Емилия Друмева
Конституционно право (25)

Франция

1. Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.

За разлика от Великобритания и САЩ, Франция се характеризира с конституционна нестабилност; от 1789 до 1875 г. са приети 13 конституции. Като една от причините за това се сочи преодоляването на епохата на абсолютизма.

Често се поставя въпросът — би ли могло в политическата история на Франция да бъде избегната Великата революция от края на XVIII в.? Когато се прави сравнение с извършилите се по-рано революции във Великобритания и САЩ, политическата и правната наука са единни, че във Франция се извършва не само радикален политически преврат, но се извършват и дълбоки социални и икономически промени.

Иначе механизмът, по който парламентът се консолидира и стига до участие в политическата власт е аналогичен с този в Англия й Испания: монархът има честа нужда от пари за покриване на задълбочаващите се кризи в държавата. За разлика обаче от Англия, френският феодален парламент — Генералните щати, продължително време (повече от 160 години) не са били свиквани; последното им свикване е в 1614 г. Продължителните войни и острата икономическа криза принуждават краля и правителството да се обърнат към „третото съсловие“ от населението и да свикат Генералните щати в началото на 1789 г., за да гласуват нови данъци за попълване на опразнената хазна. Щатите са свикани по стария феодален начин — гласовете на „първото“ и „второто“ съсловие (светската и духовната аристокрация), са два пъти „по-тежки“ от тези на третото съсловие. Но след толкова дълго прекъсване представителите на общините идват в парламента с ново съзнание: те не просят милост, както предвижда феодалната уредба, а искат право — правото да законодателстват.

За изминалите години идеите за естествените права на човека, за политическата свобода и контролираното управление са вече осъзната потребност. Дори видни представители на аристокрацията — граф Мирабо, граф Кондорсе се произнасят открито в закрила на естествените права на човека и правата на гражданина. Особено силно влияние оказва малката брошура на абат Сийес „Що е третото съсловие?“ (вж. Раздел IV).

Генералните щати, свикани през 1789 г., се състоят от 1200 депутати. Те идват в парламента със своите „тетрадки“, които съдържат поръченията на избирателите, и въплъщават идеята за императивния мандат на народните представители (вж. Раздел X). Сред поръченията основното искане е върховната власт да е притежание на народа. „Тетрадките“ съдържат и други често повтаряни искания: парламентът да е от една камара, да се изработи Декларация за правата на човека и гражданина и въз основа на нея — Конституция на държавата. Иска се лична свобода, граждански права, закони, пред които всички ще са равни, независимо правосъдие; иска се свобода на придвижването, премахване на т.нар. черен кабинет, известен с това, че отваря писмата на гражданите, т.е. иска се неприкосновеност на кореспонденцията. Инструкциите, с които депутатите идват в парламента, съдържат ясни и категорични цели: суверенитетът да е у народа; права и задължения на всеки, упражнявани според способностите.

Съществена новост е разбирането за същността на човека, която е различна от тази на гражданина. Това разбиране свидетелства за развитие и преодоляване на демократичните разбирания от древните републики, където гражданинът, със своите права и задължения, поглъща в себе си тези на „човека“. Иска се равенство в правата, което означава равенство пред закона, задължения на държавата към гражданина, както и на гражданина — към държавата, свобода на съвестта, на мисълта и не на последно място — гаранции за запазване на собствеността. Издигнат е великият лозунг на Френската революция „Свобода, равенство, братство!“.

След упорито несъгласие от страна на двете привилегировани съсловия да заседават заедно с третото съсловие, последното обявява своето заседание на 17 юни 1789 г. за легитимното заседание на целия парламент. Към него се присъединяват по-късно и другите две съсловия. Така формиралото се събрание се обявява за Учредително събрание. Неговата основна задача е изработването на Конституция (вж. Раздел IV).

По това време се изявяват вече клубовете, в които е зародишът на бъдещите политически партии (вж. Раздел VII).

През август 1789 г. е приета Декларацията за правата на човека и гражданина (вж. Раздел XVII). Създадена е да бъде преамбюл/въведение към бъдещата конституция. Но стойността и значението й далеч надхвърлят първоначалните намерения. Декларацията остава до днес не само образец за документ, съдържащ непреходни принципи на политическа философия, но и днес е действащо право във Франция — сегашната конституция на Франция (1958 г. с изменения) не съдържа каталог на основните права и свободи, а в своя преамбюл се позовава на Конституцията от 1946 г. и на Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.

Гениалното в тази Декларация, което до голяма степен оправдава нейната жизненост, е, че тя прави ясно разграничение между човека и гражданина и се отнася не само до френския гражданин, но до човека изобщо, до гражданина на света.

Декларацията съдържа две основни идеи: първата — индивидуалната свобода — естествена и неотнемна; втората — народовластието.

По своето съдържание и структура Декларацията има характер на програма. Съдържанието й е разположено в 17 члена, които и до днес остават пример за ясни, съдържателни и кратки формулировки на: а) основни правила, които трябва да се спазват от институциите на публичната власт — за суверенитета, разделението на властите, установяването на данъци; и б) права и свободи, които са естествени за човека и в чиято сфера държавата не трябва да се намесва.

Декларацията съдържа индивидуалистична концепция: почти всички предвидени в нея права и свободи попадат в обхвата на т.нар. „негативен статус“ на личността (вж. Раздел XVII). Това са класическите „отбранителни“ права. Декларацията не предвижда права в социалната сфера. Тя не съдържа и нищо относно задълженията на гражданите. Обяснението е в историческия момент — с Декларацията се прокламира скъсването с феодалния статус на човека, изобилстващ с ограничения, неравенство, привилегии. Затова вероятно задълженията се оказват извън вниманието; те се появяват в по-късните актове на Френската революция.

2. Конституциите

През септември 1791 г. е приета първата Конституция на Франция. Основно място в нея е отредено на националния суверенитет, осъществяван чрез представителните органи, на разделението на властите и на върховенството на Конституцията.

Суверенитетът по Конституцията от 1791 г. все още не е у народа, а у нацията. Суверенитетът е:

— единен — не познава деления и се упражнява върху цялата територия;

— неделим — не може да се присвоява от отделно лице или общност; натовареният с конкретна функция държавен орган го упражнява цялостно;

— неотчуждаем — суверенът има право да делегира властта или части от нея на отделни носители — висшите държавни органи (вж. Раздел II).

В първата френска конституция е проведено строго разделение на властите. Законодателната власт е у парламента, изпълнителната — у краля, съдебната — у съдиите, избирани от народа и утвърждавани от краля. Законодателното тяло се състои от една камара. Събранието е постоянно действащо. Кралят няма власт да го разтурва. Мандатът е кратък — две години, което изразява идеята, че към политическото представителство принадлежи необходимостта депутатите да усещат по-често нагласите и желанията на своите избиратели. Не се предвижда възможност за втори мандат (което на практика се оказва съществена слабост). Изпълнителната власт е у краля и у министрите; прокарва се идеята, че министрите са отговорни за действията и актовете на краля. Стройните принципи на правосъдната система, заложени в Конституцията, се смятат за постижение, дължащо се на големия брой адвокати — депутати в събранието.

Безспорно постижение на тази първа френска конституция е премахването на феодалните съсловия в населението, прокламирането на свободен достъп до държавните служби, установяването на правилото, че облагането с данъци е според имущественото състояние на гражданите.

През септември 1791 г. Учредителното събрание е свършило работата си — Конституцията е приета. Тогава защо не свършва революцията? В страната назрява решение за избиране на Народно събрание — Конвент, с основната задача да премахне монархията. Обстановката в страната е сложна — дълбока икономическа криза, реална опасност от военни нападения отвън. През 1792 г. кралят е гилотиниран.

Въз основа на проект на Жирондинската партия е изработена втората Конституция на Франция, известна като Якобинска (1793). Основното в нея е, че създателите залагат върху егалитаризма, за разлика от предишната конституция, в която центърът е индивидуалната свобода. Според Конституцията от 1793 г. Франция е република.

Конституцията се предхожда от Декларация, която е по-подробна от тази на предишната конституция. В нея „равенството“ е изнесено преди „свободата“. Това свидетелства за философията на самата конституция, Декларацията съдържа идеята, макар и в зародиш, за право на образование, на социално осигуряване и право на трудова заетост. Декларацията предвижда и по-широко избирателно право (само у мъжете), без цензови ограничения и с възрастово изискване 21 години.

Парламентът приема Конституцията бързо — през юни 1793 г. Приема значителен брой закони и декрети, изпраща ги по общините, където на първични събрания на населението законите получават одобрение. В това се съдържа основната идея на Якобинската конституция за необходимото допитване до народа като израз на стриктното придържане към идеята за народния суверенитет. Самата Конституция е подложена на такова допитване след нейното приемане от събранието.

Що се отнася до разделените власти и висшите държавни органи, изпъква подчинената позиция на изпълнителната власт. Тя е поверена на Изпълнителен съвет; членовете му се избират от парламента. Така Изпълнителният съвет не е самостоятелен висш държавен орган; отсъства институтът на парламентарната отговорност. Съветът е сведен до комисия на парламента: без законодателна инициатива, без право на разпускане на събранието.

Якобинската конституция не влиза в сила. Събранието отлага постоянно този момент, с което то остава единствен център на взимане на решения и управление. Този период е известен като диктатура на Събранието (Конвента). Събитията се развиват динамично. Гилотината застига и най-изявените водачи на Якобинската партия.

Якобинската конституция все още не е в сила, а вече назрява мнението, че идеите и заложените в нея принципи са изпреварени от събитията. Пристъпва се към изработване на нова конституция. През 1795 г. тя е готова и приета от Събранието. На политическата сцена отново се появява героят от първите месеци на френската революция, талантливият абат Сийес.

Присъщо на предишните две конституции, и тази е предхождана от Декларация за правата на човека и гражданина. В тази декларация място е отделено и на задълженията на гражданина (вж. Раздел XVII).

Друг нов момент представляват т.нар. права на народите. Ново решение имат законодателната и изпълнителната власт. Законодателната власт е отново двукамарна: Съвет на 500-те и Съвет на старейшините. И двете камари са изборни; мандатът им е тригодишен. Първата камара приема законите; те задължително минават през същите стадии и в Горната камара, която се произнася и относно тяхното съответствие с Конституцията! В това последно правомощие може да се види зародиш на идеята за конституционен контрол и неговото осъществяване във фаза преди законът да е влязъл в сила. Тази първоначална уредба има развитие, което може да се проследи днес в лицето на Конституционния съвет на съвременна Франция (вж. Раздел XV).

Изпълнителната власт се състои от петима директори. Те назначават министрите и другите висши чиновници. Същите директори отговарят наказателно. С това министерската съдебна отговорност е вече факт в конституционния живот на Франция. Директорите разполагат с „регламентарна власт“. Това е ново явление в правния живот на страната; правното основание се съдържа в самата Конституция: представлява правомощие на изпълнителната власт да издава подзаконови нормативни актове без упълномощаване от парламента. Така заложената в края на XVIII в. уредба на „регламентарната власт“ у правителството преживява дълги години и днес принадлежи към най-съществените особености на съвременния френски конституционализъм (вж. Раздел XIII).

Законодателната власт не упражнява парламентарен контрол върху изпълнителната; последната няма законодателна инициатива, няма и вето върху приетите закони. С това третата Конституция на Франция съдържа „твърдо“ разделение на изпълнителната и законодателната власт. Действа четири години, с непрестанни конфликти в разделените власти. Разрешава ги превратът на Наполеон Бонапарт в 1799 г.

През 1799 г. е приета следващата френска Конституция, отново с участието на абат Сийес. Франция продължава да е република. Конституцията е приета с плебисцит (вж. Раздел VIII). Голяма власт е съсредоточена у първия консул.

През 1814 г. Франция отново е монархия. В същата година е приет конституционен акт — Харта, съдържаща принципите на новата държавна организация. Принципът на народния суверенитет е отречен; суверенът е кралят. В парламента се обособяват политически партии.

Конституции се приемат и през 1830, 1848, 1852, 1875, 1946, 1958 г. (с изменения действа и сега). Конституционализмът на Франция е дал на човечеството богата палитра от възможности, решения, компромиси, но и революции и барикади. С Конституцията от 1848 г. и в Европа е установен изборен държавен глава. Същата Конституция предвижда Държавен съвет, избиран от Националното събрание. В държавната структура на Франция се появява административното правосъдие като самостоятелен „стълб“ в правосъдната система (вж. Раздел XIV). Принос в световния конституционализъм е фигурата на еднокамарния парламент, както и тази на „постоянно действащия парламент“ (вж. Раздел X).