Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (14)

13.

Веднага щом журналистите чуха обажданията от полицията в област Феърфакс по полицейските скенери, телевизионните екипи бяха мобилизирани. Вановете им паркираха пред къщата на Сандра Франкс и вдигнаха антените си към небето, сякаш искаха да подслушват Господ.

Но на местопрестъплението нямаше бог, или поне така изглеждаше за вярващите. Господ не би позволил убийството на Сандра Франкс. Не би създал чудовища, способни да извършат такива зверства.

— Проклети репортери — изсумтя Вейл.

— Просто си вършат работата — отбеляза Роби. — Не им обръщай внимание.

— Не обичам да ми блокират пътя и да набутват микрофони в лицето ми. Аз също съм тук, за да си върша работата, а те ми пречат.

Бяха в спалнята и разглеждаха стенописите. Хенкок беше пристигнал и заедно с Манет и Бледсо чакаше отвън криминолозите да приключат с документирането на местопрестъплението. Тъй като Вейл и Роби вече бяха влизали в къщата, решиха, че е най-разумно да си останат там, а не да оставят нови следи наоколо.

— Какво означава всичко това според теб?

— Този тип е адски дързък, Роби. Много серийни убийци нападат проститутки — отвърна тя. — Знаеш ли защо?

— Защото никой няма да се разтревожи от изчезването им.

— Точно така. Никой няма да открие, че са изчезнали, поне няколко дни, седмици и дори месеци. А дотогава следата вече е изстинала.

Проблесна светкавица на фотоапарат.

— Въпросът е защо този тип подбира жени от средната класа? Какво у тях подхранва фантазията му?

— Познава подобна жена и я мрази силно.

— Или е познавал навремето. Фантазията му е доста отдавна. Не забравяй това.

Хенкок пристъпи зад тях и видя стената, на която бе надраскано посланието: „То е в“

— Загрях — промърмори той. — Загрях! Това е като ребус, който отначало не разбираш, но след като го схванеш, всичко става очевидно и не можеш да повярваш, че не си го видял преди.

Вейл завъртя презрително очи.

— Скрил е нещо — продължи Хенкок. — Ръката. Казва ни къде е ръката. Лявата ръка. Съобщава ни, че е в къщата. В чекмеджето, в хладилника, в спалнята…

— Или само в главата ти — отвърна Вейл. — Не можеш да си убеден, че означава нещо.

Хенкок й обърна гръб.

— Грешиш. Той ни казва нещо.

— Може да е просто откачен — възрази Вейл и погледна Роби. — На този етап можем да твърдим само, че престъпникът е или откачен, а тогава посланието му не означава нищо, или че е сравнително нормален и посланието има огромно значение за него. Фактът, че го е написал с кръвта на жертвата, говори, че вероятно го е направил след настъпването на смъртта. Жената е била или мъртва, или зверски наранена. А ако е била мъртва, той е поел риск, като е останал повече време тук. Така шансът да го заловим нараства. Каква е причината да го направи? Ако предположим, че не е откачен, посланието означава много за него. Но не е предназначено за него, а за жертвата или за онзи, който открие трупа.

Вейл закрачи напред–назад, като разсъждаваше на глас:

— Ако посланието е предназначено за нас, трябва да се попитаме следното: Какво се опитва да ни каже? Дали не е заблуда? Дали е буквално? Трябва ли да започнем да търсим нещо, например ръката, както предполага Хенкок? Или просто ни дразни и си играе с нас?

Тя спря и каза на Роби:

— Виждаш ли защо не бива да правиш прибързани изводи? — Погледна Хенкок, който стоеше вторачен в стената и се преструваше, че не е чул думите й. Но внезапно се обърна към нея и каза:

— А понякога се случва да разсъждаваш прекалено много по въпроса, детектив Хернандес. Приятелката ти тук прави точно това. Знае много и се опитва да те впечатли и да те обърка с въпроси и дивотии, които нямат нищо общо със случая.

Вейл кръстоса ръце на гърдите си.

— Единствената дивотия тук, Роби, е идеята на Хенкок. Но, знаеш ли, посланието също може да е дивотия. Имаше случай, когато престъпникът бе написал с кръв „Смърт на прасетата“. Изглеждаше толкова по холивудски, че беше странно. И радарът ми за дивотии се включи. Оказа се, че кретенът е преписал фразата от статия в списание „Живот“, за да ни заблуди. Знаеш ли колко време изгубиха хората в чудене и размишляване над „Смърт на прасетата“? Дали е предназначено за ченгетата или просто онзи мрази свинско?

Роби се засмя.

Вейл сложи ръка на лакътя му.

— Чуй ме, Роби. В момента не можем да правим прибързани заключения. Ако искаш да помогнеш на Хенкок да търси липсващата ръка, давай. Може и да я намерите. Или пък ще намерите нещо друго. Не знам. Но за мен най-важното в това послание е, че престъпникът си е направил труда да го напише. Очевидно то означава много за него, а моята работа е да разбера защо.

— Не е завършил изречението — обади се Синклер, който тъкмо бе влязъл в стаята. — Говорите за посланието, нали? Аз пък искам да знам защо мръсникът не е завършил изречението.

— Добър въпрос — кимна Вейл.

— Може би иска ние да го завършим вместо него — каза Роби.

Хенкок вдигна ръце.

— Точно това се опитвам да направя. То е в кухнята, в чекмеджето, в гардероба… — промърмори той и излезе от спалнята.

— Тоя добре ли е? — попита Синклер.

— Никога не е бил добре.

— И какво ще правим с посланието? — попита Роби.

— Можем да проверим информацията в ПЗЖП. Бюрото поддържа база данни за престъпления точно по тази причина. Тя ще ни покаже и други престъпления, при които извършителите са писали послания с кръв. Ще ни каже какво знаем за тези случаи и за престъпниците. Може да открием някаква връзка или сходство. Убийците не оставят често послания и данните няма да са много.

— А междувременно ще продължим да задаваме въпроси.

— Точно така — кимна Вейл. — Ако някога спрем да задаваме въпроси, това ще означава, че трябва да предадем значките си и да се пенсионираме.

 

 

Два часа по-късно членовете на оперативната група седяха в новата си база, създадена през последните два дни — в стара тухлена къща на около три километра от дома на последната жертва. Намираше се на улица със седемдесет и пет годишни къщи. Стаите бяха тъмни. Единствената светлина идваше от лампиони, поставени на пода. Дълги сенки изпъстряха стените и осветени отдолу, лицата на всички приличаха на образи от филм на ужасите.

Няколко пластмасови сгъваеми маси бяха отворени в средата на правоъгълната всекидневна. На прозорците нямаше завеси, нито щори. Упоритият дъжд плющеше неуморно по стъклата.

— Имаме ли телефон тук? — попита Мандиза Манет.

— Още не — отговори Бледсо.

Той вдигна кашон от купчината в ъгъла и го остави на една от масите. Отдръпна се и изтупа праха от него.

— Поръчах пет линии. Четири за телефон и интернет и една за факс. Ще ги получим след ден–два. Дотогава ще използвате мобилните си.

Отвори кашона и извади няколко маркера, овързани с ластик. Огледа стаята и проточи врат, за да надникне в кухнята.

— Кой липсва?

— Хенкок — отговори Вейл. — Да започваме без него.

Бледсо се ухили, после се наведе към нея.

— Давай по-спокойно. Този тип е задник, но не бива да влияем на останалите. Не искам неприятности. Просто работи с него.

— Да, да, добре.

— Коляното ти как е? Хернандес каза, че си го ударила.

— Паднах в двора на жертвата.

— Налага ли се да отидеш на лекар?

— Добре съм. Не се тревожи.

Бледсо кимна и се обърна към останалите.

— Добре, всички да дойдат във всекидневната. Започваме.

В този миг Чейз Хенкок влезе в къщата. Затвори чадъра си и изтърси водата върху линолеума, който вече беше хлъзгав от калните обувки на детективите.

Хенкок се огледа наоколо и се намръщи.

— Кой избра тая гадна дупка?

— Искахме да се почувстваш у дома си — отвърна Вейл. — Ама не успяхме да докараме вонята.

— Много смешно, Вейл. Страхотен хумор.

Бледсо изчака всички да се настанят и зае мястото си начело на масата.

— Това ще е новият ни дом, докато заловим оня кретен. Условията са скапани. Имам очи, виждам. Не е нужно да ми го казвате. Следващата седмица мястото ще стане функционално. Няма да бъде хубаво или удобно. Шефовете не искат да се настаним уютно тук. Смятат, че ако ни е прекалено удобно, няма да бързаме да разрешим случая.

Останалите изстенаха и Бледсо вдигна ръка.

— Знам, че това са пълни дивотии, но просто ви казвам как стоят нещата. Е, знам, че вече е късно… колко е часът, по дяволите?

— Единайсет и половина — отговори Бъба Синклер.

— Господи. Добре тогава, да започваме, за да можем да се приберем, преди слънцето да изгрее.

Вейл си помисли за Джонатан и си спомни, че има среща с адвоката си на сутринта. Вече бе предупредила в службата, че й се налага да отсъства няколко часа. На всичкото отгоре трябваше да вземе Джонатан от училище, което нямаше да му хареса. Но това бе първата стъпка към освобождаването му от Дийкън.

— Нашият човек нападна отново тази вечер. Жертвата се казва Сандра Франкс. Стоматологична хигиенистка при зъболекар в западната част на града. Хей, Хернандес, ти си висок. Защо не запишеш всичко това на дъската? — каза Бледсо и метна на Роби няколко маркера.

— Какво общо има височината с…

— Късно е. Хайде да действаме, за да можем да се приберем у дома.

Роби пристъпи към бялата дъска и написа: „Сандра Франкс. Стоматологична хигиенистка.“

— Стоматологичните хигиенистки са странни — обади се Манет. — Работят почасово в различни кабинети.

Бледсо кимна.

— А това означава, че задачите ни току-що се увеличиха. Син, разбери за кои зъболекари е работила и вземи списъците с пациентите им. Престъпникът може да е сред тях.

— Ще ни предадат ли списъците на пациентите си?

— Хайде де — прекъсна го Манет. — Кой ще се разтревожи заради някакъв си шибан гранулом? Ако ти създадат проблеми, притисни ги. Те са зъболекари, не искат неприятности. Освен това не искаме картоните им, а само списъците. Мога аз да се заема с това.

Плешивата глава на Синклер почервеня от гняв.

— Ще се справя.

— Добре — кимна Бледсо. — Работим по доста неща, затова направих кратко резюме кой за какво отговаря. Можете да добавите задачата на Син в края.

— Как ще действаме по посланието на престъпника? — попита Манет.

Бледсо извади малък бележник от джоба на сакото си и прелисти няколко страници.

— „То е в…“ — промърмори, поклати глава и добави: — Мисля, че трябва да го разгледаме като всяка друга улика. Карън, имаш ли идеи по въпроса?

— Нищо, което да съм готова да споделя. Засега.

— Слушай, знам, че не обичаш да гадаеш, но в момента няма за какво да се захванем. Дори предположение би ни дало някаква насока. Може и да е погрешно, но може и да не е.

— Аз имам идея — обади се Хенкок.

Вейл завъртя очи.

— Почна се.

— Според мен посланието означава, че той си играе с нас, дразни ни и ни предизвиква да намерим отрязаната ръка.

— И? — попита Бледсо. — Намери ли я?

— Не още, но…

— Слушай, Бледсо, ако искаш мнението ми, ще го чуеш — намеси се Вейл. — В момента има прекалено много възможности. Затова ще споделя с теб какво казва интуицията ми. Посланието е изключително важно за престъпника. Рискувал е много, за да ни го остави. Не мисля, че ни дразни. По-скоро се опитва да ни каже нещо, но не директно. Не иска да ни улесни, но посланието има значение. Просто още нямам представа какво точно, а догадките не вършат работа. Хенкок има мнение, но то не означава нищо.

— Дяволите да те вземат, Вейл! — извика Хенкок. — Заяждаш се с мен, откакто влязох в дома на жертвата. Какво съм ти направил?

Бледсо поклати глава отвратен.

— Добре, достатъчно — обърна се към Вейл и каза: — Той е прав, Карън. Остави го на мира.

— Точно така — настоя Хенкок.

— Ще се консултирам с базата данни, за да потърся сходни случаи — заяви Вейл спокойно.

— Кой отговаря за работодателите на жертвата? — попита Синклер.

— Хернандес, ти ще се заемеш с тях — нареди Бледсо. — Провери работодателите и клиентите им. Ако се появи нещо подозрително, ще го обсъдим заедно.

— Разбрано, шефе.

Прекараха следващите два часа в обсъждане на вероятни сценарии, телефонни обаждания и изготвяне на списъци. Обичайната тегава полицейска работа. Когато се надигнаха да си ходят, Бледсо каза:

— Щях да забравя. Разходите. Пазете си разписките. Ще ми ги предавате в плик с името ви всеки понеделник. Не забравяйте да напишете за какво е всяка разписка. Ще ги дам на администрацията и там ще ги преглеждат. Затова не поръчвайте тузарски вечери. А сега се прибирайте и си починете. Ще се срещаме тук всяка сутрин в осем. Ако не можете да се явите, уведомете ме. Нямаме твърдо работно време, но не искам никой да се възползва от това. Трябва да заловим убиеца. Всеки ден, час и минута, в които не вършим нищо, означават, че още някоя жена ще бъде нарязана на парчета. Ясно ли е?

Всички кимнаха и се разпръснаха. Вейл се приближи до Хенкок, който я погледна отвисоко.

— Мисля, че си прав, Хенкок — каза тя. — За това, че в стенописите се усеща ръката на художник. Просто исках да знаеш.

Той я изгледа и отговори:

— Знаеш ли, аз можех да върша твоята работа. Можех да стана профайлър.

Тя извади дъвка от джоба си и я лапна.

— Какво искаш да чуеш? Решението не беше мое.

— Така ти се иска да мислиш, за да не те тормози чувство за вина. Но аз превъзмогнах емоциите си. Имам добра работа и не ми се налага да изпълнявам заповеди. Аз ги издавам.

— Радвам се, че си доволен — отвърна Вейл и се обърна да си събере документите.

Хенкок я стисна за ръката.

— Знам, че си говорила лоши неща за мен — каза той тихо, сякаш не искаше друг да го чуе. — Няма да го забравя.

Вейл присви очи.

— Не ме заплашвай, Хенкок. Нищо, което казваш или правиш, не ме плаши. Ако се опиташ да ме нападнеш, ще те смачкам. Не забравяй това.

Тя грабна чантата си, намигна на Роби и излезе.