Емилия Друмева
Конституционно право (76)

Съдебен контрол за законосъобразност на администрацията

Идеята има своята институционализация в административното правосъдие. Исторически тя трудно си пробива път — насреща й „се изправя“ принципът за разделение на властите. Стриктно придържайки се към него, Великата френска революция не допуска контрол на съда върху администрацията. Едва Наполеоновата конституция от 1799 г. (вж. Раздел V) преодолява доктринерските препятствия — тя предвижда Държавен съвет, който да упражнява контрол върху администрацията — последната може да бъде предмет на съдебен контрол за законност само след надлежно разрешение на този Държавен съвет. Поставено е началото на един процес с важни последици: във Франция се прокарва разделянето между общи и административни съдилища. Правосъдието бива поставено на две паралелни релси. Административното правосъдие изгражда собствен стълб, чийто връх е Държавният съвет — той оглавява административното правосъдие във Франция и днес.

От Франция административното правосъдие намира широко разпространение дори и в такава далечна страна като Япония. Във Великобритания обаче се отстоява твърда съпротива срещу съдебния контрол върху актовете на администрацията, като контрол се допуска само за ultra vires, т.е. дали действията на администрацията са прехвърлили нейните компетенции. В САЩ административните актове подлежат без ограничение на контрол за законосъобразност пред общите съдилища. В Германия правосъдието е изградило няколко отделни самостоятелни стълбове: „общо правосъдие“ и „финансово“, „социално“, „административно“ и др.

Опасенията, изказани в теорията преди години за това, че административните съдии ще служат повече на интересите на държавата, отколкото на засегнатите, днес не намират потвърждение. Напротив, административното правосъдие е извоювало престижно, полагащо се място в съдебната власт. То има и още едно сериозно оправдание — нарасналият поток от подзаконови актове, които подлежат на съдебен контрол за съобразност със законите. Този контрол може да отговори на високите изисквания, поставяни от правовата държава, само ако съдебната власт със своите институции е подготвена със структури и кадри, за да осъществява необходимия коректив и баланс в схемата на разделените власти.

Член 120 от действащата българска Конституция изрично предвижда контрол за законосъобразност, осъществяван от съдилищата спрямо актове и действия на административните органи. С това КРБ закрепва един много важен принцип на правовата държава, който е и устройствен принцип на съвременната държава въобще: въвеждането на пряк съдебен контрол, който обхваща не само индивидуалните административни актове, както предвиждаше предконституционното законодателство, но и подзаконовите нормативни актове, издавани в процеса на управлението.

Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон (чл. 120, ал. 2 от КРБ). Тази основна конституционна разпоредба е „обрасла“ с практика на Конституционния съд, в която се открояват два акцента. Първо, легитимацията при съдебната защита на правата от страна на гражданите и юридическите лица срещу актове на изпълнителната власт, която Конституцията постановява, е максимално отворена, но не е безгранична: във всички случаи, когато се атакуват индивидуални, общи или нормативни административни актове, ищецът трябва да докаже засягане на негово право или законен интерес. При това заинтересоваността трябва да е правомерна, лична и обоснована^[1].

Второ, при изключването на определени административни актове от съдебно обжалване законодателят е ограничен от самата Конституция, която повелява, че не могат да бъдат изключени от съдебно обжалване административни актове, които засягат основни конституционни права^[2].

Внимание заслужава и друг конституционен текст — този на чл. 125, ал. 2: „Върховният административен съд се произнася по спорове за законността на актовете на Министерския съвет и на министрите, както и на други актове, посочени в закона.“ Конституцията не прави разлика дали актовете са индивидуални или нормативни — всички те са възможен предмет на такъв контрол.

През 2006 г. бе приет и влезе в сила Административнопроцесуалният кодекс (ДВ, бр. 30 от 2006 г., с изменения), който обедини законовата уредба на административното правосъдие, вкл. прекия съдебен контрол върху администрацията.