Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Раздел четиринадесети
Конституционни основи на съдебната власт

„Третата власт“. Същност. Функции

Съдебната власт — „Юдикативата“, е най-самостоятелната в триадата на разклонената държавна власт. Нейната задача е да решава правните спорове и да „раздава право“ съгласно действащите в страната закони. Но това признание се институционализира едва в XIX в. Впрочем, potestas juridiciaria е била считана като особено важна съставка на суверенната власт в държавата още в по-стари времена. Въпреки това са били нужни много години, за да се стигне до изясняването, че правораздаването е самостоятелна държавна функция с органи, които я упражняват. Дълго време съдебната власт живее в рамката на изпълнителната власт като помощна функция (в схемата на Джон Лок съдебната власт въобще не е обособена самостоятелно — вж. Раздел IV).

Шарл де Монтескьо не отрежда много място на съдебната власт в предлаганата схема на разделените власти (вж. Раздел IV). Третира я главно в сферата на изпълнението на законите (съдебната власт прилага правото), набляга върху недопустимостта лице от съдебната власт да участва и в законодателната, и в изпълнителната власт. Дори в най-известното си съчинение „За духа на законите“, Монтескьо пише за съдебната власт, че „нея в известен смисъл въобще я няма“[1]. Не бива обаче Монтескьо да бъде неточно интерпретиран — просто съдебната власт няма собствено политическо съществуване.

Това разбиране има отражение в първите конституции в Европа, където Юдикативата (съдебната власт) не е очертана като равностойна на Легислативата и Екзекутивата. Пример за това е и Търновската конституция, в която въобще няма самостоятелен раздел за съдебната власт — уредбата не покрива дори основните принципи на съдебната власт, а е разхвърляна в отделни текстове.

Но още през XVIII в. започва отделянето и обособяването на съдебната власт, за да достигне днес до изравненото й положение спрямо законодателната и изпълнителната власт, а в определени случаи съдебната власт е придобила дори свръхтегло във взаимодействието на висшите държавни органи. Злоупотребите със съдебната власт в миналото са накарали съвременния законодател да устрои съдилищата по такъв начин, че да ги направи колкото може по-независими от другите власти в държавата и да им създаде обективни условия за нравствено, безпристрастно и справедливо правораздаване. Кои са факторите за това възходящо развитие на съдебната власт? Безспорни са: 1) осъществяваният от съдебната власт пряк контрол за законосъобразност върху актовете на администрацията; 2) неприлагането на актовете, които противоречат на Конституцията, след като съд (конституционен) е установил такова противоречие (вж. Раздел XV); 3) решаването на конфликти между титулярите на другите две власти, което обаче в известна степен стига до „юстициализация“ на политиката.

Днес принципите относно съдебната власт, заложени в съвременните конституции, представляват съдържателно възпроизвеждане и конкретизация на принципа за правовата държава (вж. Раздел IV). Най-ярката характеристика на съдебната власт е нейната самостоятелност и отделеност от другите две власти, както и независимостта на нейните органи — магистратите. Впрочем, ако не е налице такава независимост, Юдикативата не би могла да осъществява своята главна задача и да бди за функционирането на правовата държава.

„Третата власт“ действа там, където между правната норма и житейската ситуация възниква конфликт. Предназначението й е:

— да преодолява „триенето“ и да решава спора, водена от признати правила за прилагане на правото, придружено задължително с рационално мотивиране;

— това да е изход от конфликта и възстановяване на правния мир.

Основните функции на съдебната власт са: а) да решава правни спорове, б) да закриля съществуващия правен ред и правната стабилност; в) да упражнява контрол в процеса на прилагането на правото; г) да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Упражняването на функциите да почива върху рационални решения, еднакво третиране, континюитет и авторитет. Това е не само формално „провеждане на правото“, а един процес на непрекъснато възприемане, одобряване и легитимиране на утвърдени ценности. Съдията е преди всичко пазител на правото и в съвсем ограничена степен — създател на право. Но във всички случаи той е обвързан от закона и правото (чл. 117, ал. 2 от КРБ).

Тъй като правовата държава не позволява правата да се търсят чрез саморазправа, засегнатите лица трябва да имат възможността винаги да се обърнат към съда като орган, натоварен с посочените държавни функции, и да търсят закрила от него. По този начин забраната за саморазправа, от една страна, и възлагането на грижата за правото като държавна функция върху магистратите — от друга страна, логично намират своето обединяване и израз в задължението на държавата да се грижи за сигурността на лицата — физически и юридически. Това е задължение, което Конституцията възлага на органите на съдебната власт — да защитават правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117, ал. 1).

Действащата българска Конституция съдържа самостоятелна Глава шеста, именувана „Съдебна власт“. С това Юдикативата е поставена наравно с Легислативата и Екзекутивата като държавна функция, възложена за упражняване върху съдии, прокурори и следователи, с обвързващи послания и задължения към законодателя. Конституцията признава и насърчава присъщите на „третата власт“ стойности, което се проявява в изграждането на правораздаването като държавна функция, в особения правен статус на магистратите и в осигуряването на съдебна закрила за правата и законните интереси.

В демократичната държава съдебната власт има ясна легитимност: правосъдието се осъществява в името на народа (чл. 118 от КРБ).

В рамките на действащата конституционна уредба реалното „отделяне“ на съдебната власт в схемата на разделените власти се проявява във функционално, организационно и персонално отношение. Целта е конституционният ред да съдържа реални гаранции за независимо, просветено, честно и справедливо правораздаване.

Бележки

[1] Монтескьо, Ш. Цит. съч., с. 229