Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001

История

  1. — Добавяне

12.

— Не може да бъде! — каза Астрид, когато се върна в стаята, клатейки невярващо глава. От нея се разнасяше неприятна, леко кисела миризма. Явно много беше повръщала. Сигурно го съзнаваше, защото гледаше да стои на известно разстояние от него. Това не и попречи да продължи с почти радостен, възбуден тон: — Наистина невероятно! Не знаех, че още може да съществува подобно нещо!

— Какво не знаеше? — попита Бренер.

Астрид посочи с палец през рамото си:

— Най-прост дървен кенеф!

— А ти какво очакваше? Изцяло обзаведена баня с басейн и сауна?

— Не, естествено. Но това тук… — Откритието и явно наистина много я беше впечатлило. — Не знаех, че живеят толкова примитивно. Не видях дори ключ за осветление.

— Съмнявам се, че изобщо имат електричество — каза Бренер. Всъщност дори беше сигурен, че нямат. Просто не би подхождало на обстановката.

— Може би. Но е направо… лудост. — Тя отиде до вратата и я отвори. — Всички тия зидове може да са от каменната ера. Питам се, какво ли правят тук.

От доста време насам Бренер също си задаваше този въпрос, при това с нарастващо объркване. Единственото, което съвсем определено знаеше, бе, че манастирът не беше обикновен. Но беше сигурен, че не трябва да задава въпроси на брат Себастиан.

— Молят се, предполагам — рече най-накрая. — И всичко останало, което правят набожните хора в манастир.

Отговорът явно изобщо не удовлетвори Астрид, както впрочем и него самия. Тя направи кисела гримаса, отвори вратата още по-широко и направи крачка, така че застана наполовина в помещението, наполовина отвън.

— Остави! — каза Бренер. — Обещахме на Себастиан да чакаме тук.

— По-точно, ти му обеща — поправи го Астрид. — В крайна сметка не искам да открадна нещо, а само да се поогледам, и толкова.

— Моля те, не го прави! — повтори Бренер. — Дадох му думата си и това трябва да се отнася и за теб.

— Все едно, че го каза на вратата. Всъщност така се и оказа, защото Астрид вече беше излязла и завила надясно, така че не я виждаше.

Със смесица от отчаяние и гняв той я последва. Не можеше да я задържи със сила.

Астрид вече се беше отдалечила на няколко крачки от вратата и почти беше достигнала тесния тунел към вътрешния двор, когато я настигна. Бренер беше готов да я задържи, но тъкмо когато протегна ръка, за да я хване, тя сама спря.

Може би защото пред нея нямаше нищо толкова за гледане или поне не нещо интересно. Зад сводестата врата се простираше правоъгълен вътрешен двор, който с простотата си въздействаше едва ли не величествено. Астрид обаче сигурно би го определила като скучен. Не беше много просторен. В граничещите с него построени от масивни каменни блокове сгради се виждаха три или четири врати, които извеждаха към него. На отсрещната страна Бренер съзря няколко тесни, дълбоко врязани в стените прозореца, зад които му се стори, че забелязва някакво движение. Дворът беше постлан с големи, грижливо изгладени каменни плочи, а покривите бяха направени от тежки късове шисти, които неизброимите векове бяха покрили със сребърна патина. Всичко в сградата изглеждаше свръхголямо и тежко. При това нямаше причина да е така, помисли си Бренер. Ако познанията му за архитектурата и крепостното строителство не го лъжеха, тази странна смесица от замък и крепост трябваше да е някъде от девети или десети век, време, през което на хората все още не им е било нужно да се защитават от топове и стенобойни машини зад по-дебели стени. Затова пък е било още по-трудно да се довлекат дотук тежките стотици тонове каменни блокове, защото строителният материал съвсем явно не беше добит от тази област.

— Ела — подкани я той. — Да се връщаме, няма нищо за гледане.

Астрид се поколеба само за секунда, вероятно заради принципа си да не изпълнява веднага това, за което я молеше. Накрая кимна с глава, обърна се с отчаяна въздишка и… вдигна изненадано глава.

— Какво е това?

— Кое какво е? — Бренер също се заслуша, но в първия момент не долови нищо. Но после го чу — далечен, постоянен шум, звучащ чуждо и същевременно познато, сякаш някъде много далеч някой прави пуканки в голяма тенджера. Много далеч и в много голяма тенджера. С бързи крачки Астрид мина край него и застана под свода на вратата. Шумът продължи още няколко секунди, после престана още преди да направят и половин крачка назад към моста.

— Чакай! — извика Бренер. Отново трябваше да тича, за да настигне Астрид, но сега поне в правилната посока. Себастиан едва ли би възразил, че са разгледали края на гората.

Стигнаха спуснатия мост и спряха. Погледът на Астрид неспокойно се местеше отляво надясно и обратно. Изглеждаше много напрегната.

— Какво беше това? — прошепна тя. — Не ми харесва.

Бренер не каза нищо. Не знаеше какъв беше шумът, който чуха, но усещаше, че му е познат и това разпознаване го изпълваше с безпокойство. Беше…

…звук, който е чувал безброй пъти преди това. Никога на живо, а в киното, по телевизията, във видеофилмите. Насеченото стакато на картечна стрелба.

Не можеше да бъде! Не беше възможно! Подобни неща не се случваха, не и в действителността. И не тук.

— Там — обади се изведнъж Астрид, сочейки на юг. — Гледай!

Бренер проследи движението на ръката и и онова, което видя, го накара за секунда да се усъмни в разума си. Плътно над върховете на дърветата, така че роторните перки отвяваха бяла пелена от клоните, хеликоптерът бързо се приближаваше към тях. Шумът от двигателя звучеше пискливо и неравномерно и машината не летеше в права линия, а се олюляваше като опиянено водно конче.

Секунда по-късно над гората се показа втори хеликоптер, който явно преследваше първия. И двете машини като че ли горяха, защото зад себе си влачеха накъсани бели ленти дим.

— Какво, за Бога, е това! — прошепна отново Астрид. Едва когато продължи, Бренер разбра, че няма предвид случващото се, а единия от двата хеликоптера. — Прилича на извънземна машина!

— „Апах“ — автоматично отвърна Бренер, макар че в момента му се струваше напълно абсурдно онова, което виждаше. — Но това… това е боен хеликоптер. Какво, по дяволите, търси тук боен хеликоптер?!

Под отрязания нос на „Апах“-а припламна оранжевочервен огън. Чу се рязко виене, прилично по-скоро на фанфарно изсвирване, отколкото на звук от изстрели, и малкият хеликоптер се наклони встрани като пеперуда, ударена с длан по средата на полета си.

— За Бога! — прошепна Бренер. — Те… те стрелят.

Дори не му хрумна, че двамата с момичето са в опасност, макар че и двете машини летяха право към манастира. Бяха на разстояние два или три километра и при скоростта, с която се движеха, щяха да са тук само след секунди.

— Сигурно снимат филм — шепнешком предположи Астрид. Без да съзнава, беше се приближила съвсем плътно до Бренер и цялата трепереше.

Последвалият залп, който „Апах“ — ът изстреля към бягащия „Чопър“, даде отговор вместо Бренер. Куршумите пропуснаха целта, но с плющящ звук се забиха в короните на дърветата, разкъсаха листата и клоните, заудряха като стоманен дъжд върху подвижния мост и натрошиха тънката ледена покривка на замръзналата река.

— Мили Боже! — изкрещя Бренер. — Да се махаме!

Той се обърна, дръпна девойката след себе си и побягна, за да се скрие под свода на вратата. Астрид изпищя и размаха ръце като удавник, дърпащ със себе си своя спасител, но Бренер не я пусна и просто я влачеше след себе си. Воят на двата хеликоптера се засили и отново проехтя резкият метален звук, с който оръдието на „Апах“ — а стреляше.

Бренер се огледа в движение и видя, че малкият хеликоптер губи скорост и височина и под остър ъгъл се приближава към моста. Може би пилотът се надяваше, че другата машина няма да стреля, за да не улучи сградата.

Само че надеждата му беше измамна. Бренер чу ужасния звук на картечното оръдие, още преди да види „Апах“ — а който връхлетя от небето като чудовище, бълващо огън. Залпът не улучи хеликоптера, по попадна в свода на вратата.

Край! Бренер знаеше, че в този миг ще умрат, но дори не изпитваше страх. Гонени от следващи една след друга експлозии, които изхвърляха каменни отломки чак до тавана на свода, двамата с Астрид тичаха към отсрещния край на тунела, без всякаква надежда да го достигнат.

Бренер почувства как го улучиха.