Емилия Друмева
Конституционно право (5)

Конституционноправни норми

1. Нормативната йерархия

Конституционноправните норми са правни правила за поведение и съдържат всички основни черти и елементи, присъщи на правните норми въобще. Едновременно с това обаче те се характеризират с особености, обусловени преди всичко от предмета на правното регулиране основите на държавното устройство и организация, както и правата и свободите на гражданите. Оттук конституционноправните норми представляват фундаментни правила, върху които се изгражда цялата правна система. От същността и значението на конституционното право и на Конституцията произтича най-важната особеност на конституционноправните норми — те имат най-висок ранг в националната правна система, т.е. най-висока юридическа сила. Какво означава това?

Отговорът се съдържа в учението за стъпаловидния строеж на правнонормативния ред, наричан още нормативна йерархия. Според това учение правните норми не стоят безредно разбъркани, а се намират помежду си в стъпаловидно подредени взаимоотношения. В този ред прилагането на по-горестоящата норма предпоставя създаването на по-долустоящата норма — по-горното стъпало представлява правното основание за по-долното, а оттам — нормите на по-горното стъпало имат отменителна сила спрямо тези от по-долно стъпало: един нормативен акт може да бъде изменен, респ. отменен само чрез нормативен акт с по-висок или равен нему ранг. Това е съподчинеността на правните норми. Основният неин принцип гласи: правна норма от по-долно стъпало/ранг не може да противоречи на правна норма от по-горно стъпало/ранг. Ако все пак такова противоречие бъде установено, правната последица е прилагане на правнонормативния акт с по-висок ранг. Този принцип, както и цялото учение за нормативната йерархия, представляват ядрото на учението за правовата държава (вж. Раздел IV) и на принципа на законността. Те са записани ясно в Конституцията: „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат“ (чл. 5, ал. 1) и в Закона за нормативните актове^[1].

На стъпалата/ранговете на правните норми и на нормативните актове, в които те се съдържат, отговарят съответните степени на т.нар. юридическа сила. Как се определя рангът, т.е. юридическата сила на конкретна норма? Водещ критерий е мястото и ролята на органа на власт, създал нормативния акт, в който се съдържа нормата — парламент, правителство, министър, общински съвет. Но този критерий не е абсолютен — при определянето на юридическата сила на конкретен нормативен акт следва да се има предвид не само органът, който го е създал, но и видът и предназначението на нормативния акт — например: може ли решение на Народното събрание, което съдържа правни норми, да отмени или измени нормативно постановление на правителството (вж. Раздел XIII)? Отговорът е, че Народното събрание като законодателен орган би следвало да въздейства нормативно върху обществените отношения не с решение, а със закон; що се отнася до решенията на парламента като вид негови актове, те по принцип следва да се ограничават до конкретни предписания (вж. Раздел XI).

Присъща особеност на този стъпаловиден строеж е, че колкото по-висок е рангът на правната норма, толкова по-общи, по-абстрактно формулирани са съдържащите се в нея правила; те получават конкретизация „надолу по стъпалата“ в разпоредби на актове с по-ниска степен на юридическа сила.

Учението за стъпаловидния строеж на правния ред е създадено в началото на XX в. от школата на правния нормативизъм и неговите изтъкнати представители Ханс Келзен (1881–1973) и Адолф Меркл (1890–1970)^[2]. За нормативизма правната система е йерархически изградена логическа конструкция. Целта и смисълът на нормативната йерархия са нормите в правната система да представляват едно единство, като въплъщение на главната функция на правото да създава ред, особено в своята система; да се осигурява непротиворечивост и ред в действащото право.

Нормативната йерархия представлява скелето на правовата държава. Стъпаловидният строеж на правнонормативните актове в националната правна система бива онагледяван чрез т.нар. „нормативна пирамида“.

{image:pyramid.png}

Конституцията като основен закон (вж. Раздел IV) представлява нормативен акт с най-висока юридическа сила и логично заема върха на пирамидата; Конституцията има върховенството, но едновременно с това Конституцията е и основата на пирамидата и с това — на цялата правна система, което представлява още едно свидетелство и потвърждение за значението на конституционното право и за неговата характеристика като фундаментно право.

Тези класически етажи на нормативната пирамида се оказват обаче тесни за взаимоотношението между международното и наддържавното право, от една страна, и националното право, от друга. Действащата българска Конституция съдържа принципното положение, че международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат (чл. 5, ал. 4 от КРБ). Заслужава да се отбележи, че в случая Конституцията употребява точно понятието „предимство“ (primacy, англ.), а не „върховенство“ (supremacy, англ.). Това разграничаване в терминологията е релевантно и в случай на противоречие между правото на Европейския съюз и националното право^[3]; предимството е на европейското право и е прогласено в юриспруденцията на Съда на Европейските общности още в 60-те години на миналия век^[4].

Правото на Европейския съюз има предимство пред българското право, откакто Република България е член на Европейския съюз. Това принципно положение има позитивноправна уредба и в действащото българско право: „Ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът.“ (чл. 15, ал. 2 от ЗНА), т.е. националното право, което противоречи на европейски регламент, няма да бъде приложено (вж. Раздел IV).

2. Особености

Фундаментното предназначение на конституционноправните норми и принадлежността към публичното право предопределя императивния им характер — повечето от тях са императивни и само една малка част — диспозитивни.

Конституционноправните норми имат особености, свързани с формата и със структурата — например чл. 4, ал. 1, изр. първо гласи: „Република България е правова държава.“ Тук нормата като правно правило за поведение трудно се разпознава. Но в това кратко изречение е концентрирана цялостна концепция за съвременната българска държава (вж. Раздел IV). Изречението съдържа в себе си множество правила за поведение, формулирани с висока степен на абстрактност и обобщеност. Този пример разкрива същностната особеност, характерна за редица конституционноправни норми — те са формулирани като норми-принципи, норми-концепции и стават приложими чрез други норми на самата Конституция, развити в норми на закони и други актове.

Друга особеност на конституционноправните норми е, че те обикновено не съдържат словесно трите структурни елемента на правната норма: хипотеза, диспозиция, санкция. В повечето случаи разпоредбата включва само хипотезата и диспозицията, дори само диспозицията на правното предписание. Тази особеност не лишава текста от нормативната му същност. „Пропуснатите елементи“ са смислено и логически вплетени и се подразбират от текста на разпоредбата. Обяснението е отново във високата степен на правна абстракция като присъщ белег на конституционноправните норми. И точно тази тяхна специфика им позволява да изпълняват ролята си на юридическа основа в правотворчеството и в правоприлагането^[5].

Конституционноправните норми имат висока степен на устойчивост. Тя се проявява в особения ред за изменение (вж. Раздел IV) на Конституцията. Смисълът на тази желана устойчивост се съдържа в самите обществени отношения, уреждани с конституционноправни норми — те трябва да са стабилни. Но това не следва да се абсолютизира.

В случаи на дълбоки обществени промени конституционното право бива неминуемо засягано — „пътят към властта“ получава нова уредба. В същото време други клонове на правото се оказват по-устойчиви: „Verfassungsrecht vergeht, Verwaltungsrecht besteht“ — „Конституционното право отминава, административното остава“ — гласи известната фраза в германската правна традиция.

Дали всички разпоредби на Конституцията имат еднакъв ранг и дали задължават в еднаква степен нормотворци, правоприлагащи органи и лица? По втория въпрос едва ли може да има спор — всички те като норми на Конституцията са преди всичко правни норми и с това задължават в еднаква степен всички. Що се отнася до значимостта на различните конституционни норми, въпросът е дискусионен, вкл. и в българската правна наука — становището, че всички конституционни разпоредби имат еднакъв ранг и значение, не намира достатъчно опора в самата Конституция, която съдържа различен усложнен режим за изменение на определени конституционни разпоредби, регулиращи изрично посочени предмети с особена значимост за държавата (чл. 158 от КРБ — вж. Раздел IV). Следователно според самата Конституция определени нейни норми са снабдени с повече стабилност и устойчивост, което несъмнено съдържа признание за особено високата им значимост.