Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001

История

  1. — Добавяне

18.

СВОБОДЕН!

СЛЕД ТОЛКОВА ВРЕМЕ. НАЙ-СЕТНЕ, НАЙ-СЕТНЕ СВОБОДЕН!

Събуди се с усещането за дълбока горчивина. Безсъзнанието беше продължило дълго, чувстваше го, и не беше се оказало тъмна дупка, а извор на болките, изпълнен с огъня и светлината на Джехена, със спомени и картини, с образи на безумието и съмнения. Но беше жив. Адът го прие и го отпрати, сякаш и самият Дявол не го искаше.

Салид се опита да се раздвижи, но не можа. Краката му бяха безчувствени. Лежеше по лице в локвата от повърнатото и погнусата, която изпита при осъзнаването на положението си, щеше да го накара отново да повърне, ако имаше сили да го стори.

Това, че продължаваше да живее, не беше пощада. Изведнъж осъзна, че смъртта не го е пощадила, а му се е подиграла. Това беше наказанието, което му беше подготвил Всемогъщият. Нямаше да умре със смъртта на воина, а ще трябва да води живот на низвергнат, на сакат, към когото хората не изпитваха дори презрение, а само съжаление. Адът, който очакваше Салид, се наричаше Живот.

Изминаха първите безкрайни минути от вечността, простираща се пред него. После чу шум — далечен, извисяващ се и заглъхващ хленч и вой, който една част от съзнанието му определи като вой на сирени, без обаче истински да осъзнае значението на възприятието си — двигател ли беше, просто шум или гласове? Още веднъж някъде в него се раздвижи нещо като упорство, отчаяна съпротива, която го накара да забрави, че не може да измине разстоянието до останките на „Чопър“ — а и да потърси там спасителното оръжие. Ръцете му се заровиха в меката тиня, опитаха се да повдигнат тежкото тонове тяло и не успяха. В хълбока му експлодира вълна от пареща болка. Салид изкрещя. За секунда краката му пламнаха.

После почувства, че не е сам.

С мъка отвори очи, вдигна мръсното си лице и погледна нагоре към фигурата, изправена до него. И осъзна…

— Не! — изпъшка. — Не! Не! Моля… моля НЕ!

Фигурата стоя дълго и го наблюдава мълчаливо. Не реагира на думите му, на отчаяната молба, стаена в погледа, на ужаса, който излъчваше тялото му, както избухващото Слънце разпръсква бяла светлина. Просто стоеше и го гледаше с очи по-стари от света, които без всякакво усилие проникваха във вътрешността му, сякаш беше от стъкло. Отгатваше най-съкровените му мисли, виждаше живота му в една-единствена секунда и виждаше освен това неща, които и той самият не знаеше и никога не е искал да разбере. Салид заплака.

— Шейтан, шейтан, шейтан… — хленчеше, повтаряйки все същата дума. Сви се на кълбо, опита се да затвори очите си пред онова, което виждаше, но не можа. Парализираше го самата близост на фигурата. Не можеше да се движи, да диша, да мисли. Фигурата бавно се наведе към Салид, протегна ръка, докосна разкъсания му хълбок и в същия миг болката изчезна. Заедно с нея изчезна и страхът. На мястото на ужаса и паниката Салид почувства огромна, топла празнота. Не искаше, но противно на волята си надигна глава и погледна в лицето на фигурата.

Първоначалният ужас при вида и също го нямаше. Фигурата се усмихна и каза:

— Стани и ходи!

И мъжът, който преди беше Абу ел Мот, Бащата на Смъртта, се изправи и с бързи крачки изчезна в заснежените храсти.