Емилия Друмева
Конституционно право (78)

„Конституционализация“ на принципа за правовата държава

В осъществяването на принципа за правовата държава (вж. Раздел IV) се открояват следните водещи линии:

— разделението на „властите“ — хоризонтално и вертикално;

— разграничаването между сферата на държавата и сферата на правата и свободите на гражданите;

— разграничаването между учредителната власт, която е у народа като суверен, и учредените власти — органите на публична власт.

Държавата е подчинена на правото, всички държавни органи функционират в рамки, поставени им от правото. Гражданите имат признати права и свободи, формулирани и вградени в Конституцията, с което им се гарантира свобода и запазена лична сфера.

С цел тези водещи положения да бъдат съхранени срещу нежелани законодателни промени, правовата държава създава механизми за собственото си съхраняване; тези механизми също се нуждаят от гаранции и поради това биват „конституционализирани“, т.е. вписани в конституция, която не може да бъде изменяна по пътя на обикновеното законодателство. Този процес на конституционализация се нуждае от особени средства за закрила, за да бъде гарантирано съществуването на контролираното управление, което пък ще гарантира спазването на правата и законните интереси.

Правовата държава може да съществува само ако са създадени надеждни средства за закрила на законността, а с това — и на Конституцията. Стига се до абсолютизиране на идеята за контролираното управление (вж. Раздел IV) и неговия необходим адекватен израз в Конституцията. В тази рамка логично се вмества аксиомата, че в демократичната държава правителствата „идват и си отиват“, т.е. не са всемогъщи, че и парламентът не е всемогъщ, а е ограничаван от висши правила, които той не бива да нарушава. Принципът на законността не може да бъде изключван тогава, когато става дума за парламента. Напротив, последователното му прилагане изисква той да има най-стриктно приложение в законодателната дейност. Както актовете на администрацията подлежат на пряк съдебен контрол (вж. Раздел XIV), така и актовете на законодателната власт следва да подлежат на подобен контрол. За административния акт принципът за законността означава съобразяване със закона, а за закона принципът за законността означава съобразяване с Конституцията. Така принципът за законността придобива ново измерение — превръща се в принцип за конституционност.

Върху администрацията пряк контрол за законност упражняват съдилищата (вж. Раздел XIV). Що се отнася до съответствието на законите с върховния закон — Конституцията, в юриспруденцията си пробива път разбирането, че такъв контрол може да се упражнява пак от съдилищата. Така контролът, осъществяван от правосъдни органи върху законите за тяхното съответствие с Конституцията, се превръща в основен елемент на правовата държава. Целта е всички актове на власт — законодателни, административни и съдебни, да се подчиняват на принципа за правовата държава.

Само принцип обаче не стига. Той трябва да има своя организация, механизми и мерки, гарантиращи неговото функциониране. Какви видове актове следва да подлежат на контрол за конституционност? Въпросът е принципен и се абстрахира от действащото българско право. Отговорът му е: актове, които се приемат/издават в упражняване на власт и правомощия, пряко произтичащи от Конституцията. Това положение е класическо за съществуването и легитимирането на контрола за конституционност.

Видовете държавни актове се приемат/издават на различни равнища на власт. В случая интерес представляват актовете, които непосредствено са стъпили на Конституцията:

— законите като актове на парламента — те са класическият предмет на конституционния контрол;

— актовете на парламента, които не са закони, но почиват непосредствено върху Конституцията — това са вътрешнопарламентарните правилници и решенията на парламента (вж. Раздел X);

— актовете със сила на закон — декрети, наредби-закони и др. с общото наименование „делегирано законодателство“ (вж. Раздел XIII);

— актовете на държавния глава;

— международните договори — при тях контролът за конституционност се осъществява пряко — преди ратификацията, или непряко — върху закона за ратифициране на международния договор (вж. Раздел XI).