Волфганг Холбайн
Антихристът (9)

9.

— Къде попаднахме?

Същия въпрос, който преди си беше задал Бренер, зададе десетина минути по-късно и Астрид. Бренер не се усъмни нито за секунда, че го направи нарочно високо, че да чуе техният спасител, но не беше сигурен. За първи път, откакто срещнаха Себастиан — спасителят им междувременно се беше представил, без да спомене нещо повече за себе си или за странното място, — тя показа очарователния си начин на поведение и това предизвика върху брадатото лице на великана добродушна усмивка. Ако я опознаеше малко по-отблизо, сигурно много бързо ще се отучи да бъде толкова снизходителен, помисли си Бренер.

Той щеше да зададе въпроса малко по-дипломатично и най-вече по-тихо, но истината беше, че все по-настойчиво се питаше що за странно място е това.

— Може би е някакъв манастир — отвърна той с малко закъснение. — Или пък секта, която се е приютила тук, за да не бъде обезпокоявана.

Астрид стана и закрачи из малкото помещение, за да се постопли малко. Стаичката приличаше на автомобила на Себастиан, не само що се отнасяше до възрастта и простотата и. И тук беше толкова студено, колкото и в колата. И също толкова неуютно. И това не се дължеше например на факта, че парното не работеше. Такова липсваше. Както и печка или друга възможност да се стопли човек.

— Не видях кръст над вратата — каза Астрид. — Освен това винаги съм си мислила, че в манастирите приемат с разтворени обятия нуждаещите се от помощ.

— Защо реши, че е точно манастир?

— Спомняш ли си, че той спомена „брат Антоний“?

— Този, дето щял да го убие с камъни, защото не ни е оставил да умрем от студ ли? — Тя направи неопределено движение с глава, което трябваше да изразява смесица от съгласие и отрицание. — Въпреки това не прилича на манастир. Изглежда ми по-скоро на замъка на Франкенщайн.

Бренер лекичко се усмихна и пристъпи към прозореца.

— Разликата може би не е чак толкова голяма — каза той. — През средновековието манастирите често са служели за единствено убежище от разбойници и вражески войници или от студа през лоша зима. Много от тях са били доста по-масивни от който и да било замък.

— Знаеш ги тия работи, а?

— Интересувам се малко от история — вдигна рамене Бренер. Опита се да погледне навън през тесния прозорец, който нямаше стъкло, но затова пък бе преграден с масивна решетка. Онова, което видя, не му говореше почти нищо — края на гората, няколко метра от пътя и малка част от тясната дървена пътечка, по която бяха дошли дотук. Сградата се намираше на брега на малка рекичка, чиято повърхност на места беше замръзнала. С това информацията му се изчерпваше.

На идване Себастиан беше спрял непосредствено пред огромната сводеста порта и веднага ги беше вкарал в това помещение, точно до външния зид, преди Бренер да успее да огледа вътрешния двор. Но малкото, което видя, като че ли потвърждаваше предположението му. Високият сводест таван беше масивен и изграден от тежки тонове каменни блокове, споени сякаш без хоросан. От тавана точно зад вратата се показваха шиповете на падаща решетка, ръждясала вероятно още преди двеста или петстотин години, която едва ли би се помръднала от мястото си. А малкият мост, прехвърлен през рекичката беше падащ, който вдигнат, сигурно се превръщаше в доста солидна външна порта. От вътрешната страна на порталния свод нямаше прозорци, а няколко тесни бойници. В крайна сметка мястото приличаше повече на крепост, отколкото на манастир. Разбира се, разликата беше по-голяма, отколкото той преди малко твърдеше, но нямаше желание да изнася на Астрид лекция върху средновековна архитектура.

— Това сигурно е била стаичката на пазача. — каза той. — Можеш да държиш под око края на гората и моста, без самия да си на прицел.

— Интересно — каза Астрид с глас, който не можеше да изрази по-голяма незаинтересованост. — Само че в този момент банята би ме заинтригувала много повече. Давам кралство за вана, пълна с гореща вода!

Върху лицето на Бренер се появи болезнена усмивка. Думите и бяха в известна степен оправдани. Вече не беше съвсем сигурен дали размяната, която направиха, беше съвсем уместна. И тук беше също толкова студено, колкото в гората. Само че там поне се движеха, което им помагаше да понасят студа. А в тази миниатюрна стаичка нямаше достатъчно място за движение. Нямаше и пет стъпки, като по-голямата част от пространството беше заета от грубо скована маса и шест също толкова груби стола, които не приканваха непременно да седнеш на тях. Мебелите бяха направо древни и сигурно бяха от времето, когато е бил построен манастирът. Не бяха антиквариат, а просто вехтории.

— Май ще ни оставят да измръзнем — каза той.

— Мислиш ли? — Астрид спря за миг неспокойното си ходене и наклони глава на една страна. — Може пък да ни се случи някоя от онези истории, нали знаеш: разваля им се колата на двама души, те тръгват за помощ и насред гората се натъкват на стари руини, в които луд учен прави експерименти с хора. Той им инжектира нещо и те се превръщат в говорещи марули.

— После ги отвличат извънземни, на които им трябват техните гени, за да спасят изродения си народ от изчезване — продължи Бренер със сериозен тон. — Но нали пък знаеш как свършват всички тези истории — накрая всички злодеи потъват в ада, а сияйният герой освобождава приказно красивата… — …но невероятно глупава… — …героиня, — двамата трябва да се оженят и да прекарат остатъка от живота си заедно — завърши Бренер. Астрид тръсна глава.

— Ама че ужас! Тогава по-добре извънземните! И двамата се изсмяха.

— Случайно да имаш цигара? — попита Астрид.

Бренер вдигна пуловера и зарови в джобовете на сакото си. Изведнъж си помисли колко ли глупаво изглежда. Свали пуловера през главата си и го хвърли на пода, измъкна пакета цигари, който купи на последния паркинг. Взе си една, после подаде пакета на Астрид и изчака тя да щракне със запалката си.

Ръцете и така силно трепереха, че той не успя да запали „Кемъл“-а. Автоматично посегна и хвана пръстите и. Чак когато димът изпълни дробовете му, осъзна, че направи нещо нечувано, за което тя само преди час щеше да му издере очите. Но устоя на подтика уплашено да дръпне ръката си. Щеше още повече да влоши нещата. Вместо това стисна пръстите и по-здраво, отколкото беше нужно. Бяха толкова студени, че нямаше чувството, че държи нещо живо. Най-сетне Астрид изтръгна ръката си от негова и прибра запалката.

— Благодаря — каза тя и изпуфка облак дим, който скри лицето и като сиво було. — Изглежда, най-лошото остана зад нас, а?

— Вероятно, да — съгласи се Бренер. — В случай че не пристигнат сега с вериги и маски на лицата и не ни замъкнат в залата за мъчения.

В шегата му нямаше нищо духовито, той самият го усети. Астрид само лекичко изкриви устни, но погледна с укор хвърления на пода пуловер. Бренер го вдигна и старателно го преметна върху облегалката на един стол. Това не промени кой знае колко нещата, защото дрехата продължаваше да изглежда като парцал, който не е пран цяла вечност. Чак сега обаче му мина през ума, че и така миришеше.

— Виж… — смутено подхвана Бренер. — Това, което казах преди, да не разправяш после разни истории…

— Извинен си — прекъсна го Астрид. — Съжаляваш, и така нататък, знам. Забрави го.

Той не го направи. Напротив — подразни се, че не му даде възможност да се извини и даже обърна собствените му думи срещу него.

— Какво всъщност се е случило с теб? — попита той.

Учудващо, но този път тя не отвърна с някоя глупост, а продължително го изгледа с големите си тъмни очи, после сви рамене.

— Какво трябва да се е случило?

— Ти най-добре знаеш — каза Бренер с малко по-остър тон. — Аз не знам защо казах онова преди, докато вървяхме. И двамата май бяхме поизлезли от релсите, струва ми се. Но ти и преди, в самото начало, си беше такава. Мислиш ли, че това поведение с нещо ще ти помогне? — Той махна с ръка, когато тя отново понечи да го прекъсне. — Вероятно имаш причина. Може да са се отнесли доста зле с теб. Но, знаеш ли, нищо няма да ти помогне, ако през остатъка от живота си тичаш нагоре-надолу като зло куче и посягаш да захапеш всяка ръка, която може би иска само да те погали. Светът не се състои само от тъпи задници, които гледат да вземат нещо от теб. — Той умишлено използва думите, които тя употреби преди.

— Може и така да е. Но се питам защо все аз трябва да попадам на тях.

Бренер се отчая, макар че гневът в гласа и не беше съвсем истински. Приличаше по-скоро на инат. Отказа се да я разпитва повече, макар че за първи път имаше възможност да пробие стената, която беше издигнала между себе си и останалия свят. Изгледа я още веднъж продължително и със свъсени вежди, после се обърна и отново се приближи до прозореца. Защо ли се занимаваше с нея, помисли си. Най-много след половин час Себастиан ще ги закара до бензиностанцията, а след още един час ще остави момичето на някой паркинг, за да може да лази по нервите вече на друг шофьор. Ако тя, разбира се, изобщо го придружи, а не тръгне по пътя си веднага от следващото населено място. Имаше си и без друго достатъчно грижи, за да се товари с проблемите — истински или въображаеми — на някаква си шестнадесетгодишна хлапачка.

Дръпна от цигарата и така дълбоко пое дима, че леко му се зави свят — приятен страничен ефект, ако пушиш само от време на време. Бренер чу как зад него Астрид се приближи, но устоя на желанието да се обърне и продължи втренчено да се взира напред.

Навън светлината започна да става по-матова. В и без друго бледата слънчева светлина се примеси някаква сивота, а облаците не изглеждаха по-плътни, а някак по-масивни и тежки. Сигурно отново ще завали сняг. А днес беше двадесет и четвърти март. Толкова по темата парников ефект, помисли той с ирония.

— Родителите ми — обади се изведнъж Астрид. — Просто престанахме да се разбираме, знаеш ли? Дори нямаше някакъв голям скандал или нещо такова. Една сутрин се събудих, още беше тъмно. Чух майка ми да трака с чиниите долу в кухнята и си помислих, че го прави, откакто се помня като човек. Всяка сутрин, разбираш ли? Става винаги един час преди останалите, прави закуската и приготвя всичко, за да излезем аз и баща ми от вкъщи. Помислих си още, че… и аз може да свърша така. Един час преди другите, с халата и ролките в косата. Изведнъж ми се стори, че ще полудея. Можеш ли да разбереш?

Той се обърна почти насила. Дали я разбира! За малко да се изсмее. Но се овладя и каза съвсем спокойно:

— Да, мисля, че да.

— Е, това беше всичко — тихо продължи Астрид. В гласа и не се долавяше горчивина, но имаше някакво безразличие, което беше още по-лошо. — Две седмици по-късно напуснах дома. Оставих им една бележка, че не бива да се притесняват. Баща ми се пребива от работа за проклетата си къщичка с гараж, а майка ми три пъти седмично ходи да чисти и да пере мръсните гащи на чужди хлапетии. Веднъж в годината ходим на Ибиса, което е върхът.

— Това е повече, отколкото имат много други — каза Бренер.

— Но не е възможно да е всичко! Животът не може да се състои само от работа до изгърбване!

— Но е така — спокойно отвърна Бренер. Думите на момичето го натъжиха много повече, отколкото можеше да си представи. И той навремето смяташе така — дори си спомни, че веднъж каза на приятеля си точно същото. Само дето не беше извлякъл същите изводи като нея. Може би защото беше много по-разумен. А може би и по страхлив. Имаше ли всъщност разлика?

— Опита ли се да говориш с родителите си?

Тя поклати глава и дръпна силно от цигарата.

— Те дори не разбраха какво искам да кажа. Баща ми ми пъхна в ръката една петдесетачка и каза да си купя нещо хубаво.

— А после ти стана и изчезна — предположи Бренер.

Тя не отговори.

— Оттогава по-добре ли се чувстваш?

— Разбира се — отвърна Астрид. — Нали виждаш?

— Тогава се върни у дома. Завърши училище и…

— Запиши да следваш нещо или изучи някоя добра професия? — прекъсна го Астрид. — Божичко, престани с тая гадория! Наистина не мога да слушам подобни приказки!

— Предполагам, че този съвет си чувала доста често. Знаеш ли, сигурно се дължи на това, че е истина.

— О, я ме цуни отзад! — изсумтя Астрид, обърна се рязко и заби поглед в пода, но Бренер видя как се бори да се овладее. Не и беше казал нищо ново. Предполагаше, че е на път от няколко седмици, но беше почти сигурен, че отдавна е разбрала колко безсмислено е бягството и. Не можеш да избягаш от нещо, което е навсякъде.

— Ще ти предложа нещо — каза той тихо и с възможно най-голямата нежност в гласа, на която беше способен. Астрид се поколеба, после с видимо неудоволствие вдигна глава и го погледна.

— Ще ми дадеш телефонния номер на родителите ти — той успокоително вдигна ръка, когато видя, че тя ще се ядоса. — Утре ще им позвъня и ще кажа, че си добре. Друго нищо. Обещавам ти, че няма да кажа нито името си, нито ще издам къде съм те срещнал. Само ще им кажа, че с теб всичко е наред и няма нужда да се тревожат. Какво мислиш по въпроса?

Астрид беше съвсем объркана. Може би защото предложението дойде толкова неочаквано след скарването им. Самият Бренер беше изненадан от себе си.

— Що за човек си? — попита Астрид. — Някакъв самарянин на свободна практика? От тях до гуша ми е дошло!

— Искам само да ти направя услуга. Няма да ти струва нищо. А на мен ще ми даде усещането, че съм помогнал на някого.

— И откъде да знам, че мога да ти имам доверие?

— От никъде — спокойно отвърна той. — Ако исках да те излъжа, нямаше да започна така. Какво ще спечеля, ако кажа на вашите къде съм те срещнал? Докато пристигнат, ти отдавна ще си на друго място. Освен това, какво ми пречи да се договоря с нашия благодетел тук, вместо ADAC да извика полицията?

Сигурно искреността на думите му поне отчасти я убеди.

— Утре, значи? — попита тя. — Но не по-рано?

— Нито секунда преди това — потвърди Бренер. — Честна дума!

Астрид постоя, гледайки го право в очите, после пристъпи до стола, на който беше оставила раницата си, отвори я и с отсечени движения започна да рови вътре. След малко извади химикалка и оръфана книга джобен формат, старателно откъсна парченце хартия от долния край на една страница, надраска отгоре телефонния номер и му подаде бележката. Беше не по-голяма от пощенска марка. Бренер хвърли бегъл поглед само за да е сигурен, че ако утре погледне хартийката, ще разчете почерка и. Изписаните цифри обаче бяха много четливи. Несъзнателно отбеляза, че кодът на мястото му е познат. Кьолн. Значи не е стигнала много далеч.

— Ако се обадиш между три и пет, старецът ми още не си е вкъщи — каза Астрид. — По-добре да говориш само с майка ми.

Бренер сгъна хартийката, извади портмонето си и грижливо я пъхна зад кредитната карта, чиято златиста пластмаса ехидно се хилеше насреща му.

— Да и предам ли нещо друго?

— Не — рече Астрид. Гласът и прозвуча уплашено и Бренер наум се наруга за непредпазливостта. Ако още веднъж проиграе доверието и, край, ще е завинаги.

Подобна възможност не му се удаде. В този момент вратата се отвори и Себастиан влезе. Този път ги изненада. Беше сменил подплатеното с кожа яке и дебелите панталони с кафяво расо, чиято единствена украса беше прост дървен кръст, окачен на тънка плетена каишка на хълбока му. Въпреки хапещия студ не носеше ботуши, както в колата, а само сандали, каквито са били на мода у римските легионери. Ако се съдеше по състоянието им, възрастта им сигурно също беше оттогава. Сега поне загадките свършиха, помисли си Бренер. Намираха се в манастир.

Себастиан не идваше с празни ръце. Носеше дървен поднос, който дори за неговите огромни лапи беше големичък. Върху подноса имаше дървена купа с димяща вода, чисти бели кърпи, превързочни материали, както и голяма глинена кана и две чаши, направени от същия материал.

Бренер тръгна към него, за да му помогне, но Себастиан поклати глава и посочи към вратата. Беше я ритнал с крак, но нямаше свободна ръка, за да я затвори. Бренер свърши това вместо него, а той отнесе таблата до масата и я постави отгоре, вдигайки голям шум.

— Съжалявам, че малко се позабавих — извини се той. — Но трябваше да изчакам водата да заври. Мисля, че една топла напитка ще ви дойде добре. Шумно сложи каната върху масата, взе двете чаши и наля от течността. Странна, наситена миризма удари Бренер в носа. Не беше неприятна, но му беше непозната.

— Плодов чай — поясни Себастиан.

Бренер беше малко разочарован. Даваше дясната си ръка за чаша кафе, но какво всъщност можеше да очаква, след като видя новото облекло на Себастиан? Напрегна се, за да не даде израз на чувствата си.

Астрид беше доста по-недипломатична. И как иначе? Посегна с две ръце към чашата, отпи предпазливо и изкриви лице.

— Отвратително! И тук наистина пиете това нещо?

Себастиан се усмихна.

— Понякога. Обикновено пием само вода. Имаме си извор. Знам, че вече не е на мода. Сигурно ще се изненадаш, ако разбереш колко вкусна е прясната изворна вода. Но този чай помага срещу студа и пробужда жизнените сили. Физиономията на Астрид недвусмислено показа какво беше мнението и по въпроса. Въпреки това отпи втора, доста по голяма глътка. И този път изкриви лице, но каза:

— Е, поне е горещо. Благодаря! — Ръцете и се свиха още по здраво около чашата, за да поемат топлината, която излъчваше течността.

Нещо в гледката явно събуди неудоволствието на Себастиан. Измина известно време, докато Бренер установи какво е — беше цигарата, която Астрид стискаше между пръстите на дясната си ръка. Той бързо се наведе през масата, дръпна и без друго почти догорялата цигара и я изхвърли заедно със своята през прозореца. Не и преди да дръпне за последен път, разбира се. Астрид го погледна учудено, но не каза нищо.

— Благодаря — каза Себастиан. — Не исках да бъда неучтив, но…

— Тук не се пуши — предположи Бренер.

— Всъщност в тези помещения никога не се и пушило, доколкото знам. Миризмата се запазва дълго време и е много дразнеща, ако не си и свикнал.

— Сигурно — съгласи се Бренер, — Моля да ни извините.

Видя проблясващото пламъче в погледа на Астрид и и хвърли недвусмислен поглед. За негова изненада тя го разбра и преглътна ироничната забележка.

— Живеете много уединено — каза той.

— И много просто — допълни Астрид.

— Имаме всичко, от което се нуждаем — отвърна Себастиан. — Не държим много на светските притежания. Повечето от тях и без друго са само ненужен баласт, който създава повече проблеми, отколкото решава. — Той погледна Астрид. — Дай да видя ръката ти.

Астрид остави чашата на масата.

— Наистина е само драскотина, вече почти не усещам болка. Тя протегна ръката си през масата, но веднага я дръпна назад, още преди Себастиан да я е докоснал. Погледът и нервно се плъзна по превързочните материали върху таблата.

Бренер едва сега забеляза, че освен марлите и различните по размер пластири, върху таблата имаше и ножица, пинсета и извита игла в пластмасова опаковка.

— Не се страхувай — успокои я Себастиан. Беше забелязал погледа и и върху лицето му се появи усмивка. — Искам само да ти помогна. С такива дреболии не бива да се отнасяме лекомислено. Нали не искаш да ти остане грозен белег? Мисля, че си още твърде млада, за да ти е безразлично.

Астрид колебливо протегна ръка и позволи на Себастиан да огледа, раната и старателно да я почисти. На Бренер му направи впечатление, че борави много внимателно и си разбира от работата. Въпреки това ъгълчетата на устните на Астрид няколко пъти подозрително потрепнаха и тя пребледня още повече.

— Разрезът е доста дълбок — рече Себастиан. — Не съм убеден, че ще заздравее както трябва. Ще трябва да го зашия. Само не се страхувай, разбирам от тези работи. Тук винаги сами се справяме с малките рани.

— Да го шиете ли? — Астрид стана още по-бледа и погледът и се впи в пластмасовата обвивка на кривата игла.

— Малко ще те заболи — поясни Себастиан. — Но не много. Ако не го направим, ще трябва да отидеш на лекар, независимо дали искаш или не.

Странна формулировка, помисли си Бренер. Поне за човек, който не знае какво е станало с Астрид. Девойката отново го изненада, като нервно прокара ръка по лицето си и каза:

— Добре. Но го направете бързо, преди да съм се отказала.

Себастиан наистина се разбърза, но действията му останаха все така отмерени и сигурни, макар ръцете му да изглеждаха много по-пригодени да работят с железопътни траверси. Когато направи и последния от общо петте шева и с една ножица отряза конеца близо до кожата, лицето на Астрид беше станало пепеливосиво.

— Почти съм готов. Само един момент още. Ще намажа раната с мехлем, който охлажда и малко облекчава болката.

По време на цялата сигурно доста болезнена процедура Астрид не беше издала нито звук, но сега леко се олюля на стола си.

— Мисля, че ми призлява. Къде тук има…

— Тоалетна? — Себастиан посочи вратата. — От другата страна. Единствената врата е. Да ти помогна ли?

Тя стана, задържа се за момент със здравата си ръка за ръба на масата, после тръгна с несигурни крачки. Дишаше бавно и дълбоко.

— Докато повръщам ли? Не, благодаря. Ще се справя и сама.

Бренер не можа да сдържи леката си усмивка, когато забеляза стъписването на Себастиан. Въпреки това последва Астрид, за да може веднага да се намеси, ако стане нужда. Дишането и стана по-учестено и тя мъчително преглътна, за да не повърне още вътре.

Придружи я до вратата, после бързо затвори, когато тя затича и той се увери, че все пак ще се справи. Бренер изпита странна смесица от съжаление и възхищение от смелостта и. Ако имаше нещо, от което се страхуваше, то това бяха болките.

Когато се обърна, срещна погледа на Себастиан. Странен поглед, насочен по странен начин към него. Бренер имаше чувството, че вижда как мислите в главата му работят. Изведнъж отново си спомни онзи поглед, преди, също не толкова приятен, с който Себастиан удостои него и момичето, когато ги откри в гората и за това, колко близо бяха застанали те двамата, когато той влезе в стаята. Без да знае защо, отведнъж се почувства принуден да се оправдае.

— Мисля, че трябва да ви обясня…

— Постъпката ви преди малко беше много трогателна — каза Себастиан.

Бренер не разбра.

— Моля?

— Чух част от разговора ви — обясни Себастиан и посочи таблата върху масата, после вратата. — Беше ми трудно да отворя, така че без да искам ви подслушах. Не е в стила ми, но се радвам, че го направих. Имах… — Той изведнъж се смути — …друго впечатление, когато ви срещнах в началото. Погрешно.

— Малко е млада за мен — каза Бренер. Думите на Себастиан го накараха да се притесни. — Освен това не съм такъв, за какъвто може би ме мислите.

— Просто ми е жал за момичето, какво лошо има в това? — попита Бренер. По дяволите, защо трябва да се защитава, че само за момент се е показал дружелюбен? Защо?! — Освен това за трите гроша, колкото струва телефонното обаждане, мога да си създам усещането, че съм направил добро дело.

— Обичате ли да вършите добри дела?

Бренер се обърка. При други обстоятелства и на друго място този разговор щеше да звучи патетично и глупаво, но тук не беше така. Може би се дължеше просто на факта, че Себастиан беше сменил дрехите си на дървар с монашеското расо. Даже за агностик, какъвто Бренер си въобразяваше, че е, дрехите на тези хора бяха символ на доверие, разбиране и самоотверженост. Като почти всеки, и той се чувстваше притеснен в място като това.

— Да, така мисля — отговори той уклончиво.

— Е, тогава трябва да знаете, че никой, който върши добро, не го прави просто така. Винаги е някаква сделка. Правите нещо добро и получавате нещо в замяна — благодарност, признание или дори само знанието, че сте извършили нещо положително. Това не омаловажава нещата.

До този момент Бренер не смяташе така. Не беше и сигурен, че казаното от Себастиан е вярно. Ако това е представата на монаха за същината на Евангелието, то беше доста опростена. От друга страна — не бяха ли всички велики неща в действителност много прости?

Мислите му започнаха да блуждаят в посока, която никак не му харесваше. Рязко се отдели от мястото си до вратата, отиде до прозореца и със скръстени на гърдите ръце се облегна на стената, така че да може да вижда едновременно Себастиан и малката част от външния свят през прозореца.

— Така и така заговорихме за тези неща — каза Бренер, без да гледа Себастиан в очите. — Още не съм ви благодарил за помощта. Надявам се, че няма да си навлечете неприятности заради нас.

— С брат Антоний ли? — Себастиан явно си спомняше всяка казана дума. — Честно казано, още не съм се изповядал пред него за тази постъпка. Но няма да ми откъсне главата.

— Ако искате, ще говоря с него — предложи Бренер. Себастиан се усмихна. Вероятно беше казал нещо много глупаво.

— Едва ли ще се наложи. А и не знам дали ще е добре. Брат Антоний много рядко приема посетители.

— Вие изобщо рядко имате посетители, нали? — каза Бренер. Отново съсредоточи вниманието си върху техния домакин, но дори да му се сърдеше за неговото едва прикрито любопитство, Себастиан майсторски се прикриваше.

— Всъщност никога — призна той. — Живеем доста уединено. Далеч от света, от който идвате вие и момичето. Понякога е много самотно, но тази самота е необходима, за да можем изцяло да се посветим на задачата си.

Бренер се въздържа да попита каква е тази задача. Нямаше желание да се впуска в теологична дискусия със Себастиан, най-вече заради страха да не би случайно да каже какво мисли за всичко. И тъй като вече бяха стигнали до темата „Добри дела и наградата за тях“ — щеше да бъде доста подло от негова страна да благодари на Себастиан за помощта, обяснявайки му, че смята това, което той и братята вършеха, за някакъв маскарад и нищо повече.

— Ще удържите ли на думата си? — попита изведнъж Себастиан.

Въпросът го изненада.

— Да не издам на родителите и къде е, това ли имате предвид? — Бренер помисли известно време, без да стигне до задоволителен отговор. Досега тази мисъл не му беше хрумвала, а и защо ли? Нямаше причина да не спази дадената дума. Накрая сви рамене. — Мисля, че за никого няма да има полза, ако не я спазя. Макар че би било по-правилно. За момиче като нея не е съвсем безопасно да се скита навън.

— Трябва да бъдете много предпазлив — рече Себастиан. — Тя ви вярва. Ако злоупотребите с това доверие, ще направите може би повече лошо, отколкото добро.

Като че ли и сам не го знаеше! Въпреки това каза:

— Страхувам се, че наистина живеете доста отдалечено от истинския свят. Знаете ли какво може да се случи на шестнадесетгодишно момиче, оказало се съвсем само навън?

— Тя не е сама. Бог е с нея — отвърна Себастиан. Убеждението, с което монахът произнесе думите, попречи на Бренер да се ядоса истински. Когато заговори, се опита да потисне обичайния цинизъм, който иначе винаги се прокрадваше в думите му, когато говореше за религия. Усети обаче, че не успя съвсем.

— Тогава се надявам да бъде с нея, ако попадне в ръцете на безсъвестен мошеник, който първо ще я пристрасти към дрогата, а после ще я вкара в занаята и ще я прати на лов. Извинете… Не искам по някакъв начин да ви обидя, но се страхувам, че…

— …нямам никаква представа какво става във външния свят, нали? — прекъсна го Себастиан и поклати глава. Изглеждаше малко засегнат, но не ядосан. — Да живееш уединено, не значи да си чужд на света, приятелю. Или пък съвсем глупав. Познавам опасностите, за които ми говорите. И то твърде добре. Даже мисля, че сте прав. Би било по-разумно да нарушите дадената дума и да я пратите у дома. Ако желаете, веднага ще уведомя властите. Само се питам какво ще сторим на душата и с тази постъпка.

— На душата и? — Този път изобщо не можа да потисне подигравката в гласа си. Съжаляваше, че разговорът тръгна в тази посока, но смяташе, че вината е повече на Себастиан, отколкото негова. Защо подхвана темата? Бренер дори не си беше помислял да измами Астрид. Откъде накъде му приписваше намерение, което никога не е имал? Погледът на Себастиан стана малко по-твърд.

— Или на вярата и че на света са останали няколко души, които са искрени и честни, ако предпочитате това определение пред думата „душа“ — каза той. — Тя би била завинаги разрушена.

Бренер кипна.

— Искате да кажете, че каквото и да направя, ще бъде грешно?

— Понякога трябва да сторим грешното, за да предотвратим още по-голямо нещастие — потвърди Себастиан. — А понякога и не знаем коя от двете възможности е по-грешната.

— Струва ми се, че не ви разбирам съвсем… — объркано изрече Бренер.

— Може би един ден ще ме разберете — каза Себастиан и стана. — Сега ме извинете, време е за общата ни молитва. Ще ми обещаете ли да останете в тази стая, докато се върна? Няма да се бавя много, най късно до половин час съм тук. После ще ви закарам в селото.

— Там има ли банка? — попита Бренер.

Себастиан вече вървеше към вратата, но спря и се обърна.

— Има поща, защо?

— Защото не само бензинът, но и парите ми свършиха — призна Бренер. Май само бензиностанция няма да ми свърши работа.

Себастиан погледна въпросително и Бренер му обясни с няколко думи как двамата с момичето изпаднаха в това положение.

— В известна степен имате право да проклинате техническия прогрес. Без тези модерни пластмасови пари сега нямаше да сме в тази безизходица. — Трябват ви малко от добрите стари книжни пари, нали? — усмихна се Себастиан.

— Само в случай че бензиностанцията не приема кредитни карти — смутено отвърна Бренер, което след всичко преживяно днес му се струваше повече от сигурно. Нямаше да е кой знае каква победа, ако Себастиан ги заведе до селото, а не могат да мръднат оттам.

— Разбира се, ще ви ги върна. С лихвите, естествено.

— Разбира се — иронично повтори Себастиан. — Ще видя какво мога да направя за вас. Все ще намерим някакво решение. Но сега трябва да тръгвам. Ако закъснея за молитвата, брат Антоний наистина ще се разгневи.