Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Форми на държавата според държавното устройство

Поначало критерият за групирането и класификациите на формите на държавата е различното третиране на „държавната власт“ като компонент от същността на държавата. Отделен, самостоятелен ракурс и подход в третирането на държавната власт се проявява във вътрешното разчленяване на тази власт и намира израз в понятието „държавно устройство“, което правната наука и практика използва като критерий за самостоятелна класификация — форми на държавата според държавното устройство. Според това дали държавната власт е упражнявана на една или на две плоскости, се разграничават съответно единна/унитарна и съюзна/федерална държава. „Държавното устройство“ е категория, която има приложение и при „съюзи от държави“.

1. Единна/унитарна държава

В единната (унитарната) държава всички държавни дейности изхождат от една „централа“ — това е принципът на унитаризма. Цялата държавна власт се концентрира и упражнява на една плоскост (единна организация и единен правен ред). Всички държавни органи са пряко подчинени на „държавната централа“ и се подчиняват на нейните нареждания и указания. Държавното устройство на единната държава не изключва обаче административно-териториално деление, без което никоя съвременна държава не може да съществува. Но това деление има административен характер, оттам идва и понятието „административно-териториални единици“ — общини, области (чл. 135 от КРБ). Такива единици не притежават собствена първична власт (вж. Раздел XVI).

Предимствата на единната държава са във възможността за бързо реагиране към обществените потребности, в ясните управленски структури, широкообхватното, по правило равноправно третиране на гражданите, и еднаквите правни условия за стопанска дейност. Недостатъци могат да се проявят в усилване на заложената по дефиниция тенденция към централизиране. Съобразяването на местните с общите държавни интереси се осъществява в структурите на местното самоуправление и в деконцентрацията на държавната власт по места. Но всички тези структури функционират в рамките, в които се упражнява централно ръководната власт в единната държава.

Във връзка с държавното устройство теорията и правната уредба използват основно две двойки понятия — „концентрирана — декон-центрирана“ и „централизирана — децентрализирана“ държавна власт. Концентрирана е такава организация на управлението, в която определянето и реализирането на държавните задачи е разположено на централното управленско равнище на държавната администрация (министерствата). И обратното, при деконцентрацията изпълнението на държавните задачи се извършва от звена на по-ниските държавни управленски равнища (опосредена държавна администрация), при което обаче централата във всички случаи запазва надзор за целесъобразност и законосъобразност. Това е т.нар. упражняване на държавна власт по места.

Принципът на централизацията в държавата означава, че всички държавни задачи се осъществяват пряко от „централата“, т.е. централните държавни органи осъществяват тези дейности; докато децентрализация има там, където държавните задачи са прехвърлени (делегирани) върху самостоятелни недържавни носители на публична власт, напр. общините. В този случай държавата „се отдръпва“ от осъществяването на определени функции от властта, като ги предоставя на други субекти на публична власт; те осъществяват въпросните функции въз основа на делегацията, но от собствено име и за собствена сметка. Спрямо тези субекти на публична власт държавата по правило има само надзор за законосъобразност (вж. Раздел XVI).

Член 2, ал. 1 от КРБ гласи: „Република България е единна държава с местно самоуправление.“ Ясно и категорично формата на държавното устройство на съвременна България е определена като „единна държава“. Едновременно с това е поставено ударение и върху местното самоуправление. В Глава седма „Местно самоуправление и местна администрация“ Конституцията съдържа принципите на местното самоуправление и местната администрация.

„В нея (Република България) не се допускат автономни териториални образувания“, гласи второто изречение на чл. 2, ал. 1 от КРБ. В тази разпоредба се съдържа заложеният в Конституцията принцип за засилен унитаризъм, който се проявява в забрана за териториални образувания, съдържащи иманентно възможността за развитие на установеното държавно устройство към по-сложни държавни форми, в които държавната власт вече се разполага на повече равнища. От текста недвусмислено се извежда разбирането, че действащата българска Конституция не допуска развитие на регионализъм, който да надхвърли установената форма на единната държава. Ударението е върху единното държавно устройство, което означава централизирана организация на държавната власт, включваща в своите рамки и формите на местното самоуправление.

Освен сред основните начала на конституционния ред (Глава първа) формата на държавно устройство има уредба в Конституцията и в Глава девета (реда за изменяне на Конституцията) — досежно реда за изменянето на установената в Република България форма на държавно устройство. Както формата на държавно управление, така и формата на държавно устройство принадлежат към особените материи, които поради основното им значение не могат да бъдат изменяни от Народно събрание, а само от нарочно избрано Велико народно събрание (чл. 158, т. 3 от КРБ). Това означава, че опити съвременна

България да бъде устроена като федерална държава могат да постигнат реализация само по пътя на Велико народно събрание. В този смисъл е и задължителното тълкуване, което Конституционният съд даде в споменатото Решение № 3 от 2003 г. относно реда за изменянето на установената в Република България форма на държавно управление и на държавно устройство[1].

2. Съюзна/федерална държава

Названието е от латински: foedus = съюз. Характерно за тази държавна форма е, че държавните функции са разположени на две равнища: едното е съюзната/федералната държава, другото е „полу-държавите“ — провинции, щати, кантони, ландове и др. Принципно положение е, че и двете равнища притежават елементите от същността на държавата (вж. Раздел II), макар и непълни.

Основно правило при федералното държавно устройство е, че общата схема в Конституцията трябва да обхваща организацията и правния ред на съюзната държава и на полу-държавите по такъв начин, че да е налице взаимно обвързване на задачи, дейности и компетенции в ясна общодържавна хомогенност.

Държавната власт е „поделена“ между федералната държава и полу-държавите. Учението за трите елемента (Раздел II), приложено върху федералната държава, ще срещне трудности: елементите „държавна територия“ и „държавен народ“ не са проблемни; проблеми обаче възникват с елемента „държавна власт“. При полу-държавите отсъства „външният суверенитет“, което прави тяхната „държавна“ власт непълна. При федералната държава „вътрешният суверенитет“ е разделен между нея и отделните полу-държави; и в двата случая „неделимият“ суверенитет е непълен и поделен, което противоречи на природата на суверенитета (вж. Раздел II), а именно — неговата пълнота и неделимост. В първите десетилетия на федералната държава (САЩ) в теорията и практиката се застъпва разбирането за наслагването на двата суверенитета — на федерацията, и на щата; битува понятието за „двойния суверенитет“, около който се разгръща най-голямата държавна криза в историята на Съединените американски щати — стремежът за отделяне/сецесия на Южните щати и войната, известна като Сецесионната война (1860–1863).

Конституционализмът се е справил с този сложен проблем; използва правната фикция, че първичен и неделим суверенитет се упражнява само в рамките на конституционното разпределяне на компетенциите между федералната държава и полу-държавите; а полу-държавите имат „идеални части“ от неделимия първичен суверенитет, като очертанията на тези части, изразени съответно в компетенции, следва да се съдържат във федералната конституция. В това се състои основният принцип на федералното държавно устройство: разграничаването функциите по упражняването на държавната власт и разпределянето им като съответни правомощия между двете равнища на власт съставлява ядрото и гаранцията за удачното решаване на управлението във федералната държава. Двете равнища следва взаимно да се допълват.

Принципът на хомогенността е присъщ на федералното държавно устройство: изразява се в необходимостта от синхрон между федералната конституция и конституциите на полу-държавите, при което водещо положение има федералната конституция.

Принципно положение, записано в конституциите на всички федерални държави, е че федералното право има предимство пред правото на полудържавата.

Изменение на федералната конституция не може да бъде извършено без участието на полу-държавите или без участието на онзи федерален държавен орган, в който те са равно представени — горната камара на федералния парламент.

Основно начало във федералната държава е и принципът за субсидиарността: по-голямата общност може да бъде заставена да изпълни една обществена функция само тогава, когато тази функция не може да бъде изпълнена от по-малката единица. А във федерализма субсидиарността се проявява в това, че по-малката държавна единица — полудържавата, има първичната компетентност за осъществяване на държавни дейности върху нейната територия и само ако тя не може да се справи, на нейно място встъпва по-голямата държавна единица, т.е. федералната държава. Субсидиарността принадлежи към основните идеи на федерализма. Функционирането и развитието на федерализма често е предмет на оспорване пред Конституционния съд (където има такъв). Днес най-големите държави в света имат федерално държавно устройство — Съединените американски щати, Канада, Мексико, Венецуела, Аржентина, Бразилия, Малайзия, Индия, Германия, Швейцария, Белгия (от 1988 г.) и др.

Понятието за формата на държавното устройство не е замръзнала концепция; то постоянно се развива и обогатява. През втората половина на XX в. в Южна Америка се забелязва тенденция към федерализиране; в Европа се наблюдава засилено развитие на регионализма (Италия, Испания, Великобритания), при което най-високото административно-териториално равнище бива снабдявано с толкова много правомощия, че наподобяват правомощията на полудържавата във федералното държавно устройство.

Но през последните десетилетия в Европа е налице и обратното явление: федерации се разпадат — СССР, Югославия, Чехословакия. Причините, поради които една държава избира федералното устройство като форма на държавно устройство, както и причините за отказване от тази форма, са сложни и специфични. Историята показва, че при големи държави като САЩ, Канада, Австралия произходът на това явление е в процесите на деколонизацията. При Швейцария влияние оказват специфични фактори като релеф, територия, обичаи и т.н. Сравнително скорошното устройване на Белгия като федерация има своето обяснение в двете народностни и езикови общности в населението, довело до обособяването им като полу-държави във федерална Белгия.

В историята на България въпросът за участие във федерация почти не присъства. Действащата българска Конституция съдържа ясно разбиране за необходима стабилност в конституционноустановената форма на управление и форма на държавно устройство. За нейното изменение, както и за изменението на конституционноустновената форма на държавно управление, е предвиден най-сложният път — Велико народно събрание (чл. 158, т. 3 от КРБ).

Бележки

[1] Реш. № 3 на КС от 2003 г., ДВ, бр. 36 от 2003 г.