Емилия Друмева
Конституционно право (97)

Закрила на свободата

1. Основните права и конституционализма

Произходът на индивидуалните права и свободи не съвпада с изграждането на държавата. Античността и Средновековието не познават автономни лични сфери, които са признати от държавата, и където тя не може да се намесва. Мисълта, че гражданинът има собствени права е била чужда и на гръцката град-държава, и на римската res publica.

Идеята, че независимо от държавата индивидът може да има обосновани права/искания, има своите корени в еленистичната философия на стоиците (IV в. пр.н.е.) — природният закон, разумът, равенството и достойнството на човека са стойности, които са поставени над държавата и над досегаемото от нея.

Друг източник на идеята за основните права е религиозният възторг на първите християни.

В значително по-късна епоха в Европа — по времето на Ренесанса (XV–XVI в.) и на Реформацията (XVI в.) — се раждат и отстояват идеи за естествените права на човека. Като техен предтеча се смятат прогласените права, скрепени в договори, за чието спазване монархът поема тържествено задължение. Най-известният документ от тази предистория на основните права е Великата харта на свободите (Magna Charta Libertatum, вж. Раздел V) от 1215 г. Хартата е феодален договор, който разбунтувалите се барони заставят крал Джон Безземни да подпише със задължението, че ще спазва установените феодални права и привилегии. Но Хартата съдържа и права с непреходно съдържание, които биват използвани в съвсем друга епоха — в борбата срещу монархичния абсолютизъм. Сред тях особено впечатляващ е чл. 39: Никой свободен човек не може да бъде арестуван, задържан, лишаван от собственост, обявяван извън закона, изселван или увреждан по какъвто и да е друг начин, нито ще посягаме на него, нито ще пращаме други против него, освен по законна присъда, постановена от хора като него^[1] или по закона на страната^[2].

Следващите исторически жалони са антифеодалните конституции и общественият ред на средновековните градове-държави в Италия. Борбата за право на самоопределяне в религията като съпротива срещу тоталитаризма на католическата църква намира отражение във веруюто на хусистите, в революционната доктрина на протестантството.

Преломът се извършва от Пуританската революция (1642–1649) в Англия. Направена е решаващата крачка, с която се осъществява пренасяне на правото на самоопределяне от сферата на религията в сферата на политиката — индивидуалните изконни права получават позитивна уредба в закони, приети в по-късен етап на т.нар. Славна революция в Англия (вж. Раздел V). Тези закони са най-силното оправдание за това революцията да бъде характеризирана като „славна“: Законът Habeas corpus (1679) е отзвук на изострените конфликти между парламента (Долната камара) и крал Чарлс II; съдържа процесуални гаранции и закрила срещу произволен арест и повелява всеки арестуван да бъде изправен колкото е възможно по-скоро пред съдия. Habeas corpus (лат.) са началните думи на заповедта, писана на латински, „да се вземе (да се доведе) лицето/тялото, заедно с причината за арестуването му, за да се провери случаят“^[3]. Законът отчита, че в тази епоха е имало малко на брой съдии, за да могат да откликнат на всеки арест веднага, и предвижда: ако съдът е отдалечен до 100 мили — лицето да бъде изправено пред съдията в срок до 10 дни, ако над 100 мили — до 20 дни; следователно още през 1679 г. се е прилагал т.нар. (на съвременен език) удължен habeas corpus.

Друг закон от епохата на Славната революция е Билът на правата (1689). Той основно съдържа широки правомощия за парламента (вж. Раздел X), но и редица индивидуални права, сред които право на петиции до краля — ако петиционерът бъде преследван за това, то ще бъде противозаконно.

Великата идея за правата на човека принадлежи на европейското Ново време; правата на човека като идеология предхождат Конституцията. Извършва се съединяване на двата корена: на конституционализма и на индивидуалните права и свободи. От него израства мощното дърво на модерната конституционна държава. Това съединяване е безспорна заслуга на Просвещението като могъщо духовно движение през XVII и XVIII в. в Европа.

Идеите за естествените права и за обществения договор насърчават възхода на средните обществени класи. Джон Лок (вж. Раздел IV), преживял Пуританската революция, поставя тежестта при индивидуалните права върху защитата на собствеността. Жан-Жак Русо издига свободата, гарантирана от общата воля, като висша стойност. Особена заслуга на Шарл дьо Монтескьо е, че вгражда идеята за свободата в самия процес на политическото властване — „Какви да са законите, за да имаме свобода?“, пита той и отговаря: свободата е осигурена само когато различните титуляри на държавните функции, упражнявани разделно, взаимно се възпират и ограничават.

На далечния американски континент, в Новия свят, израстващият конституционализъм привлича внимание с принципите на обществения договор (social compact) и с теорията за „вградените права“ (vested rights), която е силно повлияна от идеологията за естествените права. Примери за това разбиране се съдържат в юриспруденцията от края на XVIII в.: „Правото да се придобива, притежава и ползва закрила на собственост е едно от естествените, наследени и неотнимаеми права на човека… Запазването на собствеността е първа цел на обществения договор“^[4].

Особено внимание заслужава Декларацията за правата (Bill of Rights) на щата Вирджиния (1776) като първата в конституционната история декларация на човешките права, поставящата отделния човек като център на обществения живот: „Всички хора по природа са еднакво свободни и притежават вродени права, които никой не може да им отнеме, ако се обединят в общество, за да се наслаждават на живота и свободата, и още — да придобиват собственост, да се стремят и да получават щастие и сигурност.“ (Чл. 1). Съгласно декларацията вродените права на човека може да бъдат ограничавани, но не и отнемани от един обществен договор — фикция, сътворена от идеолозите на Новото време и естественото право с цел оправдаване и осмисляне на държавата (вж. Раздел II). Декларацията на щата Вирджиния звучи съвременно; повлияна е от европейските идеи за естественото право и от английската правна традиция. Едновременно съдържа и редица нови права: свободата на печата (чл. 12), свободата на съвестта и на религията през призмата на разума (чл. 16), и др.^[5] Примерът на Вирджиния е последван и от други щати.

Доктрината за вградените права има динамично развитие на американския континент. С приемането на XIV поправка (1868) на Федералната конституция се смята, че вградените права получават позитивна уредба в правната фигура на „надлежния съдебен процес“ (due process), превърнала се във водещ принцип на американския конституционализъм и основа за разпръснатия контрол за конституционност (вж. Раздел XV) — всеки има право на (съдебна) закрила за естествените си права, прокламирани в Конституцията.

Идеите на Лок, на Монтескьо, на Русо творчески събират следовници, които създават първите конституции през последните десетилетия на XVIII в. Федералната конституция на САЩ (1787) не се предхожда от Декларация на правата, подобно на щата Вирджиния и други американски щати. Едва през 1791 г. са приети първите 10 поправки, посветени изцяло на правата на човека.

На европейския континент през август 1789 г. във Франция революционното Национално събрание приема Декларацията за правата на човека и гражданина. Декларацията е тържествено въведение към Конституцията, която същото събрание, вече „Учредително“ приема месец по-късно (вж. Раздел V). Смисълът и предназначението на такава декларация е в разбирането: това са правата, за чието осъществяване се създава самата Конституция (вж. Раздел IV).

Френската декларация от 1789 г. съдържа принципно разграничаване между „права на човека“ като вродени и естествени, и „права на гражданина“, почиващи върху обществения договор. Декларацията е официално признание на човека като ценност. Последвалата я първа Конституция на Франция в 1791 г. съдържа епохалното изречение, че цел на всяко политическо образувание е запазването на естествените и безусловни човешки права.

Декларация за правата на човека и гражданина

(август 1789 г.)

По Н. Станев, „История на френската революция“,

София, 1927 г.

 

Представителите на френския народ, които съставяме Народното събрание, като имаме предвид, че незнанието, забравянето и презрението към правата на човека естествено причиняват обществени злочестини и развала на правителствата, решаваме да изложим в тържествена декларация естествените, неотнемните и свещени права на човека, за да може тази декларация, като се намира винаги пред очите на всички членове от обществото, непрекъснато да напомня за тези права; да служи за мерило на законодателната и изпълнителната власт; да помага на гражданите, облегнати на начала прости и безспорни, да поддържат Конституцията и общата доброчестина.

Въз основа на това Народното събрание признава и обявява пред лицето и под покровителството на върховното същество следните права на човека и гражданина.

 

I

Хората се раждат и остават свободни и равни по правата си.

 

II

Целта на всяка политическа свобода (съюз) е да запазят естествените и неотнемните права на човека. Тези права са: свобода, собственост, сигурност и противодействие на потисниците.

 

III

Принципите на върховната власт (суверенитет) се намират у народа. Нито група хора, нито отделно лице може да упражнява власт, която не произтича от народа.

 

IV

Свободата е право да вършим всичко, което не е във вреда на другите.

 

V

Законът забранява само онези действия, които са вредни за обществото. Всичко, което не е забранено от закона, е позволено; никой не може да бъде наказан за това, което законът не забранява.

 

VI

Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат право лично или чрез представители да участват в съставянето на законите. Понеже всички граждани са равни пред законите, то те имат еднакво право да заемат всякакви длъжности — политически и общински, според своите способности, добродетели и таланти.

 

VII

Никой не може да бъде обвинен, задържан или затворен в тъмница, освен в определени от закона случаи, и то според реда, предписан в него. Тези, които издават, настояват или изпълняват или принуждават други да извършват противозаконни работи, подлежат на наказание; а от друга страна, всеки гражданин, щом бъде хванат или повикан в името на закона, длъжен е незабавно да се покори; той ще бъде виновен, ако откаже да се подчини или ако се съпротиви.

 

VIII

Законът трябва да съдържа строго определени и очевидно необходими наказания. Никой не може да бъде наказан другояче, освен по закона, който е приет и утвърден преди престъплението и еднакво прилаган.

 

IX

Понеже всеки човек се предполага за невинен, докле не се докаже (пред съда) неговата виновност, то в случай когато е необходимо неговото предварително арестуване, за да не би да избегне от съда, строгостта на затвора трябва да се подчинява на закона.

 

X

Никой не може да бъде безпокоен за неговите мнения, дори религиозни, ако само те не бъркат на обществения ред, определен от закона.

 

XI

Свободната размяна на мисли и мнения е едно от най-скъпоценните права на човека. Всеки гражданин има право да говори, да пише, да печата свободно, само при условие да не злоупотребява с тази свобода в случаите, определени от закона.

 

XII

За гарантиране правата на човека и гражданина е необходима обществена сила. Ала тази сила е наредена за благото на всеки, а не за частната изгода на тези, на които е поверена.

 

XIII

За поддържане на обществената сила и за разхода по администрацията е необходим общ данък, който трябва да бъде разпределен равномерно между гражданите според техните средства.

 

XIV

Всичките граждани имат право лично или чрез свои представители да определят потребните обществени данъци, да се съгласяват свободно с тях, да следят как те се употребяват, да определят техния размер, начина на разпределението, начина на събирането и срока на данъците.

 

XV

Обществото има право да иска отчет от всяко длъжностно лице за неговата работа.

 

XVI

Онова общество, в което не са осигурени правата и властите не са здраво разделени, няма Конституция.

 

XVII

Понеже собствеността е неприкосновено и свещено право, никой не може да я отнема, освен в случаите когато е очевидно за обществена полза, и то по закон и предварително с прилично възнаграждение.

От Декларацията, на пръв поглед, може да се направи заключението, че тя съдържа права и свободи срещу държавата и че основната й идея е била ограничаване на суверенната държавна власт. С това тази декларация като че ли се отдалечава от Русо и се приближава до Лок — в политическото общество човек следва да запазва естествените си права и свободи. Но един по-внимателен прочит ще покаже, че всъщност не е така; Декларацията се придържа както към идеите на Лок, така и към тези на Русо и решава въпроса за упражняването на свободата в рамките на държавата. Налага се впечатлението, че Декларацията съдържа почти всички съвременни права на човека, както и политически права и стои върху разбирането, че само сътрудничеството между хората и дейностите в рамките на политическото общество са в състояние да гарантират прилагането на човешките права; естественият ред в обществото се поддържа с механизмите и средствата на политическата власт. С тази основна постановка Декларацията за правата на човека и гражданина успява да преодолее заложеното по дефиниция противоречие между индивидуализма на правата, от една страна, и обществения интерес, от друга, и поставя стабилни основи за европейското конституционно развитие.

От славното време на тези първи конституции се извършва възходящо развитие. Много от конституциите на XIX и началото на XX в. съдържат либерални идеи в закрила правата на индивида — Белгия (1831), Франция (1848). Подробен каталог на правата съдържа Конституцията на Германия от 1848/1849 г. Тя не влиза в сила (вж. Раздел V), но записаните в нея права са свидетелство за дълбоко врасналите идеи на либерализма — повече права и по-малко държава в „правовата държава“. През XX в. бива добавена нова характеристика: освен правова, държавата е и „социална“, и като такава е длъжна да създава условия за правата, за тяхното разгръщане и упражняване, както и да гарантира тези условия — правата да се осъществяват „чрез държавата“. Конституциите на XX в. съдържат вече и права в социалната сфера. Извършило се е превръщане на либералната държава в „правова“ и „социална“ държава (вж. Раздел IV). Така конституционната държава и правата на човека и гражданина се превръщат в неразделни, взаимнообуславящи се понятия.

2. Основните права — понятие и същност

2.1. Понятие. „Права на човека“, „права на гражданина“, „права-свободи“, индивидуални права, „права на (българските) граждани“, „основни права“ присъстват и се употребяват в конституционното пространство като понятия с близко значение, но и със специфики. „Права на човека“ исторически е най-старото; днес то продължава да има живот в действащото международно право.

„Основни права“ е понятие, чийто произход е в германската правна доктрина. Широко се е наложило първоначално в континентална Европа, по-късно — и в целия свят. „Основни права“ се употребява като синоним на „конституционни права“: правата са основни, защото са в Конституцията; те са конституционни, защото са основни. Днес понятието „основни права“ обогати съдържанието и приложението си като надхвърли границите на националната държава и предстои да се превърне в действащ институт на европейското право с Хартата за основните права (на Европейския съюз).

Относно понятието за основните права в световното развитие има две линии. В едната основните права се възприемат като човешки права на всеки индивид, като „преддържавни“ права; свобода и равенство на индивидите са легитимиращи условия за възникването на държавата, а правата и свободите задължават и ограничават упражняването на държавната власт. В другата линия като основни права се възприемат права, които се полагат на индивида като член на държавата; тези права не са „преддържавни“, но трябва да са осигурени от държавата.

Двете линии имат общо и различно. И по двете няма спор, че човекът и държавата принадлежат един на друг. Държавата има задължението да оправдава и обосновава ограничаването на индивидуалните права; за индивида няма задължение да се оправдава, когато осъществява правата си срещу държавата, но той като гражданин има не само основни права, но и основни задължения, за които ще стане дума по-нататък. Разбирането, вложено в понятието за основните права, се основава на принципа за народния суверенитет и на върховенството на Конституцията; основните права се възприемат и служат като основа и мащаб за упражняването на държавната власт. Оттук се извежда понятието за основните права, което обединява в себе си двете посочени линии: основните права са права на индивида и обвързват/задължават държавата; тяхната специфика е в конституционния им ранг.

Съвременните конституции, в т.ч. и действащата българска Конституция, поставят достойнството на човека като цел и оправдаване за всяка проява на власт в държавата: „… Като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност…“ (в преамбюла на КРБ); и по-нататък: „… Република България гарантира… достойнството на личността…“ (чл. 4, ал. 2). В конституционализма е заложено, че основните права са в основата на всяка човешка общност, на мира и справедливостта; това е признание за тях като обективни стойности.

Естествено, правната идея за човешката свобода и права поставя пред държавата правни ограничения с цел закрила на отделния човек и не допуска при взимането на политически решения и при изпълнението на законите властите „да разполагат“ с човека. Свободата и собствеността на индивида следва да бъдат съобразявани с изискванията на общността, но не бива те да се поставят в подчинение на политически опортюнизъм и управленска целесъобразност. В съвременния конституционализъм ясно е залегнала идеята, че цялата власт в държавата трябва да се подчинява на основните права като едно „преддържавно“ и „надпозитивно“ задължение. Поради това признанието на основните права като обективни ценности се съдържа не другаде, а в преамбюла на българската Конституция. Чрез уредбата на отделните основни права Конституцията дава на свободата и на достойнството на човека конституционноправна позитивност и прави спазването на основните права задължително за всички.

Съвременната конституция съдържа разбирането, че човекът е субект, а не обект на държавната дейност. Държавата служи на човека, а не обратното. Държавната дейност има своите ограничения в свободата на човека. Свобода, през призмата на основните права, означава, че държавата се въздържа да се намесва в индивидуалната жизнена сфера, закриляна от основните права на отделния човек. Но основните права не са само граница, която не бива да се прекрачва. Те са също поръчка и директива за законодателството и за цялата публична власт.

2.2. Същност. Конституционните разпоредби за основните права са обективно право, т.е. правни правила, които установяват едно определено правно положение абстрактно и общо. Когато в конкретен случай едно лице осъществява права, разписани в норми на обективното право, напр. участва в събрание, става член на сдружение или като собственик на жилище се противопоставя на претърсването му, тогава въз основа на обективните разпоредби на Конституцията за това лице възникват субективни права. Те са субективни права, макар в публичното право, и присъщо на субективните права съдържат правно притезание към някого, в случая — държавата, да извърши или да не извърши нещо. Притезанието се гарантира от задължението на държавата да осигурява спазването на правата и закрилата срещу нарушения; всяка проява на публичната власт трябва да уважава основните права и да не нахлува в закриляната от тях зона, освен ако последното не е оправдано по конституционно признати причини. Ако все пак субективното право на индивида, базирано върху прокламирано в Конституцията основно право, бъде нарушено, тогава за правоимащия възниква притезание за отстраняване на нарушението, респ. за изравняване или обезщетяване. Реализацията му е работа на законодателя.

Правните предписания на Конституцията досежно основните права представляват и призната правна възможност за гражданите да се позовават с правен ефект на полагащата се закрила на техните основни права. Но за да се реализира всичко това, необходимо е от всяко основно право да може да бъде изведена поръчка за закрила, която да подлежи на индивидуализиране, за едно или група лица.

Обосноваването на субективно право предпоставя една норма от обективния правен ред (в случая конституционна разпоредба), която може да обоснове пряко или посредством акт с правно действие правното притезание на отделния гражданин. Тогава правната норма ще представлява основание за закрила на подлежащ на индивидуализиране интерес на гражданина, за да може той като правоимащ да иска от публичната власт и от „третите“ лица да се съобразяват със закриляния интерес. Качеството на основните права на гражданите като източник на субективни права в публичното право е първата тяхна същност, признавана и разработвана в българската конституционноправна традиция^[6].

Всъщност признанието на основните права като източник за индивидуални субективни права в публичното право е постигнато в хода на дълго историческо развитие — от програми и принципи за упражняването на политическата власт до реализацията на субективни права, насочени срещу публичната власт, първоначално — само срещу изпълнителната. Самата програма за създаването на гражданско общество се е изявявала преди всичко в правната фигура на основните права, като постепенно кристализира и „узрява“ в субективните права на отделния човек за закрилата на свободата и собствеността му. С появата на социални права в съвременните конституции и с включването им в каталога на основните права се прави опит тези конституционноправни гаранции да бъдат разпрострени и върху социалната функция на държавата. Признаването на основните права като източник на субективни права на индивида в публичноправната сфера е съществена крачка в материалноправното изграждане на конституционната държава. Започнало в Европа през втората половина на XIX в., днес то принадлежи към същността на съвременната демократична държава, с трайно присъствие в практиката и на конституционните съдилища^[7].

Въпросът днес е за пълнотата в реализацията на основните права — тя е налице, когато индивидът има субективно право, което може да насочи срещу всяка публична власт, дори и срещу законодателя (институтът на конституционната жалба, вж. Раздел XV).

Основните права имат още една, не по-малко важна същност, вече в сферата на „обективното“: основните права са обективни принципи на конституционния правен ред и с това — на целия правен ред. В тях са концентрирани конституционноправни стойностни решения, които укрепват закрилата на индивидуалната свобода. Основните права имат за обект такива социални блага, без които нормалното съществуване на човека като гражданин и личност би било невъзможно. Те са форма, в която се осъществява обменът на жизнено важни както за обществото, така и за личността ценности. Това са взаимоотношения, без които задоволяването на потребностите на личността, от една страна, и съобразяването им с интересите на обществото, от друга, би било невъзможно. Основните права са възможни само там, където държавата признава на всеки човек качеството му на личност.

Още една характеристика на основните права, която е неразделна от понятието и същността им: основните права са неотнемни права — този е терминът, употребяван в българската правна традиция^[8]. Действащата българска Конституция е възприела „неотменимост“: „Основните права на гражданите са неотменими.“ (чл. 57, ал. 1).

3. Основните права — видове и функции: свобода и съпричастност

3.1. Видове основни права. Основните права като източник на субективни права (в публичното право) имат присъщата им тройна структура: носител, адресат и съдържание. Според носителя основните права са подреждани в различни групи. Действащата българска Конституция е възприела следния подход: в Глава втора „Основни права и задължения на гражданите“, както в названието, така и разпоредбите й, се съдържа широко понятие „права на гражданите“, в което се вместват различните групи права според техния носител, без обаче самата Конституция да именува и отграничава различните групи права. Въпреки това основните права според техния носител могат да бъдат обособени. Първата група включва правата, които са „на всеки“, без носителят да се определя в личен план; това са класическите права на човека. КРБ ги съдържа, като идентификацията на носителя е с „всеки“: чл. 28 — Всеки има право на живот…, чл. 30, ал. 1 — „Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност.“, чл. 31, ал. 1 — „Всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт в законно определения срок“ и др., или „никой“: чл. 29, ал. 1 — „Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение…“, чл. 31, ал. 2 — „Никой не може да бъде принуждаван да се признае за виновен, нито да бъде осъден само въз основа на неговото самопризнание“ и др.

Друга група основни права според носителя са правата на гражданите по смисъла на френската Декларация за правата на човека и гражданина (droits du citoyen), или „права на съдействие“ (Mitwirkungsrechte) съгласно германската правна доктрина. Действащата българска Конституция визира тази група права в названието на Глава втора „Основни права и задължения на гражданите“, съдържа ги и в отделни разпоредби: чл. 43, ал. 1 — „Гражданите имат право да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации“ и др.

Следваща група основни права са само за българските граждани; КРБ не ги нарича така, а ги вмества в по-широката група „права на гражданите“, като оставя на законодателя да уточни, че става дума за български граждани — чл. 42, ал. 1: „Гражданите, навършили 18 години, с изключение на поставените под запрещение и изтърпяващите наказанието лишаване от свобода, имат право да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа.“ (вж. Раздел IX).

Носител на основни права е отделният човек/гражданин; основните права са индивидуални права. Това е класиката, от което следва, че само физически лица може да са носители на основни права. В съвременната правна доктрина обаче, както и в конституционното право и практика на отделни държави (напр. Германия, чл. 19, ал. 3 от Основния закон), се прави пробив и се признава и на местни юридически лица да бъдат носители на основни права, съответстващо на естеството на отделното право; има се предвид юридически лица в частното право — сдружения, политически партии, търговски дружества и др.^[9]

3.2. Функции на основните права. Първоначално конституционното движение, вдъхновено от естествените права, е споделяло разбирането за свободата като осигуряване и закрила на правата на индивида срещу публичната власт. Свободата на религия, на мнение, закрилата на собствеността и другите права-свободи е трябвало да обезпечат на отделния човек едно „свободно от държава“ пространство за индивидуално решаване и индивидуална дейност. Или, конституционноправната функция на основните права е била преди всичко функцията на „отбрана“, т.е. да поставя прегради срещу нахлуването на публичната власт в запазената индивидуална сфера. И днес тази функция и същност на основните права като „отбранителни права“ (Abwehrrechte — нем.), или „права на съпротива“ (droits-resistences — фр.) е много актуална, при това с нови измерения — напр. неприкосновеността на личните данни и техния режим.

Без да ги именува като отбранителни права, действащата българска Конституция съдържа богат каталог с такива права: право на живот (чл. 28), право на лична свобода и неприкосновеност (чл. 29, 30), свобода и тайна на кореспонденцията (чл. 34), свобода на съвестта и на мисълта (чл. 37), и др.

Другата функция на основните права почива върху идеята за „съпричастността“ на гражданите в постиженията на държавата. Тази идея е пряко свързана с идеята за „социалната държава“ (вж. Раздел IV). Съпричастността е възприемана като право на участие във взимането на решения и принос в постиженията на обществото и държавата; съответно тези основни права са наричани „съпричастни права“ или „права за постигнатото“ (Teilhaberechte или Leistungsrechte — нем.), както и „права-изисквания“ (droits-exigences — фр). Съпричастността е в създаването на благата. Целта в упражняването на съпричастните права не е отбрана срещу навлизане на публичната власт в запазената сфера на индивида, а искане за дял, за парче от постигнатото, от успехите в държавата. Това са т.нар. социални основни права — право на социално осигуряване, право на стачка и др. Тези права имат коренно различна същност от отбранителните права. Без по-нататъшно действие на законодателя, т.е. без развитието им в закон, тези социални права няма да имат пряко действие за индивида. Сама Конституцията не може да осигури търсената материална реализация на социалното преразпределяне, нито нейното гарантиране или закрила. Точно поради това такива права са наричани „права-изисквания“^[10]. Те могат да бъдат реализирани само ако държавата извършва определени действия и дава необходимата желана престация, като създава икономическите и правни условия за реализация на тези социални по своята същност права.

Действащата българска Конституция съдържа съпричастни права, равнопоставени на отбранителните, без да ги именува така: право на синдикално сдружаване (чл. 49), право на стачка, здравно осигуряване (чл. 52), и др.

Така с понятията за „отбранителните права“ и „съпричастните права“, присъстващи в практиката и на българския Конституционен съд^[11], се отчита различното основание и различната същност на тези две различни функции, а оттам — и двете големи групи основни права, което намира отражение в тяхната различна закрила.

Впрочем, това различие дава основание за едно широко разпространено мнение, отразяващо главно американската правна идеология, че съпричастните права по своята същност не са основни и равнопоставени на класическите права/свободи. Аргументите за това са: на първо място — финансови: едно такова социално право би било реализируемо само ако са налице икономически възможности; на второ място — съдебнопроцесни: немалко от социалните права въобще не могат да бъдат ясно дефинирани, а с това и не са юстициабилни, т.е. тяхната реализация не е гарантирана чрез съдебна защита. Там, където правната теория е повлияна от тези разбирания, основните права биват подреждани в йерархия: отбранителните права се считат за класически, за права от по-висок ранг в сравнение със социалните права. Изразявайки това разбиране, се препоръчва социалните права да бъдат отделяни от основните права и да намират своето систематическо място в конституционни норми, които закрепват основни цели на държавата, или в програми и директиви към законодателя^[12].

Въпреки посочените различия, в съвременната правна теория и конституционна практика преобладава разбирането, че социалните права са равностойни с класическите основни права на гражданите. Това се подкрепя с твърдението, че да се дава предпочитание на едните или на другите права е въпрос на политически избор, резултатите от който могат да бъдат фатални дори за ценностите, които се закрилят от Конституцията. Красноречив пример за това е правото на мнение като едно класическо индивидуално право: неговата цел е създаване на фактическа възможност за всеки да се разгърне като личност и да добие познание за социалната и природната околност; ако едностранно се подчертава отбранителният характер на това право, то няма да е достатъчно за постигането на желаната цел — днес разпространението на информация се е превърнало в масова индустрия; извършва се разгърната дейност от страна на държавата, за да може да се постигне в задоволителна степен реализацията на правото на мнение, т.е. правото на мнение и на информация е подплатено със задължение на държавата да осигурява необходимата информация и достъпа до нея.

С този пример се илюстрират усилията на съвременната правна наука и практика да се преодолее наследеното противоречие между „отбранителните права“ и „съпричастните права“. Преодоляването се търси чрез поставяне на въпроса за това какви да бъдат принципите и ценностите на едно общество: само „индивидуализъм, либерализъм и равенство пред закона“, или тези ценности да бъдат допълнени със „солидарност, демокрация и равни шансове“? Отговорът се дава от учредителната власт — с уредбата на правата и тяхната закрила в Конституцията.

Все още не е загубила своята актуалност систематиката, разработена в края на XIX в. от германския учен Георг Йелинек, за четирите „статуса“ на правата. Той разграничава тези статуси като квалифицирани отношения между гражданина и държавата при упражняване функциите на основните права^[13].

Четирите статуса, които дава Йелинек, са:

а) подчинен (status subjectionis) — подчинение на гражданина спрямо държавата (института на поданството, гражданството);

б) негативен (status negativus) — свобода на гражданина от намеса на държавата, „той решава без държавата“ (отбранителните права);

в) позитивен (status positivus) — способността (възможността) на гражданина да изисква от държавата да извърши, респ. да не извърши нещо (съпричастните права);

г) активен (status activus) — способността на гражданина да действа за държавата и да формира държавни органи (политическите права).

Четирите статуса на Йелинек дават класическите функции на основните права и илюстрират отношението „гражданин — държава“, въплътено в различните видове права и осигурено със съответни гаранции. Въпросът за класификацията на правата е различно решен в конституционната практика, различно е третиран от школи и автори. В българската правна традиция статусите на основните права по Йелинек са възприети и обсъждани както при действието на Търновската конституция — „права на свобода от властта“ (негативен), „права на съдействие от властта“ (позитивен) и „права на участие във властта“ (активен)^[14], така и при Конституцията от 1991 г.^[15] Преобладава следната опростена класификация:

Правата от първа група/поколение^[16] са индивидуалните права-свободи, наричани още „лични“; те са „отбранителни права“ или „негативни права“ (по Йелинек).

Правата от втора група/поколение — правата в икономическата, социалната и културната сфера; те са „съпричастни права“ или „позитивни права“ (по Йелинек).

Правата от трета група/поколение — политическите права (избирателно право, право да се заема държавна длъжност); те са „активни права“ (по Йелинек).

Правата от четвърта група/поколение — правото на чиста околна среда и др.

Съвременната доктрина^[17] и конституционна практика признава на основните права още функции: основните права служат като институционни гаранции — някои права не са само източник на субективни права, адресирани към държавата, но обективно осигуряват гаранции за реализирането на ценностите, които са предмет на правата — напр. правото да се създават частни училища спрямо основното право на образование (чл. 53, ал. 6 от КРБ).

От редица основни права доктрината извежда като самостоятелна тяхна функция вменяването на задължение за закрила — напр. „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество (чл. 4, ал. 2 от КРБ), от което произтича общо задължение за държавата да закриля тези ценности.“.