Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Конституционният съд и основните права

1. Обхват на контрола

Закрилата на основните права е първостепенно направление в дейността на всяка конституционна юрисдикция. Тъкмо тя легитимира в най-силна степен съществуването и правомощията на съвременните конституционни съдилища. Уредбата на правата на човека и на гражданина, както и тяхната закрила чрез Конституционния съд, свидетелства за постигнатата степен на юридизация, но едновременно с това и за юстициализацията на съвременното конституционно право.

Закрилата на основните права, осъществявана от Конституционния съд, зависи от мястото му във възприетия конституционен модел и съответно — от правомощията, които са му възложени. Българският Конституционен съд не може да бъде сезиран пряко от граждани, когато са засегнати техни права — конституционното правосъдие на България принадлежи към онези модели (Франция, Италия, Португалия и др.), които не съдържат института на конституционната жалба.

При създаването на Конституцията 1990/1991 г. се споделяше разбирането, че след като основните права и свободи са закрепени в Конституцията, те ще ползват закрилата на Конституционния съд; тази закрила има запазено място сред формите и средствата, които се задействат чрез различните правомощия на Конституционния съд[1].

По това нямаше спорове. Споровете бяха относно формите и средствата на закрилата — в полза на по-консервативните (задължителното тълкуване), или по-радикалните (конституционната жалба)[2].

Впрочем, тази дискусия се развиваше в по-широката рамка за мястото на Конституционния съд, съотнесено към титулярите на разделените власти и в частност — мястото му спрямо общите съдилища. Както вече бе посочено, Конституционният съд в България е институция извън „третата власт“, респ. извън системата на общите съдилища, в който смисъл българският модел застава по-близо до оригинала на Келзеновия модел за концентриран контрол.

В рамките на това разбиране още при създаването на конституционното правосъдие в България ударението на контрола, упражняван от Конституционния съд, е върху законодателната власт: норменият контрол върху законите и другите актове на парламента, както и верификацията на действащи закони за съответствието им с международните договори, по които България е страна, са средства за пряк контрол върху законодателната власт — учредителната власт е предоставила на Конституционния съд да бъде „пазач на пазачите“, да контролира законодателя.

Що се отнася до контрола върху изпълнителната власт, по Конституция юстициализацията е в полза на Върховния административен съд, пред който достига обжалването на административните актове. С това учредителната власт е продължила дългогодишната българска традиция за силно административно правосъдие и пряк съдебен контрол върху администрацията (вж. Раздел XIV), която традиция преживя успешно дори и тоталитарния режим след 1944 г.

При съдебната власт КРБ поставя особено силен акцент върху нейната независимост и самостоятелност (чл. 117, 129, 130), както и предназначението й да осигурява защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117, ал. 1). В тази конструкция закрилата на конституционно закрепените права, упражнявана от Конституционния съд, изначално не се разпростира върху съдебната власт; влезли в сила съдебни актове не могат да бъдат атакувани пред Конституционния съд. Налага се изводът, че Конституционният съд в България не разполага с обхватната компетенция да контролира пряко и трите разделени власти.

За спазването на основните права на гражданите българският Конституционен съд допринася чрез правомощията си — най-вече чрез нормения контрол върху законите и чрез задължителните тълкувания на Конституцията и правата в нея.

За периода от октомври 1991 г. до януари 2008 г. пред Конституционния съд са оспорени редица законови разпоредби относно основните права. От тях Конституционният съд е обявил 99 за противоконституционни. А има и немалко законови текстове, които са били оспорвани, но за които Конституционният съд не е постановил неконституционност. По този начин съдът е упражнявал контрол за спазването на: равенството пред закона; правото на собственост (серия от решения по т.нар. реституционни закони); комуникационните права (право на мнение, свобода на печата и другите медии, право на информация); правото на труд, правото на стачка, правото на социално осигуряване; избирателните права; правото на свободна стопанска инициатива; правото на сдружаване, в частност — на професионално сдружаване; правата, възникващи по повод на задължението да се плащат данъци, и др.

2. Конституционна жалба и в Република България?

Доктрината и практиката отчитат, че актуален проблем на конституционното правосъдие в България е сезирането на Конституционния съд. Както бе посочено, Конституционният съд разполага със значими правомощия, но за да ги упражни трябва да бъде сезиран. А сезиращите субекти са политически — носители на публичната власт. Така че скъсяването пътя до Конституционния съд е задача с постоянна актуалност в демократичната държава. В нея се вмества и въпросът за конституционната жалба: всеки, който смята, че са нарушени негови конституционни права и търси справедливост, да има пряк достъп до Конституционния съд, след като е изчерпал редовните правни средства. Скъсяването на пътя до Конституционния съд е предпоставка за по-пълна индивидуална правна закрила (вж. Раздел XVII).

Тази „повече закрила“ има и самостоятелно значение — тя откроява и качествено разграничава основните права в Конституцията от другите права, на които се полага закрила по съдебен ред на общо основание. Повече и по-лесно сезиране означава и оптимално използване капацитета на Конституционния съд, който иначе „чака“ да бъде сезиран от правоимащ орган на публичната власт.

Въпросът за улесняване сезирането на Конституционния съд неминуемо засяга и протичащата от години в България дискусия „за“ или „против“ въвеждането на конституционната жалба; засяга и новата за България институция на омбудсмана и възможността той да сезира Конституционния съд; засяга и актуалния за демокрацията въпрос за улесняване сезирането на Конституционния съд след парламентарни избори; засяга и възможното разширяване кръга от сезиращи субекти в рамките на конкретния контрол по чл. 150, ал. 2 от КРБ.

При създаването на КРБ в 1990–1991 г. достъпът до Конституционния съд бе резервиран само за политически органи. Това е обяснимо предвид голямата новост, която самото конституционно правосъдие представляваше за възстановения български конституционализъм. Обяснима и оправдана тогава е сдържаната и предпазлива позиция на учредителната власт към конституционното правосъдие въобще: изказваха се мнения[3] да не се избързва с въвеждането на конституционната жалба, за да не се допусне затрупване на Конституционния съд с искания още в началото на работата му и превръщането му в своеобразно „Бюро жалби“.

По-късно дискусията продължи със съображения, почерпени от опита на други европейски страни, в т.ч. и с посочване на статистика за слаб полезен ефект — много усилия за предварително проучване на огромния брой жалби, от които се допуска за разглеждане малък процент, а след това — отново малък процент уважени жалби измежду допуснатите[4]. Продължаващата и днес дискусия относно евентуалното въвеждане института на конституционната жалба в България може да бъде обобщена в следните граници:

— конституционната жалба е потребна за повече индивидуална закрила на конституционните права[5];

— конституционната жалба не е задължителен атрибут, не е и панацея — в немалко държави, вкл. европейски, въобще го няма; ще се причини повече вреда, отколкото полза[6].

Застъпваните варианти имат един общ елемент — не се излага цялостна концепция за този правен институт.

Какво всъщност представлява конституционната жалба?

Произходът е в средата на XIX в. в германоезична Европа. Благодатна почва за това са споровете между съставките на сложно устроената съюзна държава/съюз от държави (вж. Раздел III), както и развитието на принципа за правовата държава с нейните основни компоненти: правна сигурност, но и засилен акцент върху справедливостта (вж. Раздел IV). Това развитие е показателно за появата на конституционното правосъдие, което в същността си представлява конституционализация на правовата държава, неин напреднал стадий, в който правна закрила се дължи на всеки, чиито права и законни интереси са нарушени от публичната власт.

И след като правовата държава получава своята конституционализация, опазването върховенството на Конституцията по дефиниция следва да се простира и върху трите разделени власти. Тази функция е поверена на висш държавен орган, който едновременно е и съд, при това особен — конституционен. И въпреки презумпцията, че „разделените власти“ няма да функционират в противоречие с Конституцията, Конституционният съд е снабден със санкционни правомощия с цел опазване и възстановяване на това върховенство. А що се отнася до нарушаване или заплаха за прокламираните в Конституцията права, чието упражняване е всъщност крайната цел на Конституцията — Конституционният съд следва да разполага с широката и всеобхватна компетенция да проверява твърдения за нарушаване на конституционни права, причинено от органи и на трите власти. Такава е логиката за появата и установяването на конституционната жалба с предназначение да бъде допълнителна и непосредствена защита, нещо повече от общия ред на правната закрила.

Днес институтът на конституционна жалба присъства в много държави с прилики, но и със значителни различия — концептуални и процедурни. Какви са все пак приликите, т.е. главните характеристики на този институт.

Съгласно теорията и практиката на първите образци, и най-вече на германския модел, който е водещ и следван в други страни, конституционната жалба се възприема като една извънредна форма на правна помощ (Rechtsbehelf) според Федералния конституционен съд на Германия)[7].

Конституционната жалба не принадлежи към правните средства по смисъла на процесуалните закони, тя не е част от утъпкания „път към съда, който винаги трябва да е отворен“. Конституционната жалба не замества правните средства в другите производства. Тя е извън тях и може да има ефект едва след като лицето е изчерпало всички други средства на закрила „по правен път“. С други думи, конституционната жалба е последна и субсидиарна възможност за извънредна правна помощ за всеки, чиито основни права са нарушени от публичната власт.

При конституционната жалба засягането в правата трябва да е „лично, сега и пряко“; човекът е наранен в неговото конституционно право, при това лично, пряко и понастоящем; тази триада предпазва конституционната жалба да не се превърне в actio popularis. В доктрината и в практиката широко се споделя, че с конституционната жалба се постига една висока степен на завършеност в закрилата на целия комплекс от права и свободи; човекът и гражданинът може да се бори юридически докрай за правата си.

Във връзка с възможното бъдеще на конституционната жалба в България все още рядко биват поставяни двата основни въпроса, а поради това и отговорите им не са избистрени. Първият е относно правата — дали чрез конституционната жалба ще се търси закрила на всички права, предвидени в Конституцията (Хърватия, Словения); или само на определен вид основни права — равенството пред закона и най-вече т.нар. отбранителни права (Испания); или само на някои основни права (Македония), или други опции?

Вторият въпрос засяга пак възможния предмет на тази закрила, но от друг аспект: закрилата чрез конституционната жалба да обхваща:

— само законодателната власт, т.е. лицето, което счита, че норма на закон нарушава негово конституционно право, да може да иска от Конституционния съд да я обяви за противоконституционна и да спре прилагането й; или

— да обхваща и изпълнителната, и съдебната власт, т.е. лицето, което счита, че индивидуален държавен акт (административен или съдебен) нарушава конституционните му права, да може да иска от Конституционния съд да отмени акта на това основание.

Тези два основни въпроса имат различни решения в държавите, възприели конституционната жалба; това значи, че правният ефект на уважената конституционна жалба също може да е различен.

Кои права би могъл да покрива институтът на конституционната жалба в България:

— всички ли права, уредени като „основни“ в Глава втора на Конституцията, или

— само личните, т.нар. отбранителни права (от „негативния статус“ по Йелинек, вж. Раздел XVII)?

Отговорът ще дойде заедно с изясняване отговора на въпроса за обхвата на конституционната жалба с оглед на трите разделени власти, т.е. дали контролът, упражняван от Конституционния съд, може/следва да бъде разпрострян и върху съдебните актове и ако „да“ — как обявяването противоконституционност на влязъл в сила съдебен акт ще удовлетвори нарушеното индивидуално право, след като решенията на Конституционния съд в България имат ех nunc действие, т.е. занапред?

Въвеждането на конституционната жалба, макар и като извънредна форма, след изчерпването на правните средства, ще предизвика разглеждане от Конституционния съд на влезли в сила съдебни актове, въпреки че контролът по дефиниция следва да засяга само твърдяното нарушение на основни конституционни права и трябва да се ограничи до това.

Следва да се припомни, че КРБ въобще не разпростира контрола за конституционност, упражняван от Конституционния съд, върху съдебните актове. В това отношение българската уредба заема по-сдържана позиция, съвпадаща с тази в съвременния френски и италиански конституционализъм, където контролът за конституционност, упражняван от натоварения с тази функция съвет/съд, не обхваща актовете на съдилищата. Сдържаността в българската позиция се вмества в споменатия вече предпазлив подход при създаването на конституционното правосъдие. Опасението през 1990/1991 г. бе Конституционният съд да не застане като „надкасационна“ инстанция.

Днес, от дистанцията на времето се констатира, че тогава правната теория и едва започващата конституционна практика не отделиха полагащо се внимание за осмислянето и създаването на критерии и инструментариум, които да способстват и гарантират, че когато Конституционният съд се произнася по конституционна жалба, а чрез нея — и по влезли в сила съдебни актове, той няма да се превърне в „надинстанция“, а ще се ограничава и придържа само до контрола върху твърдяното нарушение на основни конституционни права по предмета на въпросната жалба.

По-късно видни представители на теорията[8] и практиката[9] по различни поводи изразяваха подкрепа за възприетата от Конституцията сдържана позиция по отношение разпростиране на контрола и върху съдебните актове. Широко се споделя виждането, че Конституционният съд в България не би следвало да се превръща фактически в четвърта инстанция спрямо делата в общите съдилища, а заедно и паралелно с тях той трябва да осигурява гаранции за правата и свободите на гражданите.

Но всички тези въпроси все още остават извън дискусията в България, което свидетелства, че самата дискусия не е навлязла в дълбочината на проблема: как и докъде институтът на конституционната жалба би могъл да се впише в рамката на действащите конструкции за закрила на правата: повече материална справедливост или повече правна сигурност? Намирането на точния баланс ще даде решението.

Конституционният съд и правото на ЕС. Членството в Европейския съюз води със себе си вграждането на общностното право в националния правен ред. То несъмнено води и до преосмисляне на редица правни положения, в т.ч. мястото на българския Конституционен съд в правното пространство. И националното конституционно право, и правото на ЕС са правни системи, които имат предимство пред противоречащи норми. И националните конституционни съдилища, и Съдът на Европейските общности са висши юрисдикции, които са призвани да осигуряват съответно върховенство на Конституцията и предимство на правото на ЕС. Като естествена последица от тази им същност се появява напрежение между националния конституционен ред и правото на ЕС.

Откакто България е член на Европейския съюз, законите и другите правни актове, действащи в области, покрити с право на ЕС, следва да съответстват не само на Конституцията, на международните договори, по които България е страна, но и на правото на ЕС.

В доктрината[10] се прокарва становището, че в рамките на тази нова обвързаност Конституционният съд губи монопола в упражняването контрол над законодателните актове. Прави се следният извод: фактът, че Конституционният съд е установил непротивоконституционност на даден закон, не изчерпва проверката за валидността му. С други думи, решението на Конституционния съд, с което той практически обявява закон за съответстващ с Конституцията, не „бетонира“ закона в българския правов ред — възможността да не бъде приложен към дадено правоотношение остава отворена, въпреки че той вече е проверен за съответствие с Конституцията[11].

Конституционният съд в Република България упражнява контрол за съответствието на български закони и други актове с Конституцията; актът, обявен за противоконституционен, спира да се прилага ех nunc. Инцидентно в решения и определения от последните няколко години се привеждат аргументи, опряни на правото на ЕС[12].

Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4, предложение второ, Конституционният съд решава за съответствието на законите с международните договори, по които България е страна. В Решение № 3 от 2004 г.[13] Конституционният съд има изрично произнасяне, че актовете на първичното право на ЕС представляват международни договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 от КРБ[14].

Следователно Конституционният съд на Република България като страна-членка на Европейския съюз не губи позиции. Напротив, неговата дейност се обогатява с нови пластове и измерения[15].

Съдебна практика (Конституционен съд):

Решение № 3 от 1991 г., ДВ, бр. 4/1992: чл. 149, ал. 1, т. 2 (Конституционният съд упражнява контрол върху решенията на Народното събрание);

Решение № 2 от 1992 г., ДВ, бр. 18/1992: чл. 72, ал. 2 (несъвместимости на депутатския мандат);

Решение № 3 от 1992 г., ДВ, бр. 30/1992: определение по допустимост (оспорването на закон не спира изпълнението му);

Решение № 4 от 1992 г., ДВ, бр. 35/1992: чл. 149, ал. 1, т. 5 (спор за конституционността на политическа партия);

Решение № 5 от 1992 г., ДВ, бр. 49/192: § 3, ал. 1 (инцидентен контрол за конституционност върху заварени закони);

Решение № 7 от 1992 г., ДВ, бр. 56/1992: чл. 5, ал. 4 (предимство на международното право пред националното при колизия);

Решение № 10 от 1992 г., ДВ, бр. 63/1992: чл. 147, ал. 6 (конституционните съдии имат имунитета на народните представители);

Решение № 7 от 1993 г., ДВ, бр. 39/1993: чл. 149, ал. 1, т. 4 (предварителен контрол за конституционност на международен договор);

Решение № 8 от 1993 г., ДВ, бр. 41/1993: чл. 149, ал. 1, т. 7 (оспорване законността на избор на народен представител);

Решение № 9 от 1993 г., ДВ, бр. 47/1993: чл. 149, ал. 1, т. 2 (оспорване конституционността на президентски указ);

Решение № 11 от 1993 г., ДВ, бр. 60/1993: чл. 97, ал. 2 (оставката на вицепрезидента);

Решение № 18 от 1993 г., ДВ, бр. 1/1994: чл. 147, ал. 1 (Конституционният съд не е част от съдебната власт);

Решение № 1 от 1994 г., ДВ, бр. 25/1994: чл. 149, ал. 1, т. 7 (оспорване законността на избор на народен представител);

Решение № 10 от 1994 г., ДВ, бр. 87/1994: § 3, ал. 1 (разпръснат контрол за конституционност);

Решение № 2 от 1995 г., ДВ, бр. 39/1995: чл. 72, ал. 2 и чл. 149, ал. 1, т. 7 (прекратяване пълномощията на народен представител);

Решение № 16 от 1995 г., ДВ, бр. 86/1995: чл. 149, ал. 1, т. 2 (решение на ВНС се оспорва пред Конституционния съд);

Решение № 22 от 1995 г., ДВ, бр. 105/1995: чл. 151, ал. 2 (правните последици от обявяване противоконституционност на изменителен закон);

Решение № 24 от 1995 г., ДВ, бр. 1/1996: чл. 149, ал. 1, т. 2 (решение на ВНС отпреди Конституцията подлежи на контрол пред Конституционния съд);

Решение № 2 от 1998 г., ДВ, бр. 22/1998: чл. 149, ал. 1, т. 4 (предварителен контрол);

Решение № 27 от 1998 г., ДВ, бр. 121/1998: чл. 149, ал. 1, т. 4 (общопризнати норми на международното право);

Решение № 7 от 1999 г., ДВ, бр. 41/1999: чл. 149, ал. 1, т. 4 (предварителен контрол за конституционност на международен договор);

Решение № 13 от 1999 г., ДВ, бр. 88/1999: чл. 149, ал. 1, т. 2 (оспорване указ на президента);

Решение № 1 от 2000 г., ДВ, бр. 18/2000: чл. 149, ал. 1, т. 5 (проверка конституционността на политическа партия);

Решение № 8 от 2000 г., ДВ, бр. 78/2000: чл. 147, ал. 2 (мандатът на конституционен съдия);

Решение № 11 от 2000 г., ДВ, бр. 89/2000: чл. 76, ал. 3 (конституционността на решение на Народното събрание);

Решение № 7 от 2001 г., ДВ, бр. 38/2001: чл. 150, ал. 2 (сезиране от състав на ВАС);

Решение № 13 от 2001 г., ДВ, бр. 51/2001: чл. 149, ал. 1, т. 2 (оспорване на тълкувателен закон);

Решение № 17 от 2001 г., ДВ, бр. 87/2001: чл. 149, ал. 1, т. 7 (оспорване законността на избор на народен представител);

Решение № 13 от 2003 г., ДВ, бр. 66/2003: чл. 149, ал. 1, т. 4 (общопризнати норми на международното право);

Решение № 3 от 2005 г., ДВ, бр. 33/2005: чл. 150, ал. 1 (колегия също може да сезира Конституционния съд);

Решение № 1 от 2006 г., ДВ, бр. 23/2006: чл. 147, ал. 2 (мандатът на конституционния съдия)

Литература:

Владикин, Л. Организация на демократичната държава, С., 1992.

Друмева, Е. Контрол за конституционност във Франция. — Правна мисъл, 1994, № 3.

Друмева, Е. Конституционното правосъдие в системата на разделените власти. — Правна мисъл, 2006, № 4.

Карагьозова-Финкова, М. Американският и европейският модел на съдебен контрол за конституционност: възникване и развитие. С., Албо, 1995.

Мръчков, В. За правната сила на решенията на КС, които установяват противоконституционност на законите. — Съвременно право, 1998, № 6.

Неновски, Н. Търновската конституция и контролът за конституционност. — Правна мисъл, 1999, № 3.

Павлова, М. Решенията на Конституционния съд и техните правни последици. — Сб. Конституционно правосъдие. Съвременни тенденции и европейски перспективи, С., 2005.

Пенев, П, Я. Зартов. Конституционното правосъдие на Република България. С., Сиела, 2004.

Спасов, Б. Конституционен съд. С., Сиби, 1998.

Сталев, Ж., Н. Неновски. Конституционният съд и правното действие на неговите решения. С., Сиби, 1996.

Тодоров, Т. Съответствие на международните договори с конституцията. — Сб. Трудове по международно право. Т. 5, БАМП, 2000.

Benda/Klein. Lehrbuch fiir Verfassungsprozessrecht, C. F. Müller, 1991.

Brewer-Carias, A. Judicial Revue in Comparative Law, Cambridge, 1989.

Garlizki, L. Constitutional Courts Versus Supreme Courts, International Journal of Constitutional Law, Vol. 5, 1/2007.

Loewenstein, K. Verfassungsrecht und Verfassungspraxis der Vereinigten Staaten, Springer, 1959.

Luchaire, Е Le Conseil constitutional, 2. ed., Paris, 1997.

Schlaich, K. Das Bundesverfassungsgericht, 3. Aufl., C. H. Beck, München, 1994.

Бележки

[1] Стенографски протоколи на VII ВНС, II четене на проекта за Конституция, 165. заседание, 25. 06.1991 г.

[2] Пак там. Също и в Комисията по изработване проекта за Конституция — заседания от 20.02.1991 г. и 8.05,1991 г.

[3] Стенографски протоколи на VII ВНС Второ четене на проекта за. Конституция, 165, заседание, 25,06.1991 г.

[4] Неновски, Н. За усъвършенстване на Конституционния съд. — Сб. Конституционализмът и съвременното развитие на България; С., Черноризец Храбър, 2002.

[5] Застъпва се както в теорията — Неновски, Н. Цит. съч.; Друмева, Е. Индивидуалната правна закрила и конституционното правосъдие. — Юридически свят, 2006, № 1, с. 11–24, така и в обществени дискусии.

[6] Сталев, Ж. Проблеми на Конституцията и конституционното правосъдие. С., Сиела 2002, с. 45–46.

[7] BVerfGE 71, 305, 336.

[8] Сталев, Ж. Проблеми…, с. 46–47.

[9] Трифонов, З. Още по въпроса за бъдешето на Конституционния съд. — Банкер, 2003, № 31.

[10] Корнезов, А. Преосмисляне на контрола за конституционосъобразност в светлината на правото на ЕС. — Правна мисъл, 2007, № 2, с. 51–52.

[11] Пак там. Вж. чл. 234 от ДСЕО.

[12] Реш. № 5 на КС от 2005 г., ДВ, бр. 45 от 2005 г., Реш. № 5 на КС от 2007 г., ДВ, бр. 35 от 2007 г.; Реш. № 11 на КС от 2007 г., ДВ, 18 от 2008 г.

[13] Реш. № 3 на КС от 2004 г., ДВ, бр. 61 от 2004 г.

[14] Чл. 5, ал. 4 от КРБ: „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.“

[15] Реш. № 1 на КС от 2008 г., ДВ, бр. 27 от 2008 г.