай резултатите ще бъдат неприемливи. Но първо му предстоеше друга задача — да прогони злото.

Влезе в кухнята и провери чекмеджетата. Четири ножа за пържоли. Извади единия и го огледа. Беше достатъчно остър. Щеше да свърши работа. Върна го обратно и се отправи към хладилника — винаги ценен източник на информация. И не само съдържанието му. На вратата с магнити бяха закачени доста снимки. Всички показваха кучката в различни пози: на ски през зимата, водни ски през лятото и заедно с личния си треньор във фитнеса.

По коридора, който се простираше по цялата дължина на къщата, имаше още две спални. Едната не беше мебелирана. В другата имаше старо легло и дъбов скрин. Никакви лични вещи. С други думи, нямаше съквартирант.

Докато отиваше към входната врата, той забеляза неотворена сметка на шкафа. Беше адресирана до Сандра Ан Франкс. Името на кучката. Беше убеден, че вече знае за нея повече и от личния й гинеколог. Сандра Ан Франкс. Е, нямаше да е откровена^[1] за дълго.

Ще трябва да бъда откровен с вас, госпожице Франкс. Не, не, позволете ми да съм съвсем прям, докато забивам ножа в очите ви!

Понякога толкова се съсредоточаваше, че забравяше да види хумора в дадена ситуация.

Но злото не беше смешно. Беше си сериозна работа. И Сандра Ан Франкс беше изкарала последния тест. Също като влажна, току-що извадена от кутията глина, тя бе готова да бъде оформена. Й нарязана на парчета.

Той погледна часовника си. Беше в къщата от почти четирийсет минути. Трябваше да си тръгва. Затвори и заключи вратата след себе си. Не искаше нищо да се случи с кучката, преди да се върне при нея.