Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001

История

  1. — Добавяне

10.

Чак след това установи, че беше прекарал не повече от пет минути в склада за спално бельо, но имаше чувството, че времето не само е спряло, но и се движи назад. Салид дори не бе посмял да се обърне, макар да знаеше какво беше видял — нищо. Не бяха се върнали чудовищата от детството му, за да изпълнят старо обещание. От това чудовище не можеше да се спаси, само като затвори очи, защото то беше вътре в него. Но времето му още не беше дошло. Салид изживя хиляди пъти смъртта си, чакайки асансьорът да дойде и да може да напусне доброволно избрания затвор. Можеше да се обзаложи на всичко, че е прекарал в тясното помещение повече от час. Въпреки това изчака още няколко секунди, след като чу звука от вратата на асансьора. Тогава излезе в коридора и внимателно се огледа. Кабината беше тръгнала и лампата до вратата отново светеше зелено — можеше отново да повика асансьора. За миг Салид се замисли дали да не го блокира, за да си подсигури гърба, но автоматично се отказа. Ако не се смята този пуст етаж, иначе болницата си беше съвсем нормална и по-добре да не прави нищо, което би нарушило обичайния ред. Тръгна към вратата, през която бяха изчезнали лекарят и неканените му гости.

И тази част на коридора беше съвършено безлюдна, но вратата се оказа по-голям проблем, отколкото мислеше. Ключалката не беше особено сложна, но си беше ключалка и макар да беше специалист по отваряне на такива механизми, за Салид се оказа бариера, защото беше с празни ръце. След няколко секунди, през които напразно бърника по ключалката, той се върна, за да потърси някакъв инструмент.

Всичко, което му беше необходимо за отваряне на много по-сложни ключалки, се намираше в джоба на якето му, но не посмя да се върне отново в малката стаичка. Изгуби известно време да претърсва стаите за парче тел или друг подходящ материал. После всичко стана много бързо. Секунди, след като се върна при вратата, вече беше от другата и страна и безшумно я затвори след себе си.

И тук го посрещна пустота, но отнякъде дочу приглушени шумове — гласове, леко жужене и щракане на фона на неразбраното дърдорене на радио. Коридорът не беше много дълъг — две врати от лявата, три от дясната страна — и свършваше със стъклена врата, чийто надпис показваше, че оттатък се намират стаите на интензивното отделение. Вратите бяха твърде тесни, за да се прекара легло през тях, и всички водеха към стаите за управата и дежурния персонал. Всичко това Салид регистрира с един-единствен поглед и съвсем несъзнателно. Възприемаше и най-малката информация, знаейки, че когато му потрябва, ще може да я извика в ума си. Макар че вече не беше предишният убиец, инстинктите му продължаваха да работят със същата острота както преди.

Трябваха му две секунди, за да определи посоката, откъдето идваха гласовете: една от вратите отдясно не беше плътно затворена, през пролуката излизаше бяла неонова светлина. Нямаше никакви сенки. Който и да беше вътре, не се движеше. Но затова пък говореше, и то не особено тихо и с равномерен тон. Салид не можеше точно да различи думите, но звуците много приличаха на кавга.

Салид безшумно се приближи до вратата, надникна през тясната пролука и напрегнато се заслуша. Странно защо гласовете станаха по-силни, но не по-ясни, а гледката не му подсказа кой знае какво: най-обикновена канцелария — под, покрит с балатум, сиво бюро със задължителния компютър отгоре, подреден шкаф с папки… В следващия момент се сети — това беше преддверието на лекарския кабинет, а гласовете идваха от самия кабинет.

Нямаше да може да продължи нататък, без да поеме известен риск. Салид се огледа за пореден път, отвори вратата и бързо се шмугна вътре. Както и очакваше, помещението беше празно, но отсреща имаше втора врата, която вероятно водеше към кабинета на Шнайдер.

След като се убеди, че собствената му сянка няма да го издаде, приближи и предпазливо надникна зад вратата. Кабинетът беше доста по-голям от преддверието и с хладната си функционалност повече напомняше на фабрично хале, отколкото на лекарски кабинет. Лекарят, когото видя преди малко, не беше вътре, но затова пък видя другите двама мъже. По-старият, сивокосият, седеше в тежко черно кожено кресло зад бюрото, а от другата страна на масата по-младият възбудено крачеше нагоре-надолу.

Странно, но непосредствено пред вратата Салид не можа да разбере думите, макар че никой от двамата не се стараеше да говори тихо. Сега, когато ги виждаше, звуците изведнъж се превърнаха в разбираеми думи.

— Мислех ви за по-разумен, братко Йоханес — рече Сивокосият. Гласът му звучеше много строго, назидателно, не като на баща, говорещ с непослушен син, а като на училищен директор, мъмрещ свой възпитаник, на който, между другото, с удоволствие би извил врата. — Не чувствате ли колко смешно звучат думите ви?

Йоханес спря по средата на крачката си и втренчено погледна събеседника си.

— Не ме наричайте „братко“! — отсече гневно. — Не съм ваш брат, Александър, или както и да се казвате!

Мъжът, наречен Александър, вдигна помирително ръце, но и този жест беше също така неистински, както и усмивката, изникнала върху лицето му.

— Казах ви вече, държите се детински. Трябва да ви призная, че съм малко разочарован от поведението ви.

— Разочарован ли? Защо? Защото не искам да се хвана на сладките ви приказки и да си тръгна? Или защото не ви позволявам да ме сплашите, както правите с този лекар?

— Професор Шнайдер е способен човек. Какво имате против него?

— Нищо, освен може би това, че наруши клетвата си и вместо да лекува бедния човек, той го разболява.

Александър се накани да отговори остро, но се отказа и само поклати глава, облягайки се назад в креслото.

— Чувате ли се какво говорите, Йоханес? — изрече той с благ тон. — В думите ви прозира параноя, съзнавате ли?

— Страх от преследване ли имате предвид? — Йоханес горчиво се изсмя. — Кой знае? Може и да сте прав. Щом става дума за края на света, малко параноя не е излишна.

Салид за малко не се издаде. Само миг преди това си помисли, че е по-добре да се махне и да остави двамата да си спорят, но сега думите на Йоханес го заинтригуваха. Ами ако… ако той не е единственият, който знае какво става? Не, не е възможно! Освен него нямаше други оцелели. Той и онзи застрахователен агент, който лежи зад някоя от вратите наоколо и за когото беше дошъл.

— Краят на света ли казахте? — Александър се наведе напред. Явно думите бяха събудили и неговото любопитство. — Май обичате да драматизирате нещата, млади приятелю.

Престанете да се преструвате пред мен! — с презрение в гласа каза Йоханес. — Вие по-добре даже и от мен знаете за какво става дума.

— Така ли? И откъде да знам?

— Защото виждате знаците, така както и аз ги виждам. Защо се правите на невменяем, Александър? Дяволски добре знаете какво става навън.

— Имате ли представа как звучи това, което казахте? — усмихнато попита Александър.

— Все ми е едно! — Йоханес безпомощно сви длани в юмруци. — Значи съм откачил, така ли?

— Аз не бих се изразил толкова силно, но…

— Но точно това искате да ми кажете! — ядосано го прекъсна Йоханес, наведе се през бюрото и Александър инстинктивно се дръпна назад. — Само че ако наистина съм откачил, ако всичко са само брътвежи, кажете ми тогава какво търсите тук? И защо вие и вашите братя полагате неимоверни усилия и използвате цялата власт, която притежавате, за да скриете този нещастник от хората?

Александър замълча за момент, но когато отговори, в гласа му се долавяше някакво странно облекчение, сякаш Йоханес му беше издал с думите си много повече, отколкото е искал.

— Ще ви отговоря, приятелю. При това нещастие загинаха около петнадесет от нашите братя, а както изглежда, господин Бренер е единственият оцелял свидетел на станалото. Естествено, искаме да разберем какво всъщност се е случило. А що се отнася до предполагаемата ми власт… Ако наистина я имах и ако всичко беше така, както вие твърдите, тогава сега нямаше да сте тук, не мислите ли?

— Престанете! Знаете, както и аз, че вече започна! Само не искате да го признаете, защото тогава ще трябва да признаете какво всъщност представляваше този манастир! И какво чудовище пуснахте да се разхожда по света!

— Наистина ли си вярвате?! — с мек глас попита Александър. — Думите ви ме нараняват, приятелю.

Салид вече бе взел решение. Чу достатъчно, за да разбере със сигурност, не само да предполага, че в лицето на младия мъж имаше потенциален съюзник — а в лицето на Александър заклет враг. Същевременно тази информация невероятно усложняваше нещата. Първоначалният му план предвиждаше да отвлече Бренер от болницата и да го отведе в хотелската стая, която беше наел за целта. Ето че сега трябваше да мисли не само за един, а за двама души. Беше невъзможно да вземе и двамата, но не можеше и просто така да остави Йоханес — беше твърде ценен. Следователно щеше да прави това, в което винаги е бил най-добър — ще импровизира. Бренер нямаше да му избяга — думите на Йоханес затвърдиха подозренията му, че лекарите достатъчно добре са се погрижили за това. Вместо него щеше да вземе Йоханес.

Салид тъкмо обмисляше как да направи всичко, без да вдига много шум, когато инстинктите му сигнализираха тревога. Някой идваше. Чу отваряне на врата и към него се приближиха стъпки.

Времето, което имаше на разположение, нямаше да му стигне да се скрие — без да се брои това, че наблизо нямаше подходящо място за това, но бе достатъчно да използва една от своите форми на мимикрия. Обърна се към вратата и докато извършваше това движение, раменете му се наведоха и хлътнаха. Стойката му се отпусна, лицето изгуби обичайния си напрегнат вид, очите не гледаха така зорко, както преди секунди. Когато сестрата влезе в стаята, не му беше нужен синия хавлиен халат, за да се превърне Абу ел Мот в пациент от клиниката, който се е заблудил.

Сестрата учудено ококори очи, застина за миг и каза с по-остър тон, отколкото бе нужно за ситуацията:

— Какво правите тук? Кой сте и какво търсите?

— Искам да говоря с доктора — отвърна Салид. — Нали това е кабинетът му? Искам да го видя.

— Доктора ли? Кой… — сестрата отново се запъна. — Кой ви пусна да влезете? — продължи тя без всякаква следа от дружелюбност в гласа.

— Да ме пусне ли? Никой. — Салид нарочно си придаде троснат вид. — Вратата беше отворена. Никой не ме е пускал. Тук и без друго никой нищо не ти казва. Искам да говоря с доктора! От една седмица чакам някой да ми каже какво ми е. Сега най-после искам да говоря с него!

Номерът мина. Примесеният с недоверие гняв окончателно изчезна от лицето на сестрата и отстъпи място на отчаяние, което нямаше нищо общо с отстъпчивостта.

— Вижте, попаднал сте в друго отделение.

— Нали това е ръководството на болницата? — не се отказваше Салид.

— Да, но…

— Ето, значи! — победоносно продължи той. — Сега искам да разбера какво става! Настоявам веднага…

— Не можете да настоявате! — прекъсна го сестрата. — Това е друго отделение, разберете. Кажете ми в кое отделение сте настанен и аз ще помоля санитарите да ви върнат? А утре сутринта лично ще се погрижа някой от лекарите ни да разговаря с вас, давам ви думата си.

— Това ми обещават от една седмица насам — измърмори Салид.

Разговорът в другата стая беше заглъхнал. Салид чу стъпки зад себе си и видя Александър и младия духовник, които излязоха един след друг. Физиономиите им бяха доста интересни: Йоханес изглеждаше все още леко развълнуван, докато Александър беше олицетворение на самото недоверие. Салид окончателно го окачестви като по-опасния от двамата.

— Вие ли сте докторът? — попита Салид. — Ако сте вие…

— Това не е професор Шнайдер — бързо го прекъсна сестрата и продължи, обърната към Александър: — Извинете за безпокойството. Веднага ще уредя нещата.

— Кой е този човек? — попита Александър. Очите му се стесниха и в погледа се появи предупредителен блясък. Салид незабелязано се изпъна.

— Пациент — отвърна сестрата. — Станало е недоразумение. Веднага ще извикам санитарите.

— Този човек не е пациент — отсече Александър със съвсем спокоен тон. В гласа му нямаше упрек или даже възмущение, но не се усещаше и никакво съмнение.

— Не е ли? Тогава…

Салид буквално експлодира. С едно-единствено плавно движение се завъртя наполовина около оста си, блъсна сестрата така силно в стената до вратата, че тя се свлече на пода, изпаднала в безсъзнание, същевременно ритна с протегнатия си крак назад. Александър се олюля, удари се в рамката на вратата и с въздишка се свлече долу. Още преди двамата да са паднали, Салид се обърна и пристъпи към Йоханес.

— Мили Боже! — изпъшка той. — Какво искате от мен? — Беше отстъпил крачка назад и страхливо бе вдигнал ръце пред лицето си. В погледа му се четеше смъртен страх.

— Не се бойте! — бързо рече Салид. — Нищо няма да ви направя.

Вдигна ръце, за да успокои Йоханес, но той явно съвсем погрешно разбра жеста. Страхът му мигновено прерасна в паника. Отдръпна се още назад, спъна се в безжизненото тяло на Александър и се опря върху вратата.

— Моля ви, не се страхувайте! Не съм ваш враг! — опита отново да го успокои Салид, свали ръцете си и за всеки случай мръдна малко назад. Това подейства. Страхът остана върху лицето на проповедника, но паниката изчезна.

— Чуйте ме! Сега не мога да ви обяснявам, но не съм ваш враг. Напротив — на ваша страна съм.

Зад него се чу полугласен стон. Салид бързо се обърна и едновременно с това клекна. Сестрата лекичко помръдна, вдигна глава пъшкайки, и отвори очи, но погледът и беше замъглен. Салид не и остави време да се събуди. Ръката му потърси точно определено място на тила и и пръстите натиснаха кратко и силно. Погледът в тъмните очи окончателно угасна.

— Господи! — простена Йоханес. — Какво правите? Вие… вие я убихте!

— Няма страшно, жива е. — Салид се изправи и се опита да се усмихне, но постигна обратния резултат. Явно, каквото и да направеше, нямаше да успее да успокои Йоханес.

— Вижте — подхвана той с тон, за който се надяваше, че поне не звучи заплашително. — Нямаме време за обяснения, но наистина съм ваш съюзник. Дойдох за Бренер поради същата причина, поради която и вие сте в болницата. Той, впрочем, също. — Той посочи Александър, — Моля ви просто да ми повярвате. Ще ви обясня всичко, щом излезем оттук. Но сега трябва да открия Бренер. Знаете ли в коя стая е?

Йоханес механично кимна с глава, макар че Салид се съмняваше, че изобщо е разбрал въпроса му.

— Къде?

— Зад… зад вратата — заекна Йоханес. — Третата… третата стая отдясно… мисля, беше.

— Добре. — Салид се обърна към вратата, спря за миг и погледна назад към Йоханес. — Мога ли да разчитам, че няма да направите някоя глупост? Само докато се върна и ви обясня всичко?

— Какво ще ми обясните? — объркано попита Йоханес.

Салид знаеше, че всяка секунда е ценна. Вече не се страхуваше, дори не беше нервен. Достатъчно често бе изпадал в ситуации като тази, за да знае, че може да си позволи всичко без едно — да губи време. Младият духовник обаче се намираше в състояние, в което беше напълно непредвидим.

— Вие бяхте прав, Йоханес — каза той. — Всичко, което казахте на Александър, беше вярно. В действителност нещата са много по-лоши, отколкото смятате.