Емилия Друмева
Конституционно право (7)

Държава

1. За термина „държава“

Дефиниция на „държава“ — абсолютна и важаща за всички сфери на познанието, едва ли може да бъде дадена. Има различни понятия за държавата, формулирани според изискванията и целите, които се свързват с държавата. Така например едно международноправно понятие за държавата ще бъде формално и абстрактно, за да може да обхване всички държави и с това да обслужва функциите на самото международно право.

За конституционното право е нужно ясно понятие, отговарящо на неговия предмет — организацията и упражняването на държавната власт.

Съгласно етимологията на думата: „държава“ има славянски произход; идва от „държане“ (на властта); на руски е „государство“, но и „держава“. Подчертаването на властния елемент отсъства обаче в латинската дума „status“ — състояние, ред, устройство. Това значение е възпроизведено в съответната дума за държава на френски — „etat“, английски — „state“, немски — „Staat“, италиански — „estato“ и т.н.

Комбинацията от „власт“ и „ред“ вече очертава същината на понятието за държавата в рамките на конституционното право — държавата е форма на политическа организация на обществото, притежаваща абсолютна власт. Впрочем, конституционното право няма непосредствена задача да дефинира понятието за държава — това е предмет на Общото учение за държавата; конституционното право се нуждае от понятие, което да е работещо с оглед предмета на правната му уредба.

За древността държавата е „общо дело“; това разбиране се съдържа и в гръцкото „polis“, и в римското „res publica“. През Средновековието повечето идеи за държавата имат опора в мислителите на древността; държавата е societas perfecta, т.е. една съвършена и самозадоволяваща се общност.

Едва учението за естествените права и рационализмът на Възраждането и Просвещението създават концепция за държавата, пречупена през призмата на правата и интересите на индивидуалното битие; извеждат държавата като общо явление, което във всички свои конкретни форми трябва да е обосновано от човешкия разум.

Обосноваването на държавата не се свежда само до обяснението й като функция от индивидуални и социални промени; то е признаването й като разумна и нравствено оправдана институция. От религиозните войни през XVI и XVII в. насам в Европа се налага едно неутрално разбиране за държавата като за ред и организация, които са независими от религия, и които трябва да са легитимирани, т.е. възприемани и признавани от народа. На такъв именно държавен ред и организация теоретиците на новото политическо мислене Жан Боден (1529–1556) и Томас Хобс (1588–1679) признават върховна и пълна власт — суверенитет.

Държавата на Новото време — след европейското Средновековие до наши дни, е национална държава. Тя се изгражда върху определена територия, във формата на правно уреден властнически съюз. Приема се, че едва през XVII в. понятието „държава“ придобива собствено политическо значение. След продължителна еволюция в Европа се формира разбирането за държавата като самостоятелен субект на отношения, със свои функции и организация, закрепени в Конституция. В конституционната държава (вж. Раздел IV) властта не се упражнява по божествен произход или въз основа на собственост, а се упражнява служебно и въз основа на конституционно определени компетенции: държавната власт, включваща върховна власт върху територия и хора, представлява властване на държавата като едно правно уредено явление.

2. Същност на държавата

Относно същността на държавата са давани много определения. И всяко от тях, като теоретично дефиниране на същността на едно социално и политическо явление, се изправя пред необходимостта от комбиниране на две изисквания: за универсалност, което води със себе си висока степен на абстракция, и за пригодност и приспособяемост към изменящата се действителност, което изисква гъвкавост. Държавата е правно организирана общност, което значи, че има установен ред, на който всички са подчинени. Доброволното изпълнение на правните заповеди за поведение е много желателно, обаче изпълнението е осигурено и с правна принуда. Най-характерният белег на държавата е, че тя единствена е снабдена с върховна правнопринудителна власт. Модерната държава сама поставя граници на своята власт, като тези граници не са неизменни. А индивидите и социалните групи са длъжни да се подчиняват на държавния ред, в противен случай ще бъдат наказани и принудени да се подчинят.

Кое дава право на държавата да заповядва и да принуждава? Защо всички ние, а и хиляди поколения преди нас, сме длъжни да й се подчиняваме, даже когато подчинението не отговаря нито на убежденията, нито на интересите ни? Не е ли държавата едно организирано насилие? Абсолютно необходима ли е тя на човечеството?

Тези въпроси са стари колкото самата държава. Човекът всякога ги е поставял: на себе си в мирни времена и на управляващите по време на смутове и преобразувания. И се е отговаряло на тези въпроси не само със страх от насилие, но и с културно въздействие върху ума и сърцето. Според духа на епохата е било оправдавано съществуването на държавата, на нейната върховна и принудителна власт. Всяка епоха и всеки голям мислител са дали свой отговор, и така са се образували множество теории за обосноваването на държавата. Теориите са разнообразни, понякога противоречиви, защото политическите институции са плод на съзнателна човешка воля, зависеща от променливите съображения на разума, и затова политическата истина е относителна.

Ще отбележим само някои от теориите за държавата, които са особено значими за конституционното право:

— Според теократичните/боговластните учения държавата е установена от Бога; тя е негово земно дело. Възприета е фикцията, че носителят на цялата власт в държавата пряко общува с Бога и е отговорен само Нему; така държавната власт е легитимирана чрез религията.

„Този, който се противи на властта, се противи на Бога“, пише Апостол Павел в „Послание към римляните“, Гл. XIII^[1]. Религията поначало е най-старата философия на човечеството и това обяснява факта, че боговластните теории, черпещи от абсолютния религиозен авторитет, са най-старите и най-дълго господствали.

— Теориите за „силата/властта“ се основават на природния закон: по-силният властва над по-слабия; държавата е логическа последица от упражняването на властта и представлява самата организация и възприемането на властта, която трябва да бъде наложена, независимо от разбиранията за „добро“ и „зло“, за „правото“ и „неправото“; целта е запазването на общността, а властта осигурява нейното сцепление; държавата е апарат за властване. Теорията за властта се излага от флорентинския теоретик и политик Николо Макиавели (1469–1527). Тя има своя разцвет през епохата на абсолютизма в Европа (XVI–XVIII в.).

— Според договорната теория създаването на държавата се основава на един обществен договор. Преди него хората с вродените си естествени права са свободни и неограничени, но и враждуващи помежду си. Осъзнават потребността от правила, които да сложат ред в сблъскването на индивидуалните свободи; съгласуването на волята им и установяването на правилата се проявява като обществен договор, а необходимата организация е държавата. В центъра на договорната теория е отделният човек, който се договаря с всеки от другите свободни като него хора — така сборът от равноправни индивиди, постигнали съгласие по основните ценности, е единственият източник на политическата власт в държавата. Томас Хобс, виден английски математик и философ, оправдава и отстоява абсолютната власт на монарха не чрез божественото посредничество, а чрез естествените права: свободните хора чрез обществения договор формират единна воля, която ще действа вместо отделните им воли и я прехвърлят върху монарха, при това безусловно и безвъзвратно.

В същата бурна епоха на английската революция, наричана „Славна“ (вж. Раздел V) друг голям английски философ — Джон Лок (1632–1704), също изхожда от естественото право и свободните и равни по права хора, но поставя ударението не върху неизбежните войни и хаос, а върху естествения закон, който регулира отношенията и на който всички се подчиняват; отделният индивид се подчинява на мнозинството: свободните хора сключват помежду си договор, избират монарха; ако той не следва волята им — избират друг, но винаги запазват върховната власт у себе си. От тази конструкция „израстват“ принципите за народния суверенитет, за ограничената монархия, за парламента като единствен творец на закони, за разделението на властите, които принципи са носещите греди в снагата на конституционализма.

По-късно, в навечерието на друга велика революция — френската, Жан-Жак Русо (1712–1778) развива договорната теория за държавата пак от позициите на естественото право и свободата на индивидите, но той обявява естествените им права за неотчуждаеми и така обосновава народовластието, самоуправлението, пряката демокрация и… републиката. Германският философ Имануел Кант (1724–1804) също застъпва теорията за обществения договор, но я съединява със своята нравствена философия, въвеждайки понятието за правовата държава (вж. Раздел IV) — индивидът е прехвърлил на държавата цялата си първична свобода, за да я получи обратно веднага правно гарантирана, но и правно ограничавана.

— Според учението за трите елемента същността на държавата е формирана от три елемента: територия, народ и власт. Учението е широко разпространено, днес не е загубило актуалност и служи на конституционното право. Разработено е от немския юрист Георг Йелинек (1856–1911). Най-общо се изразява в следното: държавата е общност от трайно заселили се хора върху определена земя/територия, за да живеят там в ред и социален мир; общността „излъчва“ власт, която е първична и организираща; тази власт е и суверенна, т.е. пълна и върховна. Създава се една установена подредба/институция, чиито три елемента са: народ, пребиваващ трайно върху определена част от земната повърхност — територия; общността излъчва своя първична върховна/суверенна власт, упражнявана върху територията и хората.

Тази класическа постановка слага ударение повече върху фактическото упражняване на върховната власт върху територия и народ, и по-малко — върху легитимността на тази власт или върху ефективността и трайността на властния ред. Поради това учението за трите елемента е често критикувано за неговата статичност и неспособност да обхване цялото богатство от елементи — образуването и упражняването на политическата воля, която дава легитимност на конституционноправните конструкции.

Логично е, че държавното право предпоставя съществуването на държавата. Когато става дума обаче за вътрешнодържавни права и задължения, учението за трите елемента няма какво да каже. На помощ идва учението за държавата като юридическа личност, т.е. държавата като правен субект. Конституциите, в т.ч. и съвременните, не съдържат изрично тази правна фигура, така както изрично постановяват например, че общината е юридическо лице (чл. 136, ал. 3 от КРБ). Но без конструкцията „държавата — правен субект“ съвременната държава не може да съществува. Правната теория, вкл. и в България^[2] отдавна е признала на държавата качеството й на юридическа личност в публичното право: държавата е общност, колективна единица, която има публичноправна личност сама за себе си, независимо от физическите личности на нейните граждани; държавата е правоспособна, т.е. тя е носител на права и задължения; държавата е и дееспособна, т.е. има своя собствена воля и я осъществява чрез своите органи, които упражняват правомощия за и вместо нея^[3]. Правната конструкция за държавата — юридическа личност в публичното право, е създадена и развита в германската правна традиция през XIX в. В. Е. Албрехт, К. фон Гербер, П. Лабанд, Г. Йелинек.

В определени случаи държавата има качеството на юридическо лице и в частното право, когато бива отъждествявана с фиска. Терминът и основното понятие за фиска произхождат от римското право; в съвременната държава означава държавата като стопански субект (държавната хазна).

Принципът за държавното единство, който е принцип и на съвременната държава^[4] по дефиниция не допуска раздвояване на държавата в две юридически личности. Всъщност раздвояване няма, така както няма и при общината (вж. Раздел XVI). Държавата е публичноправна личност, но в известни случаи тя поставя действията си под нормите на частното право (вж. Раздел I) — тогава именно тя се явява носител на имуществени права, т.е. частноправна личност^[5]. Двете личности на държавата са двете страни на една и съща правна същност. Като публичноправна личност държавата е снабдена с imperium и нейните нареждания са задължителни; като частноправна личност тя се самолишава от империума и се поставя под действието на частното право, наравно със своите граждани.

3. Цели и задачи на държавата

Поставянето на цели и формулирането на задачи на държавата разкрива смисъла от съществуването на държавата.

Човешката мисъл и опит са създали учения относно абсолютните цели на държавата. Те изтъкват определени абсолютизирани цели като вечни. Тук принадлежат етичните теории (Платон, Аристотел), в които главна задача на държавата е да способства за осъществяването по най-добрия възможен начин съвместния живот на хората. Религиозните теории поставят на държавата абсолютната цел да изгради божието господство на земята. Теории, според които целта на държавата е „общото благоденствие“, оправдават усилената намеса на държавата в личната сфера на отделния човек и с това — „полицейската държава“ на XVIII в. в Европа. Теорията на либералната държава в XIX в. се появява като реакция на „полицейската държава“ и на прекомерната намеса в личната сфера на индивида; със своя лозунг „Laissez faire — laissez aller“ (фр.) — „Да оставим всичко да върви само“ либералната държава проповядва индивидуалната свобода, либерализма, но не успява да се справи със социалното неравенство (вж. Раздел IV).

Ученията, които поставят на държавата относителни цели, отразяват динамиката в развиващата се същност на държавата. Те са силно застъпени при изработването на конституции. Общо за тях е, че изхождат от една основна цел за „общото благо“: държавата има принципната цел да осигурява трайно мирен ред, да закриля справедливостта в общуването между хората, да осъществява управлението/политиката, да има оправдана намеса и в социалната сфера.

Съвременната демократична държава има ясни цели и функции:

— Упражняването на властта и осигуряването на ред и мир. В служба на тази задача са създадени и функционират демократичните структури на управление; въвеждат се в действие мерки и механизми за постигането на обществен консенсус; работят полицията и армията. Това е задача и на действащата политическа система.

— Държавата се подчинява на правото. Правото изпълнява своята организираща/подреждаща функция за постигане на справедлив ред. Целта е канализиране и приближаване на интересите, както и решаване на конфликтите. Подчиняването на държавата спрямо правото е заложено в конституционната държава. Съвременната държава и съвременното право са в дълг към модела на конституционната държава, формирал се в идеите на Възраждането и Просвещението. Формите на съвременната държава (вж. Раздел III) са се зародили в историческото обвързване между политическото господство и правото.

В такава държава съвместният живот на хората дава на отделния човек свобода, сигурност и справедливост. Известната дефиниция на Цицерон (106–43 пр.н.е.) и на Имануел Кант илюстрира тази същност на държавата: „обединение на множество хора, подчинени на правни закони“. Чрез правото и гаранциите за неговото прилагане в рамките на добре функциониращ властнически ред, държавата трябва да осигури мир „навътре“ и „навън“, както и закрила за правата на отделния човек. С това държавата е нещо повече от упражняване на власт.