Волфганг Холбайн
Антихристът (37)

4.

— Това е смешно — каза Йоханес. Каза го не особено убедено и не много силно, но затова пък с безпокойство. Погледът му като че ли беше насочен към лицето на Салид, но всъщност не беше така. В действителност втренчено гледаше в една точка на пет сантиметра пред очите му.

Бренер не изпитваше нищо особено. Думите на Салид бяха твърде странни. Смешни. Напълно откачени. Но нито го изненадаха, нито учудиха или развеселиха. Чувстваше се като зрител на филм, който наблюдава действието на екрана, седнал удобно в креслото си, без да участва в него; всъщност, без дори да е особено заинтригуван от това действие. Поглеждаше ту Салид, ту Йоханес и за първи път, откакто бяха заедно, забеляза колко неестествено е изражението на лицата им. И двамата явно с всички сили се бореха да запазят самообладание, но като че ли изгледите да спечелят тази битка не бяха особено големи.

Отвън, някъде отдалеч, се чу полицейска сирена. Звукът сякаш разруши недействителността, която като невидима мъгла беше обвила стаята. Макар че преди малко Салид каза, че в хотела са на сигурно място, звукът го стресна. Той стана и бързо се приближи прозореца. Лекичко повдигна с два пръста пердето и погледна към улицата. Воят на сирената се приближаваше и звукът също се променяше; колата намаляваше скоростта си. Върху лицето на Салид се появи потрепваща ивица синя светлина и го раздели на две неравни половини, едната, от които остана в тъмнината, а другата ту попадаше в светлината, ту отново се скриваше. Лицето му обаче остана напълно неподвижно. Израженията, които Бренер смяташе, че вижда, бяха само игра на светлини и сенки. Салид изглеждаше напрегнат и много съсредоточен. Въпреки изнервящия звук и танцуващата синя светлина явно се чувстваше напълно сигурен. На какво ли разчита, запита се Бренер.

Звукът постепенно заглъхна, после изчезна и синята светлина върху лицето на Салид. Той не помръдна и продължи да се взира навън. Лицето му не потрепваше. Може би вече не е в състояние да показва чувствата си, помисли си Бренер. Едва познаваше този човек, но ако съдеше по чутото за него, сигурно е прекарал последните десет години от живота си като подгонено животно — непрекъснато в бягство, непрекъснато под напрежение, готов във всеки момент да нанесе удар или да бяга. Вероятно вече не можеше да живее другояче. Бренер се запита дали Салид изобщо знае какво означава думата сигурност, тоест да не се страхуваш. Реши, че едва ли я знае.

— Също ли го намирате смешно? — попита Салид след малко, без да отделя поглед от улицата, така че на Бренер му трябваха няколко секунди, за да разбере за кого се отнася въпросът му.

Искаше да отговори, но не можеше. Директният въпрос му даде да разбере, че досега само беше залъгвал себе си, че мисли върху това, което каза той. Убедителното „Естествено!“, което би било единственият отговор, не искаше да излезе от устата му. Беше се заблуждавал, че не изпитва нищо при думите на Салид. Беше нещо чуждо и плашещо, определено от естествените защитни механизми на съзнанието му за празнота само за да не се занимава с проблема.

Салид се дръпна от прозореца и го погледна право в очите. Не повтори въпроса си, но погледът му беше много по-настоятелен от всичко, което можеше да каже. Бренер не издържа на този поглед, отмести глава и притеснено потри ръце, за да спечели време.

— Не вярвам на подобни неща — изрече най-сетне.

Салид въпросително наклони глава на една страна.

— В дявола — неохотно призна Бренер. Погледът на Салид стана още по-твърд и Бренер, сякаш против волята си, допълни: — Или в Бога. Оказа се неочаквано трудно да направи това признание. Никога не беше се причислявал към онези отявлени противници на християните, които изразяваха позицията си и я защитаваха при всяка появила се възможност, както правеха и тези, които поддържаха християнството. Някога беше мислил по въпроса дали във Вселената има някаква висша справедливост и бе стигнал до извода, че няма и че съдбата не само че не е произволна, а дори не съществува — имаше само подреждане на случайности и естествено-научни процеси, които нямаха нищо общо с някаква Божия справедливост или пък още повече с направляваща воля. Запази това мнение за себе си, но никога не му е било трудно да го изрази или пък да го каже на глас. Сега беше точно така и той дори знаеше защо. Дължеше се на присъствието на духовника. За кратък момент намрази Салид за това, че в присъствието на Йоханес го принуждава да говори за отношението си към Бога и Съдбата.

— Не за това ви попитах — каза Салид.

— Това е отговорът ми. — Бренер сам долови сърдития тон в гласа си. — Трудно е да повярваш в Дявола, ако не вярваш в Бога, нали?

При тези думи бегло погледна към Йоханес, сякаш очакваше някаква подкрепа, но това, което видя в очите на младия йезуит, беше скрит ужас от чутото. Колко ли пъти е чувал отецът подобни приказки? Сигурно доста често, за да им се гневи всеки път, и достатъчно, за да им се противопоставя с мисионерско усърдие. Сигурно беше, че има подготвени хиляди отговори, всеки от които напълно достатъчен, за да накара еретици като Бренер да замлъкнат. Йоханес обаче само лекичко се усмихна и продължи да гледа в някаква въображаема точка пред себе си.

Салид подигравателно вдигна вежди, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на прозореца.

— Май си имаме еретик, отче — подхвърли към Йоханес, без да сваля поглед от Бренер. — Човек, който вярва, че е неверник. Само че аз не вярвам да е така.

— Престанете с тези глупости! — рече ядосано Бренер. — Няма никакъв дявол с рога, тризъбец и опашка с топка накрая…

— …както и беловлас Господ, който седи върху облак и учи ангелите да свирят на арфа — прекъсна го Салид. Усмихваше се, докато говореше, но думите му бяха студени и твърди като стъклото, на което се облягаше. — Не това имах предвид. Говорех за Злото, за силите на Разрушението, за Хаоса, за тъмната страна, живееща във всеки от нас. Не вярвате в това? Не ставайте смешен! И вие, както и аз знаем, че съществуват!

Тонът му съвсем леко се беше повишил, но Бренер веднага усети заплахата. Разговорът беше тръгнал в посока, която почти го накара да забрави кой е Салид. В последния момент думите отново му припомниха, че няма да е много умно да разговаря с масов убиец за понятия като Добро и Зло, Дявол и Бог. Бренер замълча.

— А вие, падре? Също ли не вярвате в Дявола?

— Като личност ли? — Йоханес снизходително сви устни. — Не.

— Тогава значи не вярвате и в Бог като личност? Като какво тогава? Като идея? Като мисловен модел? Или като принцип?

— Може би като надежда — отвърна Йоханес.

— А може би изобщо не.

Йоханес се сепна.

— Това е…

— Това е какво? — прекъсна го остро Салид, така че Йоханес веднага млъкна. — Истината? Или вашата мрачна тайна, отче? Големият грях в живота ви?

Йоханес втренчено го гледаше. Устните му трепереха, в очите му се появи измъчен израз, но нищо не каза. Бренер го съжали. Стори му се, че разбира каква е тайната на Салид, защо толкова се страхуват от него и защо има такъв успех в кървавия си занаят. Терористът притежаваше естествен инстинкт да усеща слабостите на хората. Вероятно трябваше само да погледне противника си, за да открие слабото му място, ахилесовата пета, която всеки човек притежава. Салид продължи:

— Това е, нали? Вие сте духовник; посветил сте живота си на задачата да отстоявате принципа си, но дълбоко в себе си се съмнявате. Не сте убеден, че вашият бог съществува.

— Престанете! — остро каза Бренер. — Оставете го на мира!

Салид присви очи.

— О, какво чувам? Да не би да го съжалявате? И защо? Щом като не вярвате в нищо и от нищо не ви е страх, защо тогава ви интересува съдбата на останалите? Така формулиран, въпросът беше уместен, но самата формулировка беше погрешна. Да не вярва в Бог или в друга висша справедливост, не означаваше непременно, че не се съобразява с чувствата на другите.

— Оставете го! — повтори той още веднъж.

Салид презрително разтегна устни в нещо като усмивка, но за учудване на Бренер не продължи темата, макар да изглеждаше, че му доставя удоволствие да измъчва Йоханес.

— Извинете — каза той. — Не се овладях.

Бренер започваше да се пита дали Салид не е изгубил разсъдъка си, но запази размишленията за себе си. Изгледа го още веднъж с проницателен поглед, после внимателно се надигна и с малки, предпазливи крачки отиде до мивката. Беше жаден и усещаше лицето си топло, макар да нямаше температура. Ходенето се оказа много по-лесно, отколкото се беше осмелил да си представи. Тялото му се възстановяваше учудващо бързо от действието на медикаментите. Ако ситуацията беше малко по-различна, може би и думата чудо щеше да е по-подходяща, но нея и в мислите си много внимателно използваше.

Когато плисна с шепа студена вода върху лицето си, откъм вратата се чу глухо тупване. Не беше много силно. С плавно движение Салид се отдели от мястото си до прозореца, бързо отиде до вратата и лекичко я открехна. Бренер понечи да попита нещо, но той му даде знак да мълчи и долепи ухо до пролуката. Бренер уплашено затаи дъх. Не толкова шумът, колкото реакцията на Салид му подсказаха, че в крайна сметка не са на чак толкова сигурно място.

Тропането не се повтори, но след секунди се чу приглушен глас, идващ от приземния етаж. Салид слуша още известно време, после затвори вратата и се обърна към тях.

— Стопанката е. Сигурно има главоболия с друг посетител.

Според Бренер твърде лековерно се отнесе със случилото се, още повече като се има предвид незначителното обстоятелство, че всички полицаи в околността търсеха тях. Но Салид не му даде възможност да изрече гласно мислите си, защото направи жест с ръка, даващ да се разбере, че въпросът е приключен, и посочи Йоханес.

— Разкажете ни за манастира.

— Нищо не знам — каза той.

Бренер усети, че не казва истината. Отецът не беше талантлив лъжец. Салид само се усмихна и тази усмивка накара Йоханес, както преди това и Бренер, да продължи без подкана. Когато заговори, не гледаше към тях, но погледът му вече не беше насочен и в онази имагинерна точка в Нищото. Бренер имаше чувството, че проповедникът вижда нещо, видимо само за него.

— Наистина не знам много за манастира — повтори Йоханес. — Никой не знае. Мисля, че има само шепа хора, които знаят за съществуването му.

— И вие сте един от тях — каза Салид. — Защо?

— Това не улеснява нещата — остро реагира Йоханес, но моментално се върна на онзи замислен и леко уплашен тон, с който преди беше говорил за манастира и тайната му. — Знам, че съществува от много дълго време. Най-старите документи, които открих, са от единадесети век. Но смятам, че го има от много, много по-рано.

— Само че никой не се е интересувал от съществуването му — предположи Салид.

Йоханес кимна с глава.

— Във всеки случай то е било грижливо скривано през цялото време. Десет години рових в градски архиви и църковни книги и намерих само няколко доказателства за съществуването на манастира. Тези доказателства бяха толкова незначителни и неясни, че дори не знаех къде се намира.

— Десет години? — Бренер го изгледа с подозрение. — Трябва да сте бил почти дете, когато сте започнал търсенето.

Йоханес не обърна внимание на думите му. Не искаше да говори за причината, поради която бе започнал да се интересува от манастира и от тайната му.

— Не знам кои са тези хора, но съм убеден, че орденът е стар колкото католическата църква, може би и още по-стар.

Разбра как подействаха думите му на Салид и Бренер, защото видимо потрепери, отдели поглед от въображаемата точка пред себе си и предизвикателно погледна Салид.

— Там наистина има тайна, но отказвам да повярвам, че са затворили Дявола.

— Защо тогава сте тук? — попита Салид.

— Защото ме принудихте да дойда с вас — отвърна духовникът.

Салид не си направи труда да реагира на думите му. Йоханес като че ли очакваше несъгласие, но когато разбра, че такова няма да последва, продължи със спокоен тон:

— Не познавам тайната в истинския смисъл на думата. Предполагам, че извън стените на манастира има най-много двама или трима души посветени. Твърде вероятно да е само един — и вие го убихте.

— Беше злополука — рече Салид. — Не съм го искал. И съжалявам, че така стана.

Казаното изненада Бренер. Според приказките Салид беше убил безброй хора и животът като че ли не означаваше нищо за него. Във всеки случай беше човек, на когото не прилягаше да се защитава по този начин. Дори и да беше чул оправданието, Йоханес не му обърна внимание.

— Наистина не знам тайната. Но мисля, че знам с какво е свързана. Знам за какво са се подготвяли.

— И за какво? — попита Бренер.

Йоханес го погледна. Дремещият страх в очите му се беше превърнал в пламък — тлеещ пожар, който не загасваше, а след миг щеше за избухне в пламъци.

— Макар да твърдите, че не сте християнин, познавате ли Библията? Откровението на Йоан?

Бренер трябваше да помисли, преди да отговори.

— Йоан? Искате да кажете Страшният съд? Гибелта на света и така нататък?

— Апокалипсисът — потвърди Йоханес със сериозен тон.

Бренер го гледа в продължение на няколко секунди напълно неразбиращо, после избухна в смях, който обаче прозвуча доста неистински.

— Става все по-забавно! — Той посочи най-напред Салид, после Йоханес. — Първо той твърди, че в този манастир е затворен лично самият Сатана, а сега вие искате да ми кажете, че наближава краят на света, така ли?

— Не — спокойно отвърна Йоханес. — Не наближава. Той вече започна.