Емилия Друмева
Конституционно право (15)

Съдържание и функции на конституцията

1. Съдържание

От изминатия до днес исторически път правната теория^[1] е формулирала (без това да е безспорно) един минимум от материално съдържание, задължителен за всяка конституция. Той съдържа:

— разграничаване на основните функции по упражняване на държавната власт и разпределянето им между различни носители, така че да бъде предотвратена прекомерна концентрация на власт у един от тях. Тук принадлежи основният постулат на учението за разделение на властите „власт да възпира власт“. Прилагането на този принцип обаче не бива да е причина за застой и спиране във функционирането на държавната машина;

— залагане на механизъм, осигуряващ съвместното функциониране на отделните носители на разделените власти и на система от средства за взаимно балансиране и контрол между тях. Тук принадлежат принципите за координация и особено принципът за необходимите „проверки и баланси“ (checks and balances — англ.) във функционирането на разделените власти;

— предвиждане на механизми за преодоляване на възможното взаимно блокиране между разделените власти. Постига се чрез задействане на контрола за конституционност (вж. Раздел XV), а най-радикално — чрез обръщане към избирателите и предсрочни избори;

— предвиждане на начини и пътища за мирно приспособяване на установения конституционен ред към постоянно изменящите се социално-икономически и политически отношения. Целта на конституционната държава е да бъдат избегнати както беззакония, така и употреба на насилие и революционен срив. Това изискване се постига чрез залагане в конституцията на гъвкави и надеждни способи за изменянето й. Постига се и с дейността на правоприлагащите органи;

— изрично признаване правото на самоопределяне на всеки човек, признаване на правата и свободите на гражданите в отношенията с публичната власт.

В заключение, посочвайки този кратък списък, превърнал се в класика на конституционноправната теория, заслужава да се отбележи брилянтната дефиниция на чл. 16 от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., която пестеливо и ясно разкрива абсолютния минимум уредба, задължителен за всяка конституция: „Общество, в което няма разделение на властите и в което правата не са гарантирани, такова общество няма конституция“ (вж. Раздел XVII).

Превръщането на правата и свободите в „запазена“ конституционна сфера изразява същността на конституционализма — конституцията и организацията на държавната власт се създават, за да може човекът и гражданинът да реализира правата си.

2. Функции

Обобщено те са:

2.1. Стабилизиращо действие чрез установяване на ред и механизми за преодоляване на конфликти; целта е постигане на континюитет и стабилност. В това се състои подреждащата функция на конституцията, която се споделя с правото, като се има предвид, че функцията по създаване на ред е основна функция на правото въобще.

2.2. Създаване на държавно единство — в това се състои интегриращата функция на конституцията.

2.3. Рационализиращо действие чрез предвидимо и разбираемо упражняване на държавната власт с ясни цели; в това се състои организиращата функция на конституцията.

2.4. Функция по ограничаване на властта — реализира се в разделението на властите като принцип на конституцията.

2.5. Функция по осигуряване и закрила на правата на човека и гражданина.

2.6. Легитимиращо действие — цел на всяка конституция е постигане и запазване на консенсуса по основните ценности в държавата и обществото. Легитимността е основанието за важимостта на конституцията и представлява основа и гаранция за правото, но самата тя не е гарантирана. Нито един ясно разписан учредителен процес, нито едно точно определено съдържание на конституцията са в състояние сами за себе си да гарантират устойчивостта и успеха на една конституция. В този смисъл основата за устойчивост на конституцията следва да се търси в нейната същност: в нормативната й сила, в способността й да действа в историческата действителност определящо и регулиращо.

Легитимиращото действие на конституцията представлява признаване и оправдаване на публичната власт, която се упражнява въз основа на заложени в конституцията принципи. Легитимността на демократичната държава почива върху принципите на народния суверенитет и на конституционната държава. Конституцията обобщава принципите, в които се съдържа легитимността на самото държавно властване: народният суверенитет, държавните стойности и цели, пределите и задачите на държавата.

Всяка конституция почива върху идеологически и социално-икономически предпоставки, които определят съдържанието и реализацията й. Чрез действието й тези предпоставки биват стабилизирани. Едновременно с това се подготвя и планът за развитие, който изключва насилието и е ориентиран към еволюция и континюитет.

Освен същността си на обществен договор и на върховен закон, конституцията има общополитическо и възпитателно действие; допринася за укрепване на държавността, за нейната легитимност. Това произтича от върховенството на конституцията като закон, изразено в изискването цялата власт в държавата да е съобразена с конституцията. Ако действия на законодателна, изпълнителна или съдебна власт не съответстват на конституцията, те са „противоконституционни“, което обаче следва да бъде установено по съответен ред (вж. Раздел XV): ако закон противоречи на конституцията, той спира да произвежда правни последици. Така конституцията, в ръката на съдията и на правоприлагащия орган, се превръща в мащаб за преценка за конституционосъобразност и законосъобразност.