Емилия Друмева
Конституционно право (24)

Съединени американски щати

1. Английските колонии

До първите десетилетия на XVII в колонизирането на Северна Америка се извършва предимно от Испания и Франция. През декември 1620 г. на американския континент акостира английският кораб „Мейфлауер“ с пуритани-преселници на борда, които основават града Ню Плимут; започва английската колонизация на Новия свят. В следващите 150 години вече са създадени 13 колонии, толкова силни, че могат да се противопоставят на метрополията, водейки война за независимост.

Английското заселване на новия континент създава три вида колонии:

— „кралски колонии“, които принадлежат изключително на английската корона — напр. Вирджиния;

— „колонии със собственост“, при които кралят прехвърля с харта или с друг документ в полза на търговско дружество или физическо лице собствеността върху земята, а запазва за себе си ограничени права, упражнявани от губернатор — напр. Мериленд, Пенсилвания;

— „свободни колонии“, които са самостоятелни общности, но под върховната власт на английската корона; имат силно вътрешно самоуправление — напр. Нова Филаделфия, Род Айланд. В тези колонии се излива потокът от дисиденти и пуритани от Англия.

Към средата на XVIII в. в новия континент вече има 13 английски колонии с различно управление. Преселниците носят със себе си постиженията на човешкото мислене — естествено-правните теории и идеите на Просвещението; носят и будния дух на дългогодишни борби за ограничаването на кралската власт и за повече права. В Англия Славната революция вече протича: в 1688–1689 г. Билът на правата е вече действащо право, местното самоуправление има трайни традиции — всичко това е пренесено в Новия свят. В колониите се извършва интензивно правотворчество. От Англия е пренесен институтът на съдебните заседатели, основното човешко право habeas corpus — всичко това значително улеснява възприемането постиженията на човешката цивилизация в една новообразуваща се държава.

Тринадесетте колонии, въпреки различната си форма на управление, съдържат общи черти: назначените от английската корона управители имат изпълнителната власт и милицията. Представителните органи са двукамарни. Приетите от тях закони, с изключение на няколко колонии, се нуждаят задължително от санкцията на английския монарх. Организацията на местното самоуправление следва тази на Англия — в колониите се създават същите административно-териториални единици — градски и селски общини. Един факт от това време заслужава отбелязване — приемат се „Основни правила на колонията Кънектикът“. Годината е 1638.

2. Декларацията за независимостта

Днес се поставя въпросът дали Англия е могла да предотврати откъсването на колониите в Америка чрез една по-гъвкава политика. През XVIII в. колониите, добили самочувствие и икономическа мощ, застъпват позицията, че властта на Короната и на английския парламент не бива да се простират извън очертанията на Острова.

В средата на същия век английският парламент приема няколко имперски закона — Законът за марките, Законът за квартируване на войниците и др. Тези закони имат неблагоприятни правни последици за колониите. Сблъсъкът става по повод приетия през 1773 г. Закон за чая. Реакцията е, че търговците на чай в Бостън изхвърлят целия товар с чай извън борда на корабите (известното „Бостънско чаепиене“). Това действие се приема като сигнал за организиране и съюзяване на колониите за обща съпротива срещу метрополията. През 1775 г. във Филаделфия се провежда конгрес на делегати от законодателните органи на всички колонии. Подготвя се война с метрополията.

На 4 юли 1776 г. е прокламирана известната Декларация за независимостта. Тя е подписана от 13 щата. Тук за първи път се появява наименованието „щат“ (state на английски означава и държава) вместо „колония“; тази промяна ясно говори за намерението на авторите на декларацията — в Америка да има държави, а не колонии. И днес тази декларация се сочи като образец на добре структуриран и формулиран акт на политическа воля. Неин автор е Томас Джеферсън (1743–1861) — един от големите теоретици и политици на Новия свят.

Декларацията излага причините и намеренията за откъсване от метрополията — колонистите искат независимост и самостоятелни държави. „Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемни права, между които са правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие…“ — се казва в началото на Декларацията. В триадата от абсолютно необходими права за всяко човешко същество Джеферсън посочва „живот, свобода и щастие“. Философската еволюция е забележителна: за първи път в политическата история на света се включва „щастието“ не само в официален държавен документ, но и като основно човешко право. За Декларацията се казва, че тя е била „обещанието“, а приетата по-късно федерална конституция — неговото осъществяване.

Между Англия и Франция се води война (1781–1783). Франция воюва на страната на колонистите. Войната завършва със сключването на Парижкия мир през 1783 г. — Англия признава независимостта на тринадесетте американски колонии. Любопитно е, че за национален празник на Съединените американски щати днес се чества не денят на признаване на независимостта на тринадесетте колонии, а денят, в който се гласува Декларацията за независимостта във Филаделфийския конгрес — 4 юли.

От този исторически период следват няколко значими за конституционното развитие на Америка постижения:

— почти всички от обявилите се за суверенни щати приемат свои конституции;

— конституциите са придружени с „декларация за правата и свободите“;

— основната характеристика на тези конституции е, че за първи път в света на практика е приложен принципът за разделение на властите;

— поставено е силно ударение върху ролята и тежестта на представителния орган като законодател.

3. Федералната конституция

Следващ етап в развитието на американския конституционализъм е създаването на Конфедерацията през 1777 г. Документът, който формално я създава — The Articles of Confederation — се счита за първия държавен акт на Съединените щати на Америка, послужил като правна основа за прехода, извършващ се в държавното устройство на американските щати — от конфедерация към федерация (вж. Раздел III).

В конституционната наука се търсят обяснения защо в Америка първоначално се предпочита конфедералното държавно устройство, т.е. запазване самостоятелността на отделните щати, което едновременно означава и слаба връзка между тях. В Конфедерацията всеки щат, независимо от големината си, има право на един глас в конгреса, който решава само някои въпроси от общ интерес. Това означава, че компетенциите на конфедералния конгрес са значително ограничени. Въобще периодът на конфедералното устройство на американската държава се характеризира със слаба централна власт. Упадъкът в търговията и несигурността в държавата скоро предизвикват настоятелни искания за засилване на връзките между отделните щати и за свикване на Конвент, който да приеме по-централизирана форма на държавно устройство и конституция на новата държава.

Конвентът е свикан през май 1787 г. във Филаделфия. Работата по конституцията трае повече от четири месеца. „Бащите на Конституцията“ са 55 мъже, предимно млади, богати и образовани. Повечето от тях застъпват идеите на Просвещението, добре познават „общото право“ на Англия, Великата харта на свободите, постиженията на Славната революция, идеите на Лок за държавното управление, произведенията на Монтескьо. Между учредителите 33 са юристи, сред тях са Дж. Уошингтън, Г. Медисън, А. Хамилтън, Б. Франклин, Дж. Джей и др. Известно е, че авторите на федералната конституция са били хора предимно с консервативни убеждения; в техния състав отсъстват представители на дребните фермери. Заседанията им са тайни; протоколите се публикуват едва през 1818 г.

Конституцията се подписва на 17 септември 1787 г., след което е дадена за ратификация на парламентите на отделните щати. В нея остават спорни въпроси, най-вече около липсата на Декларация за правата и свободите. Следва продължително ратифициране на Конституцията, което среща сериозни препятствия в немалко от щатите, особено в щата Вирджиния. Започва гореща полемика „за“ или „против“ Декларация за правата и свободите като органична част от Конституцията. Полемиката се разгаря в пресата и особено в свитъците от статии „Федералист“. Тези статии са класика на американското конституционно право и практика, възприемат се като автентично тълкуване (автори са Хамилтън, Медисън и Джей) и задълбочен анализ. Резултатът от това плодотворно обсъждане са приетите през 1791 г. десет поправки на Конституцията, имащи за предмет правата и свободите.

Приносите на американския конституционализъм. Конституционната теория е единодушна, че първо място се полага на свободата на съвестта. Търсената свобода на религия, вероизповедания, т.е. свободата на съвестта, е представлявала силен стимул за първоначалното преселване на американския континент. Свободата на съвестта се излага и развива като основно лично право на човека. С идеята за свобода на съвестта, на вероизповеданията, и снабдени реално с такава свобода, първите заселници на американския континент създават нов държавен строй.

Друг принос на американския конституционализъм е закрепването в позитивното право на „правата и свободите“ (rights and liberties) като човешки правдини. За да може да бъде защитавано, неуловимото философско понятие „свобода“ бива обличано в правна форма — става „право“, „правдина“. Това се осъществява чрез записването на тези права и свободи в „декларации за правата“, които представляват писмено въведение към всички щатски конституции; те обявяват правата и свободите като права за всеки човек; те са неотнемни, неразделни от човешката личност и не могат да бъдат откъсвани от нея дори и от законодателя. Включването им в конституцията означава, че те са права, признати от действащата правна система, че те са защитими пред съда, че това са права и свободи, без които личността и обществото не могат да съществуват. Тяхното закрепване в щатските конституции предхожда известната френска Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. (вж. Раздел XVII). Прокламираните в щатските конституции права и свободи поставят гранична черта между правата на индивида и държавата. През историческите епохи тази черта бива премествана, но идеята за справедливото разпределяне правата и отговорностите, както и за закрилата на личната сфера, запазва конституционните си измерения.

Оригинален принос на американското конституционно развитие представлява федералното държавно устройство. За първи път в световната практика се създава такава организация на държавните властови равнища, при която съюзната държава притежава суверенната власт, но едновременно с това и отделните щати запазват частично своя суверенитет. Първоначално се поддържа теоретичната конструкция за т.нар. „двоен или паралелен суверенитет“. Последвалото развитие показва, че тази конструкция е трудно приложима и съдържа постоянна заплаха от лесно разпадане на държавния съюз. Тази опасност се проявява във войната между Юга и Севера (1860–1863 г.), известна като Сецесионната война (от сецесия — излизане от федерацията).

Сърцевината в правната уредба на федерализма е в разпределянето на компетенциите между федерацията и щатите, заложено във федералната конституция. Важен елемент от федералното държавно устройство е равнопоставеността на всички щати като съставки на съюзната държава: независимо от числеността на населението, всеки щат е представен в Горната камара на Конгреса (Сената) с двама сенатори.

Републиканската форма на управление е друг оригинален елемент на американския конституционализъм. До приемането на федералната конституция се е смятало, че републиката като форма на държавата подхожда добре за малки градове-държави или за специфичния релеф на Швейцария. В Новия свят се създава република в голяма и пространна държава. Смята се, че успехът на републиканската форма в Съединените американски щати се дължи до голяма степен на комбинацията й с федерализма като форма на държавно устройство.

Друг елемент, също така оригинален, а и до голяма степен свързан с републиканската форма на управление, е институтът на федералния президент като държавен глава. Президентът е едновременно и държавен глава, и шеф на изпълнителната власт. Избира се от народа, чрез непреки избори, за срок от четири години (вж. Раздел XII).

Оригинален елемент на американския конституционализъм е приложението на учението за разделение на властите, заложено в стриктното разграничаване между сферите на трите власти, осъществявани съответно от Конгреса, от президента и от съдебните органи. Но за да не се получи блокиране в държавната машина, което неминуемо би станало при едно сковано разделяне между трите власти, американската конституция съдържа нов (тогава) прочит на Монтескьо и развитие на неговото учение: властите са разделени, но едновременно с това са и „взаимнокоординиращи власти“. Допирните точки в техните полета раждат търсените механизми и средства за взаимна координация — т.нар. проверки и баланси (checks and balances). В това се състои новото прочитане на Монтескьо с цел постигането на координирано осъществяване на разделените власти. Днес тези „проверки и баланси“ са развити и допълнени от дейността на политически партии, организации и от други участници в съвременното плуралистично общество.

Принос представлява и доктрината за съдебния контрол (judicial review). Това е правото на всеки съд да упражнява контрол върху законите и актовете на изпълнителната власт, за тяхното съответствие с Конституцията. Проявява се в правото на всеки съдия да не приложи в конкретното дело закон или друг акт, който той смята за противен на Конституцията. Този принцип не е записан първоначално в Конституцията. Има дългогодишна прецедентна практика, превръщайки се в една от основните форми на контрол за конституционност (вж. Раздел XV).

Естествено възниква въпросът в какво се състои тайната на продължителния живот на американската конституция. Тя е най-старата понастоящем действаща конституция в света. Вярно е, че същата е изменяна много пъти досега, в резултат на което към първоначалния й текст са прибавени 27 поправки.

Отговорът е в разума на принципните решения. Текстовете на Конституцията имат ясен и логичен строеж; фразите са съдържателни, но и гъвкаво формулирани. Точно тази характеристика — синтезираност, но едновременно с това — еластичност и отвореност, прави американската конституция сравнително лесно поддаваща се на тълкуване, без при това да се нарушава основното съдържание. По общо признание главната заслуга има произнасянето на Върховния федерален съд както по законите, така и по самата конституция. За американската Конституция, такава каквато е днес, често се казва, че тя е резултат от постепенно развитие, характеризирано като „израстването на Конституцията“ (The Growth of the Constitution).