Волфганг Холбайн
Антихристът (34)

1.

Върху корниза на пердето имаше паяк. Не беше голям и не пълзеше, а от половин час беше застинал абсолютно неподвижно, сякаш прекрасно усещаше, че недоверчивият поглед непрекъснато го наблюдава и дебне за издайническо помръдване.

Естествено от тази неподвижност нямаше никаква полза. С вродения си инстинкт за вредители и мръсотия, който никога не я подвеждаше, Шарлоте забеляза малкия проклетник още в мига, когато той изпълзя от скривалището си и единствената причина, поради която паякът все още беше жив, бе тази, че до този момент не намери време да го унищожи. Както впрочем не намери и стълба или подходящ стол, с помощта на които със своите сто шейсет и три сантиметра ръст и деветдесет килограма тегло да достигне осемкраката отвратителна твар.

Що се отнасяше до времето, щеше да го направи сега, каквото и да стане, а подходящото приспособление за качване държеше в дясната си ръка. Беше останала без дъх, защото слезе до мазето само заради малката алуминиева стълба с три стъпала, което удължи живота на малкото животинче с още няколко секунди, необходими, за да остави товара и да си поеме дъх. Напоследък все по-трудно се качваше по стълби и това се дължеше не само на цигарите, както се опитваха да и внушат разни доброжелатели, а и на обстоятелството, че след няколко дни щеше да отпразнува шейсетия си рожден ден. Вече не беше на възраст, когато без усилие може да слиза по стръмните стълби в мазето и после да ги изкачва с товар в ръка. Усещаше всяко изкачено стъпало с костите си, а утре болките щяха да са още по-силни.

Тя по принцип нямаше нищо против паяците. Така, както нямаше нищо против плъхове, мишки, дървеници, кучета, хлебарки, котки или други твари — докато стоят надалече от нейния хотел, разбира се. Домашните животни тук не бяха разрешени и същото се отнасяше за всякакви животни, независимо от големината, външния вид или броя на краката им. Шарлоте стопанисваше малкия си хотел вече четиридесет години и беше много горда, че за всичките тези години нито един гост не се беше оплакал от насекоми. Което може би се дължеше и на факта, че разликата между нейните гости и това, което тя наричаше насекоми, не беше кой знае колко голяма. Може би само в броя и големината на крайниците…

Понечи да продължи, но сърцето и продължи да бие все така силно. Чак сега почувства колко много я е изморило отиването и връщането от мазето: коленете и трепереха, а в гърлото си усещаше лютив вкус. Измери с недоверчив поглед по-малкия от нокът на малкия пръст паяк и реши, че в следващите две минути едва ли ще помръдне, затова разтвори стълбата, за да седне. Само да си поеме малко дъх. Рядко се случваше, но в моменти като този наднорменото тегло и причиняваше главоболия. В последно време тези моменти бяха зачестили и Шарлоте с право предполагаше, че съвсем скоро щяха да започнат да стават още по-чести. Не и оставаше много да живее, знаеше си.

Тази сигурност нямаше нищо общо с някакви медицински причини, но въпреки това я стряскаше. Пушеше твърде много, спеше твърде малко, ядеше твърде много, което личеше по теглото и, но два пъти в годината се подлагаше на медицински преглед. Неволното поклащане на глава от страна на лекаря всеки път, когато гледаше резултатите от изследванията, не се дължеше на някакви болести, а единствено на това, че „С оглед на начина ви на живот вие сте неприлично здрава.“

Въпреки това нищо не променяше факта, че часовникът на живота и скоро щеше да спре. Беше на шейсет — или по-точно, щеше да ги навърши след някой и друг ден — и по-голямата част от определеното и време вече беше минало. Оставаха и десет, най-много петнадесет години, но не повече. Е, и това беше добре — никак не и се искаше да стигне деветдесет и да завърши живота си като сенилни останки от живо същество, сложени в инвалидна количка. Животът и беше добър — или по-голямата част от него — и не искаше да се оплаква. А и на кого ли?

Вече беше отпочинала достатъчно, за да предприеме втората част от акцията си. Протегна дясната си ръка, подпря се на дръжката на вратата, за да се изправи и тъкмо понечи да се хване за стълбата, когато на вратата се позвъни.

За миг Шарлоте застина, изненадана и по някаква неизвестна причина леко обезпокоена. Беше почти четири часът; необичаен час дори за нея. От друга страна пък, не чак толкова необичаен, че да се плаши или да се изненадва прекалено много. Времената, когато в хотела и отсядаха порядъчни гости, които се регистрираха и пристигаха и си заминаваха в горе-долу приличен час, отдавна бяха минали, ако изобщо бяха съществували.

Хората, които в последните години идваха, нямаха навик да се регистрират, а повечето дори не носеха и багаж. Даже не се задържаха за дълго — два, три часа, рядко цялата нощ.

Въпреки това беше обезпокоена и странно разтревожена. Може би заради полицейските сирени, които чу преди това, докато слизаше в мазето. Доста сирени, които се чуваха не много отдалеч.

На входната врата се позвъни втори път и Шарлоте се опита да си внуши, че нощният посетител освен всичко друго означава и потенциален приход. А тя имаше крещяща нужда от всеки пфениг. Гостите на хотела и напоследък идваха все по-рядко.

Прониза малкия паяк върху корниза с поглед, който казваше, че нещата между тях само се отлагат във времето, но няма да потънат в забрава, обърна се и излезе от стаята. Когато вече беше в коридора и се отправи към остъклената входна врата, се позвъни трети път. Този път звъненето продължи по-дълго и прозвуча някак… нетърпеливо. Гостът, който и да беше, явно бързаше. Това като че ли се отнасяше за всеки, който в четири през нощта търси стая в хотела. През цветното стъкло различи висока, черна сянка, която точно в същия миг вдигна ръка, за да натисне за четвърти път копчето на звънеца.

— Добре де, добре! — извика Шарлоте. — Идвам. Не е нужно да будите цялата къща!

Стигна до вратата, но не натисна дръжката, а отвори малкото прозорче в средата на вратата.

— Да, за Бога, какво има? — Сама остана малко изненадана от острата нотка в гласа си. Обикновено не беше в неин стил да разговаря по този начин с гостите си, дори когато пристигаха по такова време. Но обикновено не се и плашеше, когато на вратата и се звъни в четири през нощта.

Пред нея стоеше висок, тъмнокос мъж, чието лице не можеше да различи добре в бледата светлина на Луната, макар че се намираше достатъчно близо, за да може да го докосне. Успя да различи, че чертите на лицето му бяха остри и беше твърде вероятно да е чужденец. Не, че Шарлоте имаше нещо против чужденците — както и срещу паяците, кучетата и котките. Докато си стояха, където им беше мястото, не и пречеха.

Думите, изречени от мъжа, потвърдиха първото и впечатление. Говореше немски перфектно — бързо и без всякакъв акцент, което неминуемо правеше впечатление. И въпреки това се усещаше, че не се изразява на родния си език.

— Моля, извинете късното ни посещение — започна непознатият. — Но видяхме табелата, а и долу още светеше.

Той отстъпи крачка назад и посочи първо малката неонова табела до вратата, която известяваше „СВОБОДНИ СТАИ“, после осветения прозорец и накрая към друга фигура, която стоеше на няколко крачки зад него. Нещо в нея и направи впечатление, но в първия момент Шарлоте не можа да определи какво. Очертанията и бяха някак странни.

— Знаете ли колко е часът? — недоверчиво попита тя.

Чужденецът кимна с глава и неохотно се засмя. Усмивката беше толкова фалшива, че Шарлоте чак се изплаши.

— Да. Още веднъж се извинявам за безпокойството. Не искахме да ви будим, но… не можем да продължим, околността ни е непозната.

Шарлоте махна с ръка. Опита се да различи кой стои зад чужденеца и кое беше странното у него. Изглеждаше някак… доста широкоплещест. Светлината отвън обаче беше много слаба, небето отново бе покрито с облаци, а другият не беше достатъчно близо, за да го види на светлината от прозореца. Шарлоте се запита дали не е нарочно.

— Не сте ме събудили — каза тя. — Ще ви дам стая. Сто и двадесет на нощ. Ще трябва да платите за цялата нощ.

— Никакъв проблем — съгласи се чужденецът.

— Предварително — додаде тя, сложи ръка върху дръжката на вратата, но не я натисна, а изчака, докато непознатият бръкна в джоба на якето си и извади портфейла.

Движението сякаш послужи като сигнал за придружителя му да се приближи. Когато се раздвижи, огромната сянка се раздели на две по-тънки, прилепени една до друга. Шарлоте бързо дръпна ръката си назад, сякаш се опари на дръжката на вратата. Бяха двама мъже и единият подкрепяше другия.

— Ей, какво е…

— Не е това, което си мислите — спокойно я прекъсна чужденецът, но толкова бързо, че Шарлоте беше сигурна, че е точно това, което ги помисли. — Приятелят ни не се чувства добре, болен е. Затова не можем да продължим през нощта.

— Болен ли казахте?

— Не е нищо заразно, не се бойте. — Непознатият се усмихна все така неестествено, разтвори портфейла си и извади две сгънати стотачки. — Естествено ще платим повече. В крайна сметка сме и трима.

Шарлоте се поколеба да посегне към сгънатите банкноти, които непознатият протегна през отвореното малко прозорче. Парите можеха да и свършат добра работа, а и тези не бяха първото трио хомосексуалисти, които идваха в хотела и за по няколко часа. Но в гласа на чужденеца имаше нещо, което я накара да настръхне, нещо като… заплаха. Или не, не беше заплаха… Беше налудничаво. Точно това впечатление предизвика у нея: гласът му звучеше така, сякаш е свикнал да произнася заплахи, а сега с все сила се опитваше да не го прави. Нещо и подсказваше, че е по-добре да не приема тримата.

— Има… има болница наблизо, само през два блока оттук — колебливо каза тя. — Ако приятелят ви е толкова зле, може би там ще се погрижат по-добре за него. А и ще ви излезе по-евтино.

— Не е нужно. — Между показалеца и средния пръст на непознатия като с вълшебна пръчица се появи трета стотачка. — Знаем какво му е. Трябва само няколко часа да поспи, това е всичко.

Шарлоте втренчено погледна парите, после притиснатите едно в друго тела, но накрая алчността и победи. Взе банкнотите, отвори вратата и отстъпи крачка назад. Непознатият се обърна, отиде при двамата и прехвърли ръката на неподвижната фигура през раменете си. Това, което каза за младежа, се оказа истина — не само изглеждаше болен, но беше и в безсъзнание. Даже и при лошото осветление Шарлоте забеляза, че лицето му е тебеширенобяло.

— Сигурен ли сте, че приятелят ви няма нужда от лекар?

— Напълно сигурен. Няколко часа сън и ще се оправи. — Чужденецът поклати глава и я погледна в лицето, но вторият мъж сведе поглед. Явно не искаше да бъде разпознат. На Шарлоте обаче не и убягна колко е неспокоен. В далечината отново се чуха полицейските сирени. Тя се запита дали появата на тримата странници нямаше нещо общо с тях. Ако да, тогава изникваше проблем. Сви рамене и се отдръпна от входа, за да направи място, като в същото време посочи зад себе си.

— Първият етаж. Можете да си изберете стаята. Вратите са отворени.

Ако на чужденеца това му се стори необичайно — както си и беше, — той не даде израз на учудването си. Само кимна с глава и мина покрай нея така бързо, че придружителят му с мъка успя да го настигне и за малко не изпусна третия човек. Шарлоте чак сега забеляза, че непознатият беше облечен в яке поне два номера по-малко за ръста му. А този, който беше в безсъзнание, изглеждаше така, сякаш излиза направо от гардероба на армията-спасителка. Тя имаше поглед за такива неща.

— Закуска няма — извика тя след тримата. — Но в стаята има кафе-машина. В единадесет започва следващият ден. Ако дотогава още сте тук, трябва да доплатите.

— Всичко е наред, разбрано. Толкова дълго няма да останем.

Шарлоте ги изгледа, докато стигнаха стълбището и се скриха от погледа и. Беше съвсем объркана, страхуваше се, но дори не знаеше от какво. Не от тримата, макар че чужденецът в малкото си яке и със странния си говор беше доста тайнствен. Не беше това. Шарлоте имаше опит с тайнствени гости. Тези тримата бяха странни, но далеч не най-откачените типове, които са идвали в хотела и, а сигурно и не най-опасните. Но в тях все пак имаше нещо различно… Различно от всички други, които някога е приемала.

Затвори вратата, но остави малкото прозорче отворено и в светлината на падащата лунна светлина разгледа трите банкноти, които продължаваше да стиска в дясната си ръка. Триста — добра цена за една нощ, още повече, когато от нея оставаха само два-три часа. Всъщност бяха доста много дори за тройка хомосексуалисти, търсещи закътано гнезденце. Но Шарлоте вече не ги смяташе за такива. По-скоро се питаше дали някой, готов да плати толкова много, за да го пуснат да влезе и да не се налага да отговаря на глупави въпроси, не беше готов да плати и повече.

Може би, кой знае? А може и да е готов да извърши други неща, за да запази инкогнитото си. Бързо се отказа да последва тримата и да поиска още пари и прибра получените банкноти в джоба на престилката си. За толкова години беше разбрала, че гостите приемат известна доза алчност, дори я очакват, но не биваше да пресилва нещата. Беше доста нездравословно да преиграва.

Освен това дяволски добре можеше да използва парите. Тристате марки щяха да решат финансовите и проблеми за остатъка от седмицата и бяха много повече от онова, с което можеше да се похвали през повечето седмици. Затвори прозорчето и грижливо заключи вратата. Можеше да и е съвсем безразлично кои са тримата и какво правят горе. Трябваше да и е безразлично.

Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. И никога не е било. Само че друг път не е било толкова ясно като днес.

Поклати неволно глава, усмихна се кисело и се опита да прогони мисълта, както толкова често го беше правила. Не се получи. Вместо да отиде в клетката, в която в продължение на десет или дори на двадесет години беше затваряла такива като нея, мисълта стана още по-силна и после отведнъж сякаш някакво було падна от очите и. За първи път от — години? от едно десетилетие? от самото начало? — от дълго, дълго време видя нещата около себе си такива, каквито бяха в действителност: Хотелът и отдавна вече не беше никакъв хотел, а пропаднало свърталище, където гостите плащаха на час и което не излъчваше никакъв избледнял блясък, а беше направо жалко.

Шарлоте присви очи. Чувстваше се… чужда, и то по някакъв странен начин, който не можеше да опише с думи. Живееше в този дом от четиридесет години, но никога преди не го е виждала с такъв ясен поглед, както сега. Сякаш беше слепец, който изведнъж проглежда, но вече не може да се оправи в обстановката, която през целия си живот е смятала, че познава. Всичко беше западнало. Беше евтино и най-вече измамно.

Нещата не винаги са били такива, но не можеше точно да си спомни момента, когато този дом престана да бъде дом и се превърна в гроб на мечтите и и в затвор на съвестта и. Преди десет години? Или преди двадесет? Или още тогава, когато го пое, когато беше още почти дете, което на гроба на родителите си получи подарък, без да подозира какво ще причини с него на себе си и на душата си?

Шарлоте направи още една крачка, пак спря и се огледа наоколо с широко отворени очи, чиито израз щеше да изплаши и нея самата, ако можеше отнякъде да се види. Тук долу и в трите други помещения, които използваше за свое жилище, блестеше от чистота, но това не променяше усещането и че се задавя от мръсотия. Кога започна? Кога, за Бога, престана да се грижи за неща, които не я засягаха, и кога започна наистина да вярва във всичките лъжи, с които винаги е живяла?

Не знаеше и може би това бе най-лошото. Не можеше да каже кога беше предала сама себе си.

Завесата падна така изведнъж, както изведнъж се беше вдигнала и мислите и се сториха толкова странни и глупави, колкото преди я бе изплашил видът на дома и. Що за безсмислици!

Поклати отривисто глава, усмихна се нервно и още веднъж погледна натам, където беше изчезнала странната тройка. Какво и става? Започваше да губи ума си или тези тримата просто я свариха в неподходящ момент? По дяволите, не и пукаше какво правеха тримата горе! Не я засягаше по никакъв начин, Всеки имаше право да живее живота си както намери за добре, да прави каквото иска. Ако тя не им дадеше стая, щяха да го правят на задната седалка на някоя кола или в парка. Това не променяше нищо. И не я засягаше.

Шарлоте изпъна рамене, обърна се и тръгна към кухнята. Там имаше насекоми, които най-сетне трябваше да унищожи.