Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (65)

65.

— Не може да бъде — изуми се Бледсо. — Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. Сглобих мозайката. Той отговаря на профила ми. Цялата история е напълно логична, когато разгледаш внимателно заподозрения, нали?

— Съжалявам, Карън.

— Дори не съм го виждала. Просто положението е такова. Не изпитвам никакви чувства. Хайде да го заключим, преди да убие отново.

— Каза, че знаеш името му.

— Малкото му име е Патрик. Ако е бил на възрастта на Линуд, сигурно, че е роден в средата на четирийсетте.

— Това е само предположение, но все пак е начало. Ще накарам всички да работят по списъците, за да проверим колко души на име Патрик, родени в средата на четирийсетте, има в тях. Каза, че разполагаш и с друго, нали?

— Плик и снимка, която вероятно е държал. Може да извадим късмет с отпечатъци и дори с ДНК.

— Отпечатъците ще са страхотно попадение. Имам чувството, че този тип е в системата. Ако съм прав, те ще ни осигурят фамилията му и тогава ще сме готови да го пипнем. Къде си?

— У Роби. Трябва да се отбия в лабораторията, за да оставя уликите. Ще се върна около единайсет и половина.

— Не се прибирай у дома. Ела направо в оперативния център.

— Добре, във втория ми дом.

— Карън… чудесна работа.

 

 

Вейл пристигна в оперативния център в дванайсет без петнайсет. Не беше спала от осемнайсет часа, но не се чувстваше изтощена. Беше разигравала наум безброй сценарии, като се опитваше да открие съвпадения между профила и онова, което знаеше за баща си, а то бе нищо. Звънна на Тим Медоус и му каза, че разполага с изключително важни улики по случая, които трябва да бъдат незабавно анализирани.

— Ако се съди по това, което ми носиш, ще имаме нужда от техник за отпечатъците, друг за подобряване на образа, трети за документите… ще ми се наложи да отделя трима души за спешната ти задача.

— Кажи им, че им благодаря от все сърце.

— О, това ще свърши страхотна работа.

— Тогава им кажи, че колкото по-бързо получим резултатите, толкова по-бързо ще арестуваме заподозрения.

— Чували са го безброй пъти, Карън. Но ще се задействам. Първо ще поработим по отпечатъците. Не се притеснявай, ще се погрижим за теб.

Когато пристигна в управлението, един от лаборантите я посрещна на входа и взе материалите, без да каже и дума. Очевидно не му беше приятно, че се налага да работи цяла нощ.

Но приемът в оперативния център беше друго нещо. Всички се втурнаха да я поздравяват, дори Дел Монако, който поради късния час бе облечен с анцуг. Вейл реши, че все пак изглежда по-добре с костюм.

— Май можем да свалим опашката от Хенкок — каза Бледсо, като зачеркна името на бившия агент от дъската и го елиминира от списъка на заподозрените. — Хайде да сглобим мозайката.

Вейл се настани на празния стол до Дел Монако.

— Добре. Ето каква е моята теория: биологичната ми майка, Елинор Линуд, е знаела, че баща ми е лош човек. Тя ми намекна това, когато се видях с нея. Ако този Патрик е баща ми и е имал връзка с Линуд, чрез брак или просто като съвместно съжителство, тя може да ме е отнела от него, без той да знае. Ако е така, има логика да й е бил ядосан. Това е нещо, което не би забравил.

— Може да е прекарал живота си в издирване на Линуд — обади се Дел Монако. — Искал е да я намери и убие. Това обяснява личното отношение при убийството, както и защо нейното е по-жестоко от останалите. Като гледаме старите снимки на Линуд, ясно виждаме, че всички жертви приличат на нея. Брюнетки, дълга до раменете коса, слаби, с красиви лица. За него всички те са превъплъщения на Линуд. Или поне на младата Линуд, която помни.

— Дълго време е таил гняв — намеси се Роби.

— Прекалено дълго — кимна Дел Монако и седна. — За човек, склонен към насилие, какъвто очевидно е Мъртви очи, гневът му е нараствал непрестанно, докато е стигнал до момент, когато вече не е можел да го сдържа.

— Как тогава обясняваме стенописите? — попита Манет.

— Става дума за кръв, но не за инфекция. „То е в кръвта“ говори за генетична връзка. Кръвен роднина. Или има предвид, че аз работя по случая. А съществува и златният медальон. Имам стара снимка на Ема и Линуд, които носят еднакви медальони. В момента увеличават снимката в лабораторията. Намерихме единият медальон в ануса на Линуд, а другият бе сред вещите на Ема. Очевидно убиецът е знаел за тях. Сигурно по някое време се е снабдил с този на Линуд и го е пазил досега.

Бледсо вдигна телефона.

— Ще изпратя униформен пред вратата на Ема в старческия дом. Ще го оставя там, докато заловим Мъртви очи. Как се казва мястото?

Вейл му каза и той набра номера.

— Докъде стигнахме със списъците? — попита Дел Монако.

Роби, който седеше на края на бюрото си, протегна ръка към бележника си.

— Петдесет и двама души на име Патрик. Един от тях, Патрик Фаруел, е лежал във „Веландия“ през 1977. Две години за изнасилване, после бил освободен под гаранция. Изчезнал от радара в началото на осемдесетте.

— На колко години е? — попита Манет.

Тя беше с анцуг и носеше маратонки, но на нейната слаба и стегната фигура те стояха добре.

Роби прелисти няколко страници.

— Според това, с което разполагаме, рождената му дата е девети август 1947 година.

Синклер се ухили.

— Бинго!

Бледсо затвори телефона и съобщи:

— Добре, униформеният е на път към „Сребристи ливади“.

— Чакайте малко — възпря ги Манет. — Това не отговаря на профила ти. — Погледна Вейл и разпери ръце, сякаш се радваше, че профилът е невалиден.

Вейл наклони глава.

— Разликата във възрастта е без значение…

— Аха, почна се. Даваш ни убиец на възраст между трийсет и четирийсет години, а когато се оказва, че е на шейсет и една, твърдиш, че е без значение.

— Остави ме да обясня — спокойно отвърна Вейл. — Знаем, че Фаруел е лежал за изнасилване. Ако той е нашият човек, обзалагам се, че е лежал и другаде, може би под друго име и в друг щат, но за подобно сексуално престъпление. Бил е в затвора известно време, това обяснява разликата във възрастта.

— Как така? — учуди се Бледсо.

— Открихме, че когато е затворен, сексуалният престъпник не съзрява в емоционално отношение, макар да остарява на години. Така че, макар да търсим четирийсетгодишен, ако е лежал някъде двайсет години, той емоционално е още на четирийсет, когато излезе от затвора. А след като анализираме поведението, което е функция на емоциите ни, той наистина отговаря на профила.

Манет размаха ръка.

— Дрънканици. Имаш оправдание за всичко, нали? Не можеш ли просто да признаеш, че си сгрешила?

— Това не би решило проблемите — намеси се Бледсо. — За момента приемам обяснението на Карън. Да действаме нататък.

Синклер положи глава на баскетболната топка и притвори очи.

— Пуснахме ли съобщение до всички полицаи?

— Да. Също и до ФБР — отговори Дел Монако.

Синклер вдигна глава, разкърши се и се опита да отвори очи.

— Тогава трябва да открием колкото се може повече информация за този тип. Данъчни декларации, шофьорска книжка, сметки за ток и вода…

— Някои от тези неща ще трябва да изчакат до сутринта, когато ще можем да влезем в базите данни на компаниите — каза Бледсо. — Но съм съгласен. Сега ще действаме с наличното. Ще имаме нужда от нещо повече от медальон, профил и косвени улики, за да получим заповед за обиск.

 

 

Слънчевите лъчи пробиха облаците и леко се затопли. С помощта на интернет, досиетата на ФБР, полицията, данъчните и затворите във Вирджиния, членовете на оперативната група успяха да пресеят солидно количество информация. Единственият обещаващ факт бе, че Патрик Фаруел имаше история, типична за серийните убийци. Досиетата не даваха пълна представа за него, но в ранните сутрешни часове разследващите започнаха да четат между редовете и да заменят идеи с факти. Не беше най-точното средство за работа, но картината подкрепяше теорията им.

Вейл имаше проблем с изграждането на солидна теория върху предположения, но останалите вече бяха изморени и изнервени.

— Мамка му — изсумтя Роби, който седеше пред компютъра си и проверяваше базата данни на сделките с недвижими имоти във Вирджиния през последните сто години.

Въз основа на анализа на Вейл и теорията на Дел Монако, бяха съсредоточили вниманието си върху Вирджиния. Хипотезата им бе, че Мъртви очи е останал в щата. Възнамеряваха да огледат всичко, но решиха да не се отдалечават прекалено много от геопрофила.

— Какво има? — попита Бледсо, който търкаше зачервените си очи, а в другата си държеше шестата или седмата чаша кафе.

— Проверих данъчните документи. Смятах, че ако притежава къща или апартамент, или земя някъде, ще открия нещо. Но не се получи.

Едновременното иззвъняване на телефона и факса прикова вниманието им. Вейл, която беше най-близо до кухнята, грабна телефона. Изслуша техника, който й обясни подробно какво са открили, после си записа нещо.

— А другите неща? — попита тя.

Изчака малко, благодари и затвори. Върна се във всекидневната с усмивка на лицето.

— Обадиха се от лабораторията. Намерили са няколко отпечатъка и са ги проверили в системата. Открили са съвпадение — каза тя, замълча театрално и добави: — Патрик Фаруел.

— Бинго! — зарадва се Бледсо.

Манет се залюля на стола си и вдигна страницата от факса.

— Патрик Фаруел, това е нашият човек — каза тя, огледа снимката, изпратена от лабораторията, и я подаде на Вейл. — Прилича много на теб, Кари.

Вейл наклони глава и се вгледа в образа. Не се зарадва на приликата.

— Татко — каза тя накрая. — Приятно ми е да се запознаем.