Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Собствеността

Уредбата на собствеността е в центъра на „конституционното стопанско право“. Чл. 17, ал. 1 от КРБ прогласява, че правото на собственост се гарантира и защитава от закона. Така Конституцията издига като принцип в икономическия и политически ред на държавата грижата и уважението към собствеността. Едновременно с това обаче правото на собственост не е записано сред основните права на гражданите, предвидени в Глава втора на КРБ, каквато е традицията от буржоазните революции (чл. 2 и чл. 17 от Декларацията за правата на човека и гражданина, вж. Раздел XVII) насам. Уредбата на собствеността в КРБ е в Глава първа, сред основните начала на конституционния ред, които без съмнение включват правото на собственост като основно право, признато и уредено от закона и гарантирано преди всичко с възможността да бъде защитено[1].

Съгласно чл. 17, ал. 2 от КРБ „Собствеността е частна и публична“. Разграничителният критерий е същият както при частно и публично право (вж. Раздел II). Имплицитно Конституцията възлага на законодателя да извърши разграничаването и уточняването на тези понятия.

1. Частна собственост

Съгласно чл. 17, ал. 3 от КРБ „Частната собственост е неприкосновена.“ От това обаче не следва, че „нечастната“ собственост не е неприкосновена, защото такова заключение би било в противоречие с принципното положение, че правото на собственост се закриля и защитава от закона (ал. 1). Обяснението за разпоредбата на ал. 3 следва да се търси в историческия момент и засилената реактивност на Конституцията, в стремежа да се оттласне от предишния тоталитарен режим, който даваше предимство на държавната собственост.

От обявяването на частната собственост за неприкосновена обаче не може да се прави изводът, че тя не може да бъде ограничавана. Най-малкото правото на собственост не е посочено сред правата, за които Конституцията не допуска ограничаване дори и при извънредни обстоятелства (чл. 57, ал. 3). А в сравнителен и познавателен план правото на собственост винаги е търпяло ограничаване от древността до наши дни. Ограниченията са за различни обекти и собственици. Най-силно е ограничението, което позволява принудително отчуждаване за държавни и общински нужди, т.е. от частна — в публична. Тази възможност е закрепена в Конституцията — „… само въз основа на закон, при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение“ (чл. 17, ал. 5). Но КРБ не предвижда форми за преструктуриране на отношенията на собственост в обратната посока — от публична в частна: не се споменава нищо за реституция или приватизация.

Относно собствеността КРБ съдържа и принципа за наследяването (чл. 17, ал. 1). Но като се има предвид, че наследяването поначало има връзка само със собствеността на физически лица, следва изводът, че конституционната уредба за наследяването визира само частната собственост на физически лица.

2. Публична собственост

Публична е собствеността, когато носителят й има държавновластни правомощия (империум); от него идва нареждането как да се регулират отношенията. Тази собственост се стопанисва и управлява в интерес на гражданите и обществото — така предвижда чл. 18, ал. 6 от КРБ; разпоредбата е само за държавните имоти, макар че разумът й покрива целия обхват на публичната собственост.

Извън чл. 17, ал. 2 понятието „публична собственост“ не се среща на друго място в Конституцията. Използват се понятията „държавна“ и „общинска“ собственост — чл. 17, ал. 4 и чл. 18, ал. 1, за които Конституционният съд[2] още в края на 1993 г. е дал тълкуване, че те са видовете публична собственост.

В ал. 4 на чл. 17 от КРБ се предвижда, че режимът на обектите — държавна и общинска собственост, се определя със закон. Такива закони са приети в 1996 г. — Законът за държавната собственост (ДВ, бр. 44 от 1996 г., с изм.) и Законът за общинската собственост (ДВ, бр. 44 от 1996 г., с изм.). Те въведоха детайлиран правен режим на държавната и общинската собственост, която бива държавна-публична и държавна-частна, респ. общинска-публична и общинска-частна собственост в зависимост от титуляра и предназначението им.

В рамките на публичната собственост КРБ откроява една особена категория обекти — изключителна държавна собственост. Това означава, че съгл. чл. 18, ал. 1 подземните богатства, крайбрежната плажна ивица (вж. Раздел II), републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, могат да имат само статута на обекти, собственост на държавата; те не могат да бъдат придобивани от друг собственик.

КРБ предвижда в чл. 18, ал. 4 възможността със закон да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества. Понятието „монополно положение“ е дефинирано в Закона за защита на конкуренцията (ДВ, бр. 52 от 1998 г., с изм.) като изключително право да се извършва определен вид стопанска дейност (чл. 16, ал. 1). Следователно Конституцията позволява въвеждането на такъв монопол в полза на държавата в посочените области, но не позволява злоупотребата с монополно положение (чл. 19, ал. 2).

Държавата може да предоставя концесии за своите обекти съгл. чл. 18, ал. 5 от КРБ. В законодателството предоставянето на концесии се разпростира и относно обектите — общинска собственост, а концесията се определя като право на експлоатация върху обект от обществен интерес, предоставено срещу задължението обектът да се изгражда, управлява и поддържа от концесионера на негов риск; предоставя се въз основа на дългосрочен писмен договор (чл. 2 от Закона за концесиите).

Стопански измерения имат и т.нар. суверенни права, които българската държава осъществява в пространства, регулирани от международното право: такива права се упражняват първо върху морски пространства — континенталния шелф и в изключителната икономическа зона с цел проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните им ресурси, и второ — върху радиочестотния спектър и позициите на геостационарната орбита, определени за Република България с международни споразумения (чл. 18, ал. 2 и 3, вж. Раздел II).

3. Земята

В чл. 21 и 22 от КРБ се съдържа специална уредба за земята. Земята е обявена за национално богатство и поради това се ползва с особена закрила. Уредбата обхваща земята в две качества според нейното предназначение: като средство за производство — обработваема земя, и като обект на инвестиции. Принципно положение е, че обработваемата земя се ползва според предназначението си само за земеделски цели, а по изключение — при доказана нужда и при условия и ред, определени в закон, може да се извърши промяна в предназначението й (чл. 21, ал. 2).

В КРБ са включени и правила за придобиване право на собственост върху българска земя от чуждестранни физически и юридически лица (чл. 22). Обикновено това не е конституционна материя. Предишните български конституции не съдържаха подобни текстове. Правилото на чл. 22 се възприема като конкретизация на повелята за особената закрила на земята. До началото на членството на България в Европейския съюз (1.01. 2007 г.) чл. 22 от КРБ съдържаше забрана за придобиване на земя от чужденци и чуждестранни юридически лица, с изключение на придобиването по наследяване, което може да е само от физически лица. С Втората поправка на Конституцията (ДВ, бр. 18 от 2005 г.) правилото бе изменено в следния смисъл — чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя по три начина:

— при условията, произтичащи от присъединяването на Република България към Европейския съюз — за гражданите на държави-членки на Европейския съюз;

— по силата на международен договор, ратифициран с мнозинство 2/3 от всички народни представители в Народното събрание, обнародван и влязъл в сила за Република България — за гражданите извън Европейския съюз[3];

— чрез наследяване по закон — само за физически лица.

Бележки

[1] Таджер, В. Уредбата на собствеността в Конституцията от 1991 г. — Закон, 1993, № 1, с. 17.; Реш. № 18 на КС от 1992 г., ДВ, бр. 102 от 1992 г.; Реш. № 15 на КС от 1998 г., ДВ, бр. 68 от 1998 г.

[2] Реш. № 19 на КС от 1993 г., ДВ, бр. 4 от 1994 г.

[3] Правилото не се отнася за заварените международни договори — вж. заключителната разпоредба на Закона за изменение и допълнение на конституцията на Република България, ДВ, бр. 18 от 2005 г.