Волфганг Холбайн
Антихристът (30)

12.

Този път не се и постара да завърже края на маркучето на системата, след като издърпа иглата от ръката си. Върху леглото му бързо започна да се разраства тъмно петно. Гледката го изпълни с някакво задоволство. Не голямо, но все пак беше неговото малко отмъщение. Между другото така получи и доказателството, което окончателно затвърди съмненията му: малкото усилие, което му беше необходимо, за да изтръгне маркучето от канюлата, отне почти всичките му сили, но веднага, след като течността престана да се влива във вените му, почувства как те отново се възвръщат.

Много по-бавно от физическите му сили се връщаше способността му да мисли логически или да различава нещо толкова сложно като причинно-следствена връзка. В присъствието на Шнайдер мислите му бяха започнали отново да се объркват. През петте минути, които изчака да изминат след тръгването на професора, леката унесеност се бе превърнала в пълна забрава, в която не различаваше нищо, а само искаше да потъне и да се наслаждава на меката и топла прегръдка на Нищото. И на желанието да изтегли иглата от ръката си. Бренер не можеше да каже защо точно тази едничка мисъл устоя на опиянението, което постепенно започна да изтрива мислите от съзнанието му. Знаеше само, че мисълта беше тук, ясна и светеща като огън в черна нощ: Трябва да се отърве от иглата.

Не успя. Опита, но болката от дърпането с несръчните пръсти беше твърде голяма, така че накрая изтегли само маркучето. Веднага след това се почувства по-добре. Поне физически.

Изминаха около десетина минути, докато сивата мъгла в главата му малко се поразсея, дотолкова, че да разбере какво е направил. Не можеше все още да мисли ясно, но в непроницаемата сивота между слепоочията му започнаха да проблясват все повече светлини. Беше затворник. Тези, които се представяха за негови приятели, бяха врагове. Трябваше да се махне оттук. Да намери мъртвото момиче. Всяка от тези мисли се появи напълно изолирано, сама за себе си и макар че, поставени една след друга, образуваха някаква история, липсваше и основа, което я правеше недостоверна. Въпреки това всеки от проблясъците имаше своята тежест, което правеше ненужен въпроса за появата им. Просто беше затворник. Трябва да излезе и да открие момичето. Толкова просто беше и много по-важно от живота му.

Нужно му бе доста време да се опомни, после седна в леглото и обърна глава надясно. Зрението му отново беше отслабнало, но това не го изненада, не го и уплаши. Знаеше, че точно това бе очаквал. Дори имаше абсурдното чувство, че щеше да е разочарован, ако не се беше случило. Не му и трябваше да вижда, че електронният предавател се намира на масичката до леглото му. Дори знаеше как да го надхитри. Първата му мисъл беше да махне контактите, поставени върху гърдите и слепоочията му, но това щеше веднага да предизвика тревога.

Затова внимателно изнесе тежестта на тялото си върху десния лакът, стисна зъби и протегна ръка към апарата. Пръстите му опипаха лакирания метал, продължиха по ръба, докато напипаха свързващия кабел. Заболя го. Не можеше да стисне добре кабела, защото при всяко движение иглата се забиваше по-дълбоко в плътта между показалеца и средния му пръст, така че най-сетне успя да го притисне между безименния и малкия пръст и да го изтегли от контакта. Успя чак на третия или четвъртия опит, а след това в очите му се появиха сълзи от напрягането. Все пак беше успех и поне не го откриха веднага.

Бренер седна, спусна крака от леглото и изчака малко, докато предприеме последния, решаващ етап от революцията си. Направи го не само защото се страхуваше от болките. Да извади иглата от ръката си, щеше да е доста неприятно, но много по-важно от болката беше значението на това действие. Когато следващия път се изправи пред Шнайдер или сестрата, няма да може да се оправдае с някакво объркване, а ще трябва да отговаря за непослушанието си.

Болката беше много по-силна от очакваното. Ръката му силно закърви и той продължи да усеща иглата още дълго, след като вече я беше издърпал и хвърлил на пода.

Следващият етап беше много по-безболезнен, но затова пък доста по-мъчителен. Опипвайки около себе си, все още полусляп и замаян, Бренер стигна до шкафа и се опита да нахлузи дрехите си, но този път вече си остана само с опита. Силите му стигнаха да отвори вратата на гардеробчето, но не и да свали дрехите от закачалката. Не му остана и време да събере енергия за втори опит, защото вратата се отвори и в стаята влезе някой.

Бренер с усилие се обърна и се напрегна да пробие с поглед сивата мъгла пред себе си. Зрението му не само беше доста намаляло в сравнение с вчера, но се беше и влошило. Различи само, че на вратата стои човек, без да разбере кой е.

— Бренер?

Гласът беше непознат, не принадлежеше нито на лекаря, нито на сестрата, нито на някой от служителите в болницата. В първия момент си помисли, че може да е Йоханес.

— Вие сте Бренер, нали?

Не беше Йоханес. Гласът нямаше акцент, но въпреки това се усещаше, че човекът не говори на родния си език.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита Бренер.

Фигурата се приближи. Външен посетител. Не беше с болнично облекло, а носеше старомоден син хавлиен халат, който му беше твърде малък. Лицето потвърждаваше онова, което издаде гласът. Доколкото Бренер можа да различи със слабите си очи, кожата беше с тъмен тен и с южняшки, може би арабски черти. Нещо в тази информация му се стори невероятно важно, но не можеше да каже какво точно. Знаеше само, че не беше нищо добро.

— Вие ли сте Бренер? — Мъжът в синия халат се приближи към него и силно го стисна за лакътя. Бренер изпита болка. — Как сте? Можете ли да вървите?

Бренер се опита да освободи ръката си, но не успя, макар че непознатият не увеличи натиска си. Дори като че ли не забеляза съпротивата му.

— Какво искате? — Бренер внезапно изпита страх. Също така изведнъж разбра кой стои срещу него. — Вие… вие сте онзи терорист! — изпъшка той. — Господи, вие сте Салим! Вие вдигнахте във въздуха манастира! Какво искате от мен?

— Името ми е Салид — отвърна другият, опитвайки се да прикрие изненадата си, но Бренер усети, че не беше подготвен да го познаят точно тук. — Сега не мога да ви обясня, но ви заклевам да ми вярвате. Не съм тук, за да ви сторя нещо лошо.

Бренер малко се учуди на себе си, че не изпадна в паника или пък не се вцепени от страх — все пак стоеше срещу жив терорист, човек, чиято професия беше да убива хора. Може би това, което изпитваше, беше точно паника. Когато заговори, гласът му го издаваше.

— Какво искате? Защо дойдохте?

— Искам да ви измъкна оттук, Бренер — отвърна Салид и най сетне пусна ръката му. — Знам, че звучи невероятно, но не ви държат тук като обикновен пациент. Тук сте затворник. — Той замълча за известно време, внимателно наблюдавайки Бренер. Следващите му думи показаха на Бренер колко наблюдателен е палестинецът. — Струва ми се, вие сам вече сте го разбрал. Ще ви измъкна.

— И защо? За да ме убиете ли?

— Ако исках това, вече щяхте да сте мъртъв — отвърна Салид бързо и с небрежност, която подсили истинността на думите му повече от заплаха. — Страхувам се, че ако останете, няма да живеете още дълго. Това се отнася може би и за всеки от нас.

— Вие сте луд, ако наистина вярвате, че ще тръгна с вас! — Бренер се опита да отстъпи крачка назад и за малко не се строполи на пода.

— Мога да ви принудя. И ще го направя, ако трябва. Но е по-добре, ако не се наложи. Така само ще улесните нещата и за двама ни.

Няма никакво съмнение, че се е паникьосал! Това, че не изпитва страх, е само внушение — неговият начин да се справя с неприятните неща.

— Ще крещя!

— И кой ще ви чуе? — Салид размаха ръка. — Може би не знаете, но сте единственият пациент на целия етаж. Освен това — гласът на Салид изведнъж стана малко по-остър — дори и вие вече трябва да сте забелязал, че тук нещата не са както трябва. Какво ви е на очите?

— Какво трябва да ми е? Наред са.

— Не са. Почти не виждате.

— Откъде…

— Личи пи — прекъсна го Салид и погледна часовника си, преди да продължи: — Това от злополуката ли е?

Злополука?! Странно название за масово убийство, помисли си Бренер.

— Да… или, по-точно не. Може би. Не съм сигурен.

— Във всеки случай така полусляп едва ли ще успеете да излезете сам оттук. А вие това искате, или се лъжа?

— Но не с вас. — Бренер се опита да придаде на гласа си увереност и предизвикателност, но и сам усети, че прозвуча единствено опърничаво. — Ако искате да ви придружа, преди това ще трябва да ме пребиете.

— Както желаете — въздъхна Салид.

Бренер се стегна, за да посрещне удара, който щеше да последва. Молеше се да е вярно поне само половината от това, което беше гледал в подобни филми, тоест веднага да загуби съзнание и всичко да свърши бързо.

Но Салид не го удари. Вместо това каза:

— Знам къде е момичето.