Волфганг Холбайн
Антихристът (43)

10.

Едновременно станаха няколко неща: в прозореца до главата на Бренер се появи голяма колкото нокът кръгла дупка с назъбени краища, стъклото се свлече като в забавен кадър и виещ, невероятно студен вятър го блъсна в лицето. Не беше чул изстрела, както и втория, но съвсем ясно почувства куршумите, които минаха само на милиметри от него и се забиха в отсрещната стена. Салид му кресна нещо, но той продължи да стои като скован. Точно както и преди малко отвън в коридора знаеше, че ще умре, ако не направи някакво движение, но не беше в състояние да реагира.

Може би беше и добре, че стана така, в противен случай нито той, нито Салид щяха да видят какво става долу на улицата. Още преди Салид да скочи към него, за да го дръпне от прозореца, входната врата широко се отвори и препъвайки се, една фигура излезе на улицата. Лъчът на прожектора моментално се насочи в лицето на мъжа, който направи още две-три крачки напред и инстинктивно вдигна ръце към лицето си.

От сенките на отсрещната страна на улицата проблесна огън. Фигурата се олюля и политна назад. В същия миг могъщи ръце сграбиха Бренер и така силно го метнаха на пода, че въздухът излезе от гробовете му. От мястото, където допреди секунда стоеше, се разхвърчаха трески и излезе сив дим.

— Лягай! — Салид грубо го теглеше със себе си, заобикаляйки леглото, така че остана между тях и прозореца. Чак тогава се изправи на ръце и колене и позволи и на Бренер да седне.

— Полудяхте ли?! — кресна той. — Какво правите? Да умрете ли искате?

— Те го убиха! — прошепна Бренер. — Той беше от техните! Даже не изчакаха да го разпознаят! Изведнъж стаята се обля в светлина и бурята, вееща през прозореца, стана още по-силна. Хеликоптерът приближаваше къщата.

— Да изчезваме! — викна Салид. — Бързо!

Бренер разчете думите само по движението на устните му, грохотът на машината заглушаваше всеки друг звук. Но видя как стената срещу прозореца изчезна сред сивобелия прах от експлозия. Нещо удари леглото зад него, то потрепери, сякаш някой го блъсна с юмрук, и във въздуха се разлетяха бели пера. Салид го ритна силно и го изхвърли в коридора, последва го със скок и припълзя на ръце и колене до следващата врата на отсрещната страна. Там се изправи и махна на двамата с Йоханес да го последват. Отивайки към него, Бренер погледна назад и видя как стаята, в която допреди секунди стояха, се срива пред очите му сред безшумна експлозия — умивалникът се разпадна на стотици малки парченца, после се пръснаха и останалите мебели. Колкото и невероятно да му се струваше, обяснението беше само едно — през строшения прозорец някой стреляше с автомат от хеликоптера, който висеше пред самата сграда.

Салид отново го сграбчи за лакътя и го задърпа след себе си, но си спести думите, само затръшна силно вратата и бързо отиде до прозореца. Убеди се, че оттам не ги заплашва опасност, после се обърна към Бренер и Йоханес и погледна първо единия, после другия, клатейки неодобрително глава.

— Слушайте сега! Ще ви изведа оттук, но това може да стане само ако правите каквото ви кажа. Никакви самостоятелни акции и никакви въпроси! Онези момчета отвън не се шегуват!

Бренер имаше неприятното чувство, че думите се отнасят само за него, но отговори Йоханес:

— Това е… безумие! Не могат просто ей така да стрелят по нас! Нищо не сме направили!

— Страхувам се, че изобщо не ги интересува — най-сериозно отвърна Салид.

— Не може да бъде! — не се отказваше Йоханес. Гласът му трепереше, беше станал някак плачлив. Беше на ръба на паниката. — Нямаме нищо общо! Ние сме…

— Невинни? — Салид горчиво се разсмя. — Точно вие трябва да знаете, че такова нещо като невинност не съществува.

— Престанете! — изпъшка Йоханес. Вдигна ръце и пристъпи към Салид, сякаш искаше да се нахвърли върху му. — Нямаме нищо общо с цялата история! Те гонят вас, не нас!

— Сигурен ли сте? — тихо попита Салид.

Йоханес втренчено го изгледа.

— Какво искате да кажете?

— Може би тримата знаем твърде много — отвърна Салид. Замълча за момент, а когато отново заговори, гласът му беше станал по-тих. — Извинете. Говоря глупости. Съжалявам, че ви въвлякох в тази ситуация. Бих се предал, ако знам, че така ще спася двама ви с Бренер, но се страхувам, че нищо няма да помогне. — Махна с ръка към вратата. — Нали видяхте какво направиха?

Устните на Йоханес затрепериха. Очите му станаха още-по големи и черни от страх.

— Искате да кажете…

— Иска да каже, че хората отвън ще се погрижат никой от нас да не излезе жив от тази къща — прекъсна го Бренер. Нямаше сили да гледа Йоханес в очите, но по погледа на Салид разбра, че е казал истината.

— Но защо? — попита йезуитът.

Известно време Салид го гледа мълчаливо и с някаква смесица от тъга и сериозност, после се обърна към прозореца и още веднъж погледна към улицата, преди да продължи.

— Един американски агент от ЦРУ, който от години ме преследва. Даже не знам името му. Той насъска хората отвън.

— Глупости! — каза Бренер, гневно размахвайки ръце към прозореца. — Какво става отвън, Салид? Кои са тези хора и защо ви гонят?

— Не слушате ли новини? — попита Салид. — Катастрофата преди три дни стана по моя вина. Поне такава е официалната версия.

— А какво всъщност беше?

— Безобидна стъклена тръбичка с безцветна течност, поставена в уж здрав контейнер, която взех от сейфа на тайна база на американските военновъздушни сили — обясни Салид. — Контейнерът по всяка вероятност се е взривил заедно с манастира. Съдържаше нещо, което по собствени данни американците изобщо не притежават.

— Това не е причина за избухване на война — не се стърпя Бренер. — За Бога, не сме в Дивия Запад! Стрелят с автомати! Пристигат с хеликоптер и го насочват към жилищна сграда, в центъра на голям град!

За негово учудване Салид се усмихна.

— О, разбирам. Имате предвид, че дори и ЦРУ няма да посмее да направи подобно нещо, нали? От страх пред дипломатически усложнения? — Той звучно се изсмя, постави пистолета върху леглото, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади три добре сгънати машинописни листа, които явно бяха откъснати от папката, в която са били приложени, защото краищата им бяха разкъсани. Бренер не можеше да разчете текста, но трябваше да е сляп, за да не забележи яркочервената диагонална лента и надписа TOP SECRET. — Биха рискували и още много други неща, не само дипломатически последствия, за да попречат това нещо тук да излезе на бял свят.

— Защо? — попита Йоханес. Посегна към листата, но Салид бързо дръпна ръката си и отново бръкна в джоба. Този път извади запалка.

— Защото това е доказателството. Причината, поради която дойдох в студената ви страна. Тези три листа ще са достатъчни да предизвикат война, повярвайте ми.

— Какво пише в тях? — попита Йоханес.

Салид поклати глава.

— По-добре е да не знаете. — Щракна запалката и поднесе пламъка към хартията. Листата се огънаха и покафеняха, но не се запалиха веднага. Салид повтори опита още три пъти, преди жълтите пламъци да обхванат хартията. В стаята се разнесе остра миризма на тлееща пластмаса.

— Защо го правите? — изненадано попита Бренер.

Салид размаха листата, за да ускори горенето.

— Защото вече няма значение. Вече нищо няма значение, ако не спрем това, което изскочи от манастира.

Изчака, докато пламъците стигнаха почти до пръстите му, после отиде до умивалника и хвърли изгорелите парчета вътре. Задушливата миризма беше толкова силна, че Бренер се закашля.

— Това нищо няма да помогне — тихо се обади Бренер. — Ако тези документи наистина са толкова важни, както твърдите, тогава…

— …е достатъчно само подозрението, че знаете съдържанието им, за да ви премахнат от пътя си — прекъсна го Салид.

— Да, знам. И съжалявам. Но не мога да променя нещата. Мога само да се опитам да ви изведа оттук горе-долу невредими.

— Да ни изведете оттук? — Йоханес почти изкрещя. — Навън ни чака цяла армия, забравихте ли?! Видяхте какво направиха. Стрелят по собствените си хора! Покажем ли се навън сме мъртви!

— Знам — отвърна Салид. — Но нямам намерение да върша подобна глупост.

— Ами какво тогава? — стъписано попита Йоханес.

Салид взе пистолета от леглото. С привично движение извади пълнителя, провери дали е пълен и го върна в оръжието.

— Ще ги чакаме тук.